Заведоха великана да седне на един стол край масата. Фанг, който по време на погребението се беше спотайвал в коша си, излезе и дойде бавно и тихо при тях, а после, както обикновено, отпусна тежка глава върху коленете на Хари. Слъгхорн махна корковата запушалка на една от бутилките вино, които беше донесъл.
— Дадох ги всичките да ги проверят за отрова — увери той Хари, изля почти цялата първа бутилка в една от чашите на Хагрид с големина на кофи и му я подаде. — След онова произшествие с клетия ти приятел Рупърт накарах едно домашно духче да опита една по една бутилките.
Хари си представи изражението на Хърмаяни, ако научеше отнякъде за тази злоупотреба с домашните духчета, и реши да не й споменава.
— Една за Хари — оповести Слъгхорн и подели втората бутилка в две чаши — и една за мен. Е, за Арагог! — вдигна той високо своята чаша.
— За Арагог! — повториха в един глас Хари и Хагрид.
И Слъгхорн, и великанът изпиха чашите почти до дъно. Пътят на Хари обаче беше осветен от Феликс Фелицис и той знаеше, че не бива да пие, затова само се престори, че близва от виното, и остави чашата на масата отпред.
— Отгледал съм го от яйце — каза мрачно Хагрид. — Само к’ъв мъничък беше, кога се излюпи! Има-няма колкото пекинез.
— Сладурче — добави Слъгхорн.
— Държах го в един шкаф в училището, додето…
Лицето на великана помръкна и Хари знаеше защо: Том Риддъл беше успял да направи така, че да обвинят Хагрид за отварянето на Стаята на тайните и да го изхвърлят от училището. Но Слъгхорн като че ли и не слушаше, гледаше към тавана накачените по него медни съдове и дълго свилено челе яркобели влакна.
— Да не би да са от еднорог, Хагрид?
— А, да — потвърди той безразлично. — Капят им от опашките, закачат се по клоните в Забранената гора…
— Но, мили ми приятелю, знаеш ли по колко
— С тях прихващам превръзките, ако някое същество се нарани — сви рамене Хагрид. — Чудна работа вършат… много са здрави.
Слъгхорн отпи от чашата си поредната юнашка глътка, а очите му продължиха да се плъзгат внимателно наоколо и Хари разбра, че търси съкровища, които може да обърне в обилни количества отлежала в дъбови бъчви медовина, захаросани ананаси и кадифени смокинги. Професорът напълни отново чашите, своята и на Хагрид, и взе да го разпитва за създанията, които напоследък живеят в Забранената гора и как великанът се грижи за тях. Под въздействие на виното и на ласкаещото внимание на Слъгхорн Хагрид ставаше все по- бъбрив, престана да си бърше очите и щастливо се впусна да обяснява надълго и нашироко как се развъждат съчковци.
На това място Феликс Фелицис посръчка леко Хари и той забеляза, че запасите от пиене, които Слъгхорн беше донесъл, бързо се изчерпват. Още не беше успял да направи пълнеща магия, без да изрича заклинанието на глас, но мисълта, че тази вечер може да не се справи, му се стори смехотворна. Подсмихна се и без да го забележат Хагрид и Слъгхорн (които сега си разказваха за контрабандата със змейски яйца), насочи под масата магическата си пръчка към почти празните бутилки, които тутакси започнаха да се пълнят.
След час и нещо Хагрид и Слъгхорн взеха да се надпреварват да вдигат наздравици: за „Хогуортс“, за Дъмбълдор, за виното на домашните духчета…
— За Хари Потър! — ревна Хагрид и надигна четиринайсетата си кофа с вино, част от което се разплиска по брадичката му.
— Я, вярно! — подвикна леко завалено и Слъгхорн. — За Пари Отър, Избраното момче, което… нещо от тоя десен… — изломоти той и също изпи до дъно чашата си.
Скоро след това Хагрид пак се натъжи и връчи цялото челе влакна от еднорог на Слъгхорн, който си го прибра в джоба с възгласите:
— За приятелството! За щедростта! За десетте галеона влакното!
Малко по-късно Хагрид и Слъгхорн вече седяха един до друг и прегърнати, запяха бавна тъжна песен за издъхващ магьосник на име Одо.
— „Оооо, добрите умират млади“ — промърмори Хагрид с леко разногледи очи и се сгърби досами масата, а Слъгхорн подхвана припева. — И моят татко си отиде млад… както и твоите татко и майка, Хари…
От ъгълчетата на потъналите сред бръчки очи на Хагрид пак се затъркаляха едри сълзи, той стисна Хари за ръката и я разтресе.
— Не знам по тяхно време да имаше по-добър магьосник и по-добра магьосница… ужасно… наистина ужасно!
Слъгхорн продължи жално:
— Ужасно! — смотолеви Хагрид и огромната му чорлава глава се търкулна на една страна върху ръцете му, след което той заспа със звучно хъркане.
— Ще прощаваш — рече Слъгхорн и хлъцна. — Да ме убиеш, не мога да ти изпея и най-простата песен.
— Хагрид нямаше предвид пеенето ви — пошушна Хари. — Говореше за мама и татко.
— О! — възкликна Слъгхорн и едва се сдържа да не се оригне мощно. — Ох, леле! Да… това беше… беше наистина ужасно. Ужасно… ужасно… — И понеже явно не знаеше какво друго да каже, се зае отново да пълни огромните чаши. — Ти, Хари, едва… едва ли помниш — допълни смутен Слъгхорн.
— Не… бил съм само на годинка, когато са загинали — отговори Хари, вторачен в пламъка на свещта, който трепкаше от гръмкото хъркане на Хагрид. — Но след това разбрах какво се е случило. Пръв е загинал татко. Знаехте ли?
— Аз… не, не знаех — каза сподавено Слъгхорн.
— Да… Волдемор го е убил и после прекрачил трупа му, за да отиде при майка ми — обясни Хари.
Слъгхорн потрепери силно, но явно не можеше да откъсне ужасени очи от лицето на Хари.
— Казал й да се махне от пътя му — уточни без следа от жалост Хари. — А на мен ми заяви, че тя е могла и да не умира. Че той е искал да се добере до мен. Мама е могла да избяга.
— Ох, ужас! — простена Слъгхорн. — Могла е… не се е налагало… какъв ужас!
— Да — потвърди Хари едва чуто. — Тя обаче не се и помръднала. Татко вече е бил мъртъв, ала мама не е искала да умирам и аз. Примолила се на Волдемор, но той само й се изсмял.
— Стига! — каза най-неочаквано Слъгхорн и вдигна трепереща ръка. — Наистина, мило момче, не ми разказвай повече… аз съм стар човек… не мога да слушам… не искам да слушам…
— Забравих — излъга Хари, направляван от Феликс Фелицис. — Вие сте я харесвал, нали?
— Дали съм я харесвал ли? — възкликна Слъгхорн и очите му отново се напълниха със сълзи. — Просто не си представям да има някой, който да я е познавал и да не я е харесвал… много сърцата… много забавна… това беше най-големият ужас…
— Вие обаче отказвате да помогнете на сина й — натякна Хари. — Тя ми е дала живота си, а вие не искате да ми дадете някакъв си спомен!
Къщурката се огласяше от тътнещото хъркане на Хагрид. Хари прикова поглед в очите на Слъгхорн, които бяха плувнали в сълзи, а той явно нямаше сили да се извърне.
— Не говори така — прошепна учителят. — Тук не става въпрос… ако наистина трябваше да ти помогна,
