Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Ами… в една книга от библиотеката — взе да си съчинява каквото му падне Хари. — Не помня заглавието…

— Лъжец! — каза Снейп.

Гърлото на Хари пресъхна. Знаеше какво ще направи Снейп и никога досега не бе успявал да го предотврати…

Тоалетната затрепка пред очите му, той се опита да затвори съзнанието си за всякакви мисли, но колкото и да се мъчеше, учебникът на Нечистокръвния принц по отвари за напреднали се носеше като в мъгла най-отпред в главата му…

Сетне той отново се вторачи в Снейп, който стоеше насред опустошената, плувнала във вода тоалетна. Взря се в черните му очи и се вкопчи в отчаяната надежда, че той не е видял от какво се страхува Хари, но…

— Донеси ми ученическата си чанта — нареди едва чуто Снейп — и всичките си учебници. Всичките до последния. Донеси ми ги тук. Незабавно!

Нямаше смисъл Хари да спори. Веднага се обърна и заджапа към вратата на тоалетната. След като излезе в коридора, хукна стремглаво към Грифиндорската кула. Повечето ученици вървяха в обратната посока и го зяпаха, изумени от водата и кръвта по дрехите му, той обаче не отговори на нито един от въпросите, с които започнаха да го обстрелват.

Чувстваше се вцепенен, като внезапно освирепял обичан домашен любимец. Какво го беше прихванало Принца, че да препише в учебника си такова проклятие? И какво щеше да се случи, след като го видеше Снейп? Дали щеше да каже на Слъгхорн — усети спазъм в стомаха — по какъв начин през цялата година е постигал такива забележителни успехи в часовете по отвари? Дали щеше да вземе и да унищожи учебника, от който Хари беше научил толкова много… учебника, който се беше превърнал в нещо като наставник и приятел? Хари не можеше да го допусне… просто не можеше…

— Къде беше?… Защо си вир-вода?… Това кръв ли е?

Рон стоеше в горния край на стълбището и го гледаше като зашеметен.

— Дай ми учебника си — рече запъхтян Хари. — Учебника по отвари. Бързо… давай го де!

— А Нечистокръвния?

— Ще ти обясня по-късно!

Рон извади от чантата си своя учебник по отвари за напреднали и му го подаде, а Хари го подмина като вихър и се втурна обратно в общата стая. Там грабна ученическата си чанта, без да обръща внимание на изумените погледи на мнозина, вече приключили с вечерята, метна се отново през дупката в портрета и се завтече по коридора на седмия етаж.

Спря рязко при гоблена с троловете балетисти, зажумя и тръгна бавно.

„Трябва ми място, където да скрия учебника… Трябва ми място, където да скрия учебника… Трябва ми място, където да скрия учебника…“

Мина три пъти първо в едната, после и в другата посока пред дългата плътна стена. Когато отвори очи, най-накрая видя вратата на Нужната стая. Отвори я рязко, нахълта вътре и я затръшна.

Ахна от изумление. Въпреки че бързаше, въпреки че се страхуваше от онова, което го чакаше в тоалетната, направо се смая от гледката, разкрила се пред погледа му. Стоеше в помещение с размери на огромна катедрала и с високи прозорци, откъдето падаха снопове светлина и озаряваха нещо като град с високи стени, които — както Хари знаеше — бяха вдигнати от предметите, укривани тук от поколения и поколения обитатели на „Хогуортс“. Имаше улички и пътища, от двете страни на които се възправяха климнали купчини счупени или повредени мебели, струпани тук вероятно за да се потулят доказателства за зле направени магии, или скрити от горди със замъка домашни духчета. Имаше хиляди и хиляди книги, безспорно забранени, надраскани или откраднати. Имаше крилати прашки и зъбати фризбита, някои с достатъчно живот в тях, за да прехвърчат вяло над планините забранени предмети, имаше нащърбени стъкленици с втвърдени отвари, шапки, накити, мантии, имаше и нещо, което приличаше на черупки от змейски яйца, запушени с коркови тапи бутилки, чието съдържание и досега потрепваше зловещо, няколко ръждясали саби и тежка, изцапана с кръв брадва.

