това определено беше от случаите, когато — както се беше изразила Хърмаяни — не бе зле човек да „побутне обстоятелствата“. През май се занизаха топли дни, а всеки път, когато Хари зърнеше Джини, до него плътно стоеше Рон. Хари се усети как мечтае да извади някакъв страхотен късмет, Рон да си даде сметка, че нищо не би го ощастливило повече от това най-добрият му приятел и сестра му да се влюбят един в друг, и да започне да ги оставя сами за повече от няколко секунди. Но нямаше никакви изгледи да стане нито едното, нито другото, защото наближаваше последната за сезона среща по куидич, Рон постоянно напираше да обсъжда с Хари тактиката и кажи-речи не мислеше за нищо друго.
В това той не правеше изключение: цялото училище се вълнуваше изключително много от мача между „Грифиндор“ и „Рейвънклоу“, понеже от него зависеше изходът от шампионата, който засега беше съвсем неясен. Ако грифиндорци биеха „Рейвънклоу“ с поне триста точки (което си беше цял подвиг, макар че Хари не помнеше отборът му някога да е летял по-добре), щяха да станат победители в шампионата. Ако биеха с по-малко от триста точки, щяха да се наредят втори след „Рейвънклоу“, загубеха ли със сто точки, оставаха трети след хафълпафци, а ако паднеха с повече от сто точки, щяха да бъдат четвърти и както Хари си помисли, никой никога нямаше да му позволи да забрави, че именно той е бил капитан на грифиндорци, когато те са останали за пръв път от два века на дъното на таблицата.
В навечерието на този решителен мач се повтаряше старата история: учениците от домовете на противниковите отбори се опитваха да сплашат по коридорите съперниците, отделните играчи бяха принудени да слушат как те гръмогласно репетират подигравателни скандирания, играчите в отборите се чувстваха на седмото небе от вниманието, с което бяха заобиколени, или пък между часовете се шмугваха в първата тоалетна, за да повръщат от притеснение. В съзнанието на Хари мачът кой знае защо беше неразривно свързан с успеха или провала на плановете му за Джини. Все му се струваше, че ако победят с повече от триста точки, еуфорията и шумният купон след мача ще му помогнат точно толкова, колкото и юнашка глътка от Феликс Фелицис.
Въпреки всички тези трепети и вълнения Хари не беше забравил и другото си желание: да разбере какво точно прави Малфой в Нужната стая. Продължаваше да проверява Хитроумната карта и тъй като често не успяваше да открие Малфой върху нея, си вадеше заключението, че той и досега прекарва доста време вътре в стаята. Макар вече да губеше надежда, че някога ще успее да проникне в нея, Хари не се отказваше от опитите всеки път, щом се озовеше някъде наблизо, ала с каквито и думи да изразяваше молбата си, стената пак си оставаше вироглаво плътна, без врата.
Няколко дни преди мача срещу „Рейвънклоу“ Хари тръгна сам от общата стая на вечеря, защото Рон пак се беше юрнал да повръща в най-близката тоалетна, а Хърмаяни беше изхвърчала при професор Вектор заради една грешка, която май била допуснала в последното си съчинение по аритмантика. По-скоро по навик, отколкото заради друго, Хари мина по обходния маршрут, по коридора на седмия етаж, като пътем провери Хитроумната карта. За миг не откри никъде Малфой и реши, че той навярно пак е в Нужната стая, после обаче съгледа мъничката точка с името на Драко отстрани в една от момчешките тоалетни на долния етаж — беше в компанията не на Краб или Гойл, а на Стенещата Миртъл.
Откъсна очи от тази толкова неправдоподобна двойка чак след като се блъсна директно в едни доспехи. Силният грохот го изтръгна от унеса, той побърза да се махне от местопрестъплението, докато отнякъде не е изникнал Филч, и хукна по мраморното стълбище, а после и по долния коридор. При тоалетната долепи ухо до вратата. Не чу нищо. Бутна я съвсем тихо и я отвори.
Драко Малфой стоеше с гръб, беше се хванал отстрани за мивката и беше свел бялорусата си глава.
