вече мнението на Хорас какво ще се случи с магьосник, който е създал повече от един хоркрукс… какво ще стане с магьосник, до такава степен решен да избегне смъртта, че е готов да извърши не едно, а няколко убийства… да разкъсва отново и отново душата си, за да я вгради в няколко хоркрукса, скрити на различни места. Никоя книга не би могла да му предостави такава информация. Поне доколкото знам аз… и сигурен съм — доколкото е знаел и Волдемор, — няма магьосник, който да е разкъсвал душата си на повече от две части. — Известно време Дъмбълдор мълча, за да събере мислите си, сетне продължи: — Преди четири години се сдобих с нещо, което разтълкувах като доказателство, че Волдемор е разкъсал душата си.
— Къде? — попита Хари. — Как?
— Ти ми го даде, Хари — уточни директорът. — Дневника, дневника на Риддъл, където се посочваше как отново да се отвори Стаята на тайните.
— Не разбирам — призна си Хари.
— Макар че не видях онзи Риддъл, който е излязъл от дневника, ти ми описа явление, каквото никога не съм виждал лично. Най-обикновен спомен, който започва да действа и да мисли сам за себе си? Най- обикновен спомен, който изсмуква живота от момичето, в чиито ръце е попаднал? Не, в онази тетрадка се беше вселило нещо много по-ужасно… къс от душа, бях почти сигурен. Дневникът беше хоркрукс. Но въпросите, които това повдигаше, бяха повече от отговорите, които даваше. Онова, което ме заинтригува и ме хвърли в смут, бе идеята, че дневникът е замислен не само като защита, но и като оръжие.
— Пак не разбирам — призна си Хари.
— Ами действаше точно както се предполага, че действа един хоркрукс, с други думи, късчето душа, скрита в него, бе на сигурно място и безспорно изигра своята роля, като не допусна притежателят й да умре. Но не можеше да има и съмнение, че Риддъл всъщност е искал дневникът да бъде прочетен, искал е този къс от душата му да се всели в друг, да го обсеби, така че чудовището на Слидерин отново да бъде пуснато на свобода.
— Е, не е искал всичките му усилия да бъдат пропилени — отбеляза Хари. — Искал е да всички да разберат, че именно той е Наследника на Слидерин, понеже по онова време не са му го признали.
— Точно така — кимна Дъмбълдор. — Но нима не схващаш, Хари, че щом е възнамерявал дневникът да бъде предаден или подхвърлен на някой бъдещ ученик в „Хогуортс“, Риддъл е бил забележително спокоен за тази безценна частица от душата му, скрита в дневника! Както обясни и професор Слъгхорн, предназначението на хоркрукса е част от магьосника да остане скрита на сигурно място, а не да бъде подхвърлена на пътя на друг и да бъде изложена на опасността той да я унищожи, както всъщност и стана — точно тази частица от душата му вече я няма, ти я премахна. Нехайството, с което Волдемор е гледал на този хоркрукс, ми се стори изключително злокобно. Наведе ме на мисълта, че Волдемор е направил — или смята да направи — още хоркрукси, така че загубата на първия да не бъде толкова пагубна. Не ми се искаше да повярвам, ала друга логика нямаше. Сетне, две години по-късно, ти ми каза, че в нощта, когато Волдемор се е завърнал в тялото си, той е заявил пред своите смъртожадни нещо твърде показателно и тревожно:
— Значи е станал неуязвим и сега не може да бъде убит, защото е убил други хора ли? — попита Хари. — Щом се е стремил толкова силно към безсмъртие, защо не си е направил или откраднал Философски камък?
