Хари Потър и Орденът на феникса

— В оная кръчма имаше хора, които ни подслушваха. Пък и погледни истината в очите, не знаем колко от дошлите заслужават доверието ни… всеки от тях е могъл да изтича при Ъмбридж и да ни натопи…

А той си беше въобразявал, че му вярват, че дори му се възхищават…

— Закарайъс Смит! — викна веднага Рон и заби юмрук в дланта на другата си ръка. — Или пък… стори ми се, че и на Майкъл Корнър не му е чиста работата…

— Дали Хърмаяни вече е видяла това? — попита Хари и се извърна към входа на момичешките спални.

— Да идем и да й кажем — предложи Рон.

Той се втурна към вратата, отвори я рязко и хукна по витата стълба.

Беше на шестото стъпало, когато екна пронизителен вой като от клаксон и стъпалата се превърнаха в дълъг гладък каменен улей, подобен на стръмна пързалка в увеселителен парк. За миг Рон се помъчи да продължи да тича, като замаха с ръце, заприличали на криле на вятърна мелница, но тупна по гръб, стрелна се надолу по новопоявилата се пързалка и се приземи възнак в краката на Хари.

— Май нямаме право да влизаме в спалните помещения на момичетата — отбеляза Хари, след което дръпна Рон да стане, като се стараеше да не се разсмее.

Покрай тях надолу по пързалката радостно профучаха две четвъртокурснички.

— Оооо, я да видим кой се опитва да се качи горе! — изкискаха се те весело, сетне скочиха на крака и се вторачиха в Хари и Рон.

— Аз — оповести Рон, все още с щръкнала във всички посоки коса. — Нямах и представа какво ме чака. Не е честно! — рече той на Хари, а момичетата се отправиха към дупката зад портрета, превивайки се от смях. — Хърмаяни си влиза преспокойно в нашето спално помещение, а на нас не ни е разрешено…

— Това е правило от едно време — обясни Хърмаяни, която се беше плъзнала до килимчето пред тях и вече се изправяше, — но в „История на «Хогуортс»“ се казва, че според основателите на училището на момичетата може да се разчита повече, отколкото на момчетата. Та защо се опитвахте да се промъкнете горе?

— За да дойдем при теб… я погледни! — отговори Рон и я затегли към дъската за обяви.

Хърмаяни плъзна бързо поглед по съобщението. Лицето й се вкамени.

— Явно някой ни е изпортил на оная! — подметна ядно Рон.

— Изключено — прошепна Хърмаяни.

— Как може да си толкова лековерна! — укори я той. — Мислиш си, че щом ти си честна и почтена…

— Нищо не си мисля. Не могат да ни изпортят, защото омагьосах пергамента, който всички подписахме — обясни свъсена Хърмаяни. — Не се съмнявай, че ако някой изприпка да ни натопи на Ъмбридж, ще разберем веднага и той горчиво ще съжалява.

— Какво ще го сполети? — попита въодушевен Рон.

— Какво ли? — повтори тя. — Да кажем, че младежките пъпки на Елоиз Миджън ще ти заприличат на две-три миловидни лунички. Хайде да слезем на закуска и да видим какво мислят другите… Дали са разлепили това тук по всички домове?

Още щом влязоха в Голямата зала, разбраха, че обявата на Ъмбридж е била окачена не само в Грифиндорската кула. В гълчавата, огласила помещението, се долавяше някакво напрежение, учениците сновяха повече от друг път напред-назад покрай масите и обсъждаха прочетеното. Хари, Рон и Хърмаяни тъкмо седнаха, когато върху тях връхлетяха Невил, Дийн, Фред, Джордж и Джини.

— Видяхте ли?

— Как мислите, дали оная знае?

— Ами сега?

Всички се бяха вторачили в Хари. Той се огледа, за да се увери, че наблизо няма учители.

— Каквото и да става, пак ще го направим, разбира се — отвърна едва чуто.

— Знаех си, че ще кажеш това — засия Джордж и го удари по ръката.

— Нима и префектите? — попита Фред и се вторачи въпросително в Рон и Хърмаяни.

— Разбира се — потвърди невъзмутимо Хърмаяни.

— Задават се Ърни и Хана Абът — съобщи Рон, хвърлил поглед през рамото. — И ония типове от „Рейвънклоу“, и Смит… никой не ми се вижда изприщен.

Хърмаяни изтръпна.

— Остави ги пришките… що за глупост… в никакъв случай не бива да идват насам, всички ще се усъмнят… сядайте! — каза тя беззвучно, само с устни, на Ърни и Хана и им замаха трескаво да се приберат на масата на „Хафълпаф“. — После! Ще… говорим… после!

— Ще кажа на Майкъл — вметна нетърпеливо Джини и се завъртя кръгом. — Ех, че е смотан, горкичкият! Ама наистина, вижте го колко е смотан…

Забърза към масата на „Рейвънклоу“, а Хари я проследи с поглед. Чо седеше недалеч и си приказваше с къдрокосата приятелка, която беше довела в „Свинската глава“. Дали нямаше да се стресне от заповедта на Ъмбридж и да не дойде на следващата сбирка?

Дадоха си обаче сметка колко страховити са последиците от съобщението чак когато станаха, за да излязат от Голямата зала за час по история на магията.

— Хари! Рон!

Оказа се, че ги вика Анджелина, която бързаше към тях — изглеждаше направо сломена.

— Няма страшно — прошепна й Хари, когато тя бе достатъчно близо, за да го чуе. — Пак ще…

— Не разбираш ли, че е включила и куидича? — прекъсна го Анджелина. — Сега, щем не щем, трябва да я молим за разрешение да съставим отново отбора на „Грифиндор“!

— Какво? — изуми се Хари.

— Не може да бъде! — възмути се Рон.

— Чел си съобщението, там се споменават и отборите! Затова ме слушай хубаво, Хари… Моля те за последен път, не си изпускай отново нервите пред Ъмбридж, чу ли, че тя като нищо няма да ни разреши да играем повече!

— Чух, чух — увери я той, понеже очите на Анджелина вече се наливаха със сълзи. — Не се притеснявай, ще си меря думите…

— На бас, че Ъмбридж ще бъде в часа по история на магията! — намеси се свъсен Рон, когато тръгнаха към класната стая на Бинс. — Още не го е инспектирала… главата си залагам, че вече е цъфнала там…

Ала Рон не позна — когато влязоха в стаята, вътре имаше само един учител, Бинс, който, както обикновено, се рееше на около три-четири сантиметра от стола и се готвеше да продължи с монотонния разказ за Великанските войни. Този път Хари дори и не опита да го слуша — взе да си драска по пергамента, без да обръща внимание на Хърмаяни, която го попоглеждаше под вежди и го побутваше, докато накрая го смушка толкова силно в ребрата, че Хари я стрелна с яден поглед.

— Какво има?

Тя посочи прозореца. Хари се извърна. На тъничкия перваз беше кацнала Хедуиг, която носеше привързано към крачето й писмо и гледаше Хари през дебелото стъкло. Той се сепна: не разбираше защо, след като току-що бяха станали от закуска, не му беше донесла писмото там? Доста от съучениците му също сочеха птицата един на друг.

— О, винаги съм харесвала тази сова, виж колко е красива! — чу Хари как Лавендър споделя през въздишка с Парвати.

Извърна се към професор Бинс, който продължаваше да си чете записките в блажено неведение, че класът му обръща по-малко внимание и от обикновено. Момчето стана безшумно от стола, сгърби се и забърза покрай редицата, после махна резето на прозореца и го отвори много бавно.

Очакваше Хедуиг да протегне краче, та той да свали писмото, после да политне към соварника, ала щом прозорецът се отвори достатъчно широко, тя се пъхна с жален крясък вътре. Хари затвори прозореца и погледна притеснен професор Бинс, после пак се наведе и понесъл на рамо Хедуиг, се върна почти тичешком на мястото си. Премести совата върху коленете си и понечи да вземе писмото, прикачено за крачето й.

Чак тогава забеляза, че Хедуиг е настръхнала цялата — някои от перата й се бяха обърнали, а едното й крило бе свито по необичаен начин.