Хари забърза към една от многото улички между всичките тези скрити съкровища. Зави надясно покрай грамаден препариран трол, притича малко напред, после зави наляво при счупения изчезващ сандък, с който миналата година се беше изгубил Монтагю, и накрая спря при голям шкаф, върху чиято напукана боядисана повърхност някой май беше лиснал киселина. Отвори една от скърцащите му врати: шкафът явно вече беше използван за скривалище — вътре имаше нещо в кафез, което отдавна беше умряло, а скелетът му беше с пет крака. Хари напъха учебника на Нечистокръвния принц зад кафеза и затръшна вратичката. Поспря за миг с ужасно разтуптяно сърце и огледа безредието наоколо… дали щеше да намери отново това място сред всичките тези боклуци? Грабна от един сандък наблизо очукан бюст на грозен стар магьосник, премести го върху шкафа, където беше скрил учебника, нахлупи на статуята прашна проскубана перука и потъмняла от времето тиара, за да я види по-лесно, и хукна колкото му държат краката по пътеките между скритите боклуци; накрая излезе при вратата към коридора, която затръшна и тя тутакси отново се вкамени.

Хари се понесе право към тоалетната на долния етаж, като пътем пъхна учебника на Рон в чантата си. След минута отново стоеше пред Снейп, който протегна мълком ръка към ученическата му чанта. Хари му я подаде запъхтян, с пронизваща болка в гърдите, и зачака.

Снейп извади един по един учебниците и ги огледа. Накрая в чантата остана само учебникът по отвари за напреднали, който учителят разлисти много внимателно, сетне попита:

— Това твоят учебник „Отвари за напреднали“ ли е, Потър?

— Да — потвърди Хари, като едва си поемаше дъх.

— Напълно сигурен ли си, Потър?

— Да — каза пак Хари с една идейка по-предизвикателно.

— Това е учебникът „Отвари за напреднали“, който си купил от „Флориш и Блотс“, така ли?

— Да — отсече твърдо Хари.

— Защо тогава на гърба на корицата пише „Рунил Уозлиб“? — попита Снейп.

За миг сърцето на Хари сякаш спря.

— Това ми е прякорът — отвърна той.

— Прякорът ти — повтори Снейп.

— Да… така ми викат приятелите — обясни Хари.

— Знам какво е прякор — рече Снейп.

Студените черни очи отново се впиха в очите на Хари, а той се помъчи да не гледа в тях. „Затвори съзнанието си… затвори съзнанието си…“ — повтаряше си наум, но така и не се беше научил да го прави добре…

— Знаеш ли какво си мисля, Потър? — попита много тихо Снейп. — Мисля, че си лъжец и измамник и че заслужаваш да бъдеш наказан всички съботи до края на срока. Какво ще кажеш, Потър?

— Аз… аз не съм съгласен, сър — пророни Хари все така без да поглежда Снейп в очите.

— Е, ще видим как ще се чувстваш, след като си изтърпиш наказанията — заяви Снейп. — Десет часът сутринта в събота, Потър. В кабинета ми.

— Ама професоре… — рече Хари и го погледна отчаян. — Куидичът… последният мач от…

— Десет часът — прошепна Снейп с усмивка, при която се видяха жълтите му зъби. — Клетите грифиндорци… опасявам се, че тази година ще останат на четвърто място…

И излезе от тоалетната, без да каже ни дума повече, оставяйки Хари да гледа вторачен пукнатото огледало — беше сигурен, че му се гади така, както на Рон не му се е гадело никога през живота.

— Няма да казвам „Нали ти казвах“ — рече Хърмаяни един час по-късно в общата стая.

— Не почвай пак, Хърмаяни! — прекъсна я ядосан Рон.

Хари така и не беше отишъл да вечеря, изобщо не му се ядеше. Тъкмо беше разказал на Рон, Хърмаяни и Джини какво е станало, макар че можеше и да не го прави. Вестта беше плъзнала много бързо: Стенещата Миртъл явно бе сметнала за свой дълг да обиколи всички тоалетни в замъка и да разправи за случилото се, а Панси Паркинсън вече беше ходила на свиждане на Малфой в болничното крило и сега не губеше време — злословеше пред всеки срещнат за Хари. Снейп също беше обяснил на преподавателите какво точно се е разиграло и Хари беше повикан от общата стая, за да изтърпи петнайсет крайно неприятни минути в