— Знаем, че преди пет години се е опитал да стори точно това — напомни Дъмбълдор. — Но има няколко причини, поради които Лорд Волдемор е искал да се сдобие не с философски камък, а с хоркрукси. Еликсирът на живота наистина удължава дните ни, но той трябва да се пие редовно, цяла вечност, ако искаш наистина да бъдеш безсмъртен. Волдемор би бил изцяло зависим от еликсира и ако той свърши или бъде замърсен, ако философският камък бъде откраднат, Волдемор би умрял като всеки друг човек. Той обича да действа сам, помни това. Убеден съм, че за него е непоносима мисълта да зависи дори от еликсира. Бил е готов, разбира се, да го изпие, ако това е щяло да го спаси от ужасното подобие на живот, на което е бил обречен след покушението срещу теб, само и само отново да се сдобие с тяло. Сигурен съм, че след това е възнамерявал пак да се осланя на хоркруксите: ако успеел да си възвърне човешкия облик, нямало да му трябва нищо повече. Вече е бил безсмъртен… или възможно най-близо до безсмъртието. Сега обаче, Хари, въоръжени с тази информация, с изключително важния спомен, който успя да донесеш, ние сме по- близо от всеки друг до тайната как да унищожим Лорд Волдемор. Ти, Хари, само го чу: „Няма ли да е по- добре да я разкъсаш на повече части, няма ли така да станеш по-силен?
— И е направил седем хоркрукса? — вцепени се от ужас Хари, а доста от портретите по стените също издадоха сходни звуци на стъписване и възмущение. — Но те може да са навсякъде по света — скрити, заровени, невидими…
— Радвам се, че схващаш колко сериозен е проблемът — отвърна спокойно Дъмбълдор. — Но първо, Хари, не, не са седем хоркрукса, а шест. Седмото късче от душата му, колкото и осакатено да е то, е вместено в обновеното му тяло. Това е онази част, която по време на изгнаничеството му години наред е водела призрачно съществувание — без нея Волдемор всъщност е щял да загуби самоличността си. Тази седма част от душата му ще бъде последната, която трябва да атакува човекът, който реши да убие Волдемор — частта, която обитава тялото му.
— Но останалите шест хоркрукса… — рече малко отчаян Хари, — как ще ги открием?
— Забравяш… вече си унищожил един от тях. А аз — втори.
— Така ли? — попита въодушевено Хари.
— Да — потвърди Дъмбълдор и вдигна почернялата си обгорена ръка. — Пръстенът, Хари. Пръстенът на Мерсволуко. Върху него също тегнеше ужасно проклятие. Ще прощаваш за липсата на скромност, но ако не бяха невероятните ми способности и навременната намеса на професор Снейп, когато се завърнах жестоко ранен в „Хогуортс“, вероятно нямаше да доживея да ти разказвам всичко това. И все пак една изсъхнала ръка не ми се вижда неразумно много в замяна на една седма от душата на Волдемор. Пръстенът вече не е хоркрукс.
— Но как го намерихте?
— Както вече знаеш, от дълги години съм си поставил за цел да науча възможно най-много за живота на Волдемор в миналото. Пътувам по широкия свят, посещавам местата, които той някога е познавал. Натъкнах се на пръстена в порутената къща на Гонт, беше скрит там. След като е успял да вгради в пръстена късче от душата си, Волдемор явно не е искал да го носи повече. Скрил го е, защитен с много могъщи заклинания, в съборетината, където навремето са живели предците му (след като Морфин, разбира се, е бил откаран в Азкабан), без изобщо да подозира, че някой ден бих си направил труда да посетя развалините и да търся следи от магически скривалища. И все пак е рано да се радваме. Ти унищожи дневника, а аз — пръстена, но ако предположението ни за душата от седем части е вярно, остават още четири хоркрукса.
— А те значи може да бъдат всякакви неща? — попита Хари. — Стари консервени кутии или… знам ли… празни шишенца от отвари?
— Ти, Хари, говориш за летекоди, които задължително трябва да са обикновени предмети, за да не бият на очи. Но Лорд Волдемор да използва консервени кутии и стари шишенца от отвари, за да съхранява в тях безценната си душа? Забрави ли какво ти показах? Лорд Волдемор е обичал да събира трофеи и предпочитал предмети със славна магическа история. Гордостта му и убеждението, че превъзхожда всички останали, решимостта да си извоюва изключително място в историята на магията — всичко това ме кара да мисля, че Волдемор е подбрал доста внимателно своите хоркрукси и е предпочел предмети, достойни за тази чест.
— Дневникът не беше чак толкова забележителен.
— Както сам каза, дневникът доказваше, че Волдемор е Наследника на Слидерин, и съм сигурен, че за Волдемор той е бил от изключително значение.