— Недей — рече напевно гласът на Стенещата Миртъл от една кабинка. — Недей… кажи ми какво има… мога да ти помогна…
— Никой не може да ми помогне — простена Малфой. Цялото му тяло се тресеше. — Не мога да го направя… не мога… няма да стане… а ако не го направя скоро… той каза, че ще ме убие…
Стъписан дотолкова, че да застине като пуснал корени, Хари си даде сметка, че Малфой плаче… плачеше си съвсем истински… по бледото му лице се стичаха сълзи, които капеха в мръсната мивка. Малфой изхлипа, задави се, потрепери силно и като погледна в пукнатото огледало, видя, че Хари го наблюдава иззад рамото му.
Завъртя се кръгом и извади магическата си пръчка. Хари инстинктивно направи същото. Проклятието на Малфой не улучи Хари, мина на сантиметри покрай него и натроши лампата на отсрещната стена, а Хари отскочи встрани, помисли си
— Не! Не! Престанете! — изписка Стенещата Миртъл и гласът й прокънтя силно в облицованото с плочки помещение. — Спрете! СПРЕТЕ!
Чу се оглушителен трясък и кошчето за отпадъци зад Хари се пръсна на парчета, Хари се опита да направи кракозаключващо проклятие, което рикошира от стената зад ухото на Малфой и счупи казанчето зад Стенещата Миртъл, която се разпищя като попарена. Рукна вода, която наводни всичко, и Хари се подхлъзна точно когато Малфой изкрещя с изкривено лице:
— Круци…
— СЕКТУМСЕМПРА! — ревна Хари от пода, като яростно махна с магическата си пръчка.
От лицето и гърдите на Малфой шурна кръв, сякаш той е бил съсечен с невидим меч. Залитна назад и се свлече със силен плясък върху наводнения под, а магическата пръчка отхвърча от безжизнената му дясна ръка.
— Не… — простена Хари.
Изправи се, като се плъзгаше и залиташе, и се втурна към Малфой, който се беше хванал с бели ръце за наквасените с кръв гърди, а лицето му лъщеше алено.
— Не, не исках…
Хари не знаеше какво говори — падна на колене до Малфой, който се тресеше неудържимо сред локва от собствената си кръв. Стенещата Миртъл нададе оглушителен писък:
— УБИЙСТВО! УБИЙСТВО В ТОАЛЕТНАТА! УБИЙСТВО!
Вратата зад Хари се отвори шумно и той вдигна очи с ужас: в тоалетната беше нахълтал Снейп, лицето му беше позеленяло. Той грубо избута Хари встрани, коленичи над Малфой, извади магическата си пръчка и като нашепваше някакво заклинание, прозвучало почти като песен, я прокара над дълбоките рани, нанесени от проклятието на Хари. Кръвта като че ли вече не шуртеше толкова силно, а Снейп избърса каквото беше останало от нея по лицето на Малфой и повтори заклинанието. Раните започнаха да заздравяват.
Ужасен от онова, което е извършил, Хари продължаваше да гледа почти без да забелязва, че и той целият е подгизнал от кръвта и водата. Стенещата Миртъл още хлипаше и виеше над тях. След като изрече за трети път контрапроклятието, Снейп вдигна до право положение Малфой.
— Трябва да те отведа в болничното крило. Сигурно ще ти останат леки белези, но ако незабавно вземеш риган, може би ще избегнем дори това… ела…
Както крепеше Малфой, прекоси с него тоалетната, а при вратата се обърна и изрече с глас, в който кънтеше ледена ярост:
— А ти, Потър… ти ме чакай тук.
На Хари и за миг не му хрумна да не се подчини. Изправи се бавно, като трепереше, и погледна надолу към мокрия под. По повърхността му като алени цветя плаваха петна кръв. Хари не намери сили дори да каже на Стенещата Миртъл да млъкне — тя продължаваше очевидно с все по-голямо удоволствие да вие и да хлипа.
Снейп се върна след десет минути. Влезе в тоалетната и затвори след себе си вратата.
— Изчезвай — рече той на Миртъл, която тутакси се гмурна в тоалетната чиния, оставяйки подире си кънтяща тишина.
— Аз не съм искал това — каза веднага Хари. Гласът му отекна в студеното мокро пространство. — Не знаех какво причинява проклятието.
Но Снейп не обърна внимание на думите му.
— Очевидно съм те подценявал, Потър — промълви той тихо. — Кой би предположил, че владееш такава черна магия? Кой те научи на заклинанието?
— Аз… прочетох го някъде.
— Къде?
