разбира се… но с това няма да се постигне нищо…
— Как така няма да се постигне! — възрази високо Хари. — Дъмбълдор има нужда от информация. Аз имам нужда от информация.
Знаеше, че е в безопасност: Феликс му беше подсказал, че на сутринта Слъгхорн няма да помни нищо. Погледна го право в очите и се понаклони леко напред.
— Аз съм Избрания. Длъжен съм да го убия. Споменът ми трябва.
Слъгхорн пребледня повече отвсякога, по лъскавото му чело заблестя пот.
— Ти ли си Избрания?
— Разбира се, че съм аз! — потвърди спокойно Хари.
— Но в такъв случай… скъпо момче… искаш много от мен… всъщност искаш да ти помогна в твоя опит да унищожиш…
— Не искате ли да се отървете от магьосника, който е убил Лили Евънс?
— Хари, Хари, то се знае, че искам, но…
— Страхувате се да не би той да разбере, че сте ми помогнал?
Слъгхорн не каза нищо, изглеждаше ужасен.
— Бъдете смел като майка ми, професоре…
Слъгхорн вдигна пухкавата си ръка и притисна треперещи пръсти до устата си — за миг заприлича на грамадно бебе.
— Не се гордея… — прошепна той през пръстите си. — Срамувам се от онова… от онова, което показва споменът… Мисля, че в онзи ден съм нанесъл голяма вреда…
— Каквото и да сте сторил, ще го заличите, като ми дадете спомена — каза Хари. — Ще постъпите много храбро и благородно.
Хагрид трепна насън и пак си захърка. Слъгхорн и Хари продължиха да се гледат втренчено над разтопената свещ. Настъпи мълчание, което продължи много, много дълго, ала Феликс Фелицис каза на Хари да не го нарушава и да изчака.
И тогава Слъгхорн бръкна съвсем бавно в джоба си и извади магическата пръчка. С другата ръка взе изпод наметалото си празно шишенце. Все така впил поглед в Хари, докосна с върха на пръчката слепоочието си и я дръпна, изтегляйки ярката сребриста нишка на спомена, която се беше залепила за пръчката и ставаше все по-дълга и по-дълга, докато накрая се скъса и се нагъна. Слъгхорн я вкара с пръчката в шишенцето, където тя се намота, сетне плъзна и се загъна като газ. Той запуши с трепереща ръка стъкленичката и я подаде през масата на Хари.
— Много ви благодаря, професоре!
— Добро момче си ти — рече Слъгхорн, а по месестите му бузи в моржовите мустаци се застичаха сълзи. — И имаш нейните очи… Но не си мисли лошо за мен, след като видиш спомена…
После и той положи глава върху ръцете си, въздъхна тежко и заспа.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА
ХОРКРУКСИ
Докато се промъкваше обратно към замъка, Хари усещаше, че Феликс Фелицис действа все по-слабо. Входната врата си стоеше отключена, но на третия етаж той се натъкна на Пийвс и за малко да бъде разкрит, но се шмугна встрани по един от преките пътища. Когато се качи при портрета на Дебелата дама и смъкна мантията невидимка, не се изненада, че тя е в изключително неуслужливо настроение.
— Я кое време е!
— Наистина съжалявам… наложи се да изляза по важна работа!
— Е, в полунощ паролата беше сменена, няма как — ще спиш в коридора.
— Това шега ли е? — рече Хари. — Защо паролата ще се сменя в полунощ?
— Ами така! — отсече Дебелата дама. — Ако си недоволен, иди да се оплачеш на директора, точно той е подсилил мерките за сигурност.
— Страхотно, няма що! — изломоти горчиво Хари и сведе очи към твърдия под. — Наистина блестящо! Да, ако Дъмбълдор беше тук, щях да отида и да му се оплача, защото именно той ме прати да…
— Професор Дъмбълдор е тук! — каза някой зад Хари. — Прибра се преди един час в училището.
Към Хари се рееше Почтибезглавия Ник, чиято глава, както обикновