Хари Потър и Орденът на феникса

— Ранена е! — пророни Хари и се надвеси над совата. Хърмаяни, която дори остави перото, и Рон също се наведоха по-близо. — Вижте… има й нещо на крилото.

Хедуиг трепереше като лист, а когато Хари се пресегна да я докосне по крилото, тя подскочи и се наежи, сякаш се напомпа с въздух, след което го погледна с укор.

— Професор Бинс — провикна се Хари и всички се извърнаха към него. — Не се чувствам добре.

Преподавателят вдигна очи от записките — както винаги, изглеждаше така, сякаш е изумен, че помещението пред него е пълно с хора.

— Не се чувстваш добре ли? — повтори разсеяно.

— Не, никак — заяви твърдо Хари и скрил зад гърба си Хедуиг, се надигна. — Май трябва да отида до болничното крило.

— Добре — рече крайно объркан професор Бинс. — Да… да… до болничното крило… добре, Пъркинс, върви…

След като излезе от стаята, Хари отново вдигна совата на рамото си, забърза по коридора и спря, за да помисли, чак когато вече не се виждаше от вратата на Бинс. Ако трябваше да избира кой да лекува Хедуиг, най-напред щеше да посочи, разбира се, Хагрид, но тъй като нямаше и представа къде е той, единственото, което можеше да стори, бе да потърси професор Гръбли-Планк с надеждата, че тя ще му помогне.

Надзърна през един прозорец към парка, над който бяха надвиснали буреносни облаци и духаше силен вятър. Гръбли-Планк не се виждаше при колибата на Хагрид, а щом нямаше часове, по всяка вероятност щеше да бъде в учителската стая. Хари тръгна надолу по стълбището и от движението на рамото му Хедуиг закряска тихо.

От двете страни на учителската стая на пост стояха две каменни грозилища, отблъскващи като неугледни водоливници. Когато Хари се приближи, едното изграчи:

— Защо не си в час, а, малкият?

— Спешно е — отсече той.

— Охооо, спешно било! — извряска второто грозилище. — Е, сега ни постави на място.

Хари почука. Чу стъпки, после вратата се отвори и той се озова лице в лице с професор Макгонъгол.

— Само не ми казвай, че отново си наказан! — заговори тя веднага и четвъртите й очила проблеснаха тревожно.

— Не, не съм, госпожо! — побърза да отговори Хари.

— Защо тогава не си в час?

— Спешно било — намеси се жлъчно второто грозилище.

— Търся професор Гръбли-Планк — обясни Хари. — Заради совата ми, ранена е.

— Ранена сова ли?

Професор Гръбли-Планк се показа зад рамото на Макгонъгол — пушеше лула и държеше „Пророчески вести“.

— Да — потвърди Хари и вдигна предпазливо Хедуиг от рамото си, — появи се след другите пощенски сови и крилото й стърчи някак странно, вижте…

Професор Гръбли-Планк стисна лулата между зъби и под съсредоточения поглед на Макгонъгол пое Хедуиг.

— Виж ти… — промърмори тя, а лулата се полюшваше лекичко. — Май нещо я е нападнало. Но не се сещам какво. Е, да, тестролите посягат понякога на птици, но Хагрид е научил хогуортските да не пипат совите.

Хари си нямаше и представа какво е това тестрол, а и не желаеше да научава, искаше само да разбере дали Хедуиг ще се оправи. Но професор Макгонъгол го изгледа сурово и попита:

— Знаеш ли, Потър, откъде се връща совата?

— Ами… — смънка той, — сигурно от Лондон.

Срещна за миг очите й и по сключените й вежди заключи, че е изтълкувала „Лондон“ като „площад «Гримолд» номер дванайсет“.

Професор Гръбли-Планк извади някъде от гънките на мантията монокъл и го намести върху окото си, за да огледа хубавичко крилото на Хедуиг.

— Ако ми я оставиш, Потър, ще ти я излекувам — обеща тя, — при всички положения няколко дни не бива да лети надалеч.

— Ами… добре… благодаря — рече Хари точно когато звънецът би за междучасието.

— Няма за какво — отвърна рязко професор Гръбли-Планк, обърна се и тръгна да си влиза в учителската стая.

— Един момент, Уилхелмина! — спря я професор Макгонъгол. — Писмото на Потър!

— А, да! — възкликна Хари, за миг забравил свитъка, прикрепен за крачето на Хедуиг.

Професор Гръбли-Планк му го подаде и се скри в учителската стая, понесла Хедуиг, която гледаше Хари така, сякаш не може да повярва, че я е връчил с лека ръка на чужд човек. Със смътното чувство на вина той понечи да си тръгне, но професор Макгонъгол го повика.

— Потър!

— Да, госпожо!

Тя огледа от край до край коридора — и от двете посоки се задаваха ученици.

— Не забравяй — заръча му припряно и тихо с очи, впити в свитъка в ръката му, — че каналите за връзка от и за „Хогуортс“ може би са под наблюдение.

— Аз… — започна Хари, но приливната вълна от ученици, прииждаща по коридора, едва не го помете.

Професор Макгонъгол кимна рязко и се скри в учителската стая, оставяйки Хари да бъде понесен от навалицата чак до двора. Той зърна Рон и Хърмаяни в едно заслонено кътче — бяха вдигнали яките на наметалата, за да се предпазят от вятъра. Забърза към тях, като пътем отвори свитъка и съгледа върху него няколко думи, написани с почерка на Сириус:

Днес по същото време и на същото място.

— Хедуиг добре ли е? — попита разтревожена Хърмаяни още щом той се доближи достатъчно, за да я чува.

— Къде я занесе? — обади се и Рон.

— Оставих я при Гръбли-Планк — отговори Хари. — Срещнах и Макгонъгол… чуйте, какво…

И им разправи какво му е казала тя. За негова изненада двамата му приятели изобщо не се стъписаха. Обратното, спогледаха се многозначително.

— Ама вие какво? — възкликна Хари и премести очи от Рон към Хърмаяни и после пак към Рон.

— Тъкмо му казвах… ами ако някой се е опитал да хване Хедуиг? Никога досега не е пострадвала при полет, нали така?

— От кого всъщност е писмото? — полюбопитства Рон и взе от него бележката.

— От Смърки — пошушна Хари.

— „По същото време и на същото място“ ли? Това какво означава, огънят в общата стая ли?

— Очевидно — рече Хърмаяни, след като и тя прочете бележката. Изглеждаше притеснена. — Дано само не я е видял и друг…

— Но си беше запечатано — отбеляза Хари в опит да убеди колкото нея, толкова и себе си. — Пък и ако не знаят къде сме разговаряли предния път с него, няма да се досетят какво означават и тези думи.

— Не знам — сподели разтревожена Хърмаяни и тъй като звънецът удари, вдигна чантата си на рамо, — не е особено сложно свитъкът да се запечата повторно и с магия… а ако някой държи под наблюдение пудролиниите… но наистина не виждам как бихме могли да предупредим Сириус да не идва, защото нашето писмо със сигурност ще бъде прихванато.

Погълнати от мислите си, тримата заслизаха без капчица желание по каменните стъпала към подземието за часа по отвари, ала когато стигнаха последното стъпало, бяха изтръгнати от унеса от гласа на Драко Малфой, който се беше разположил точно пред кабинета на Снейп и размахваше официален на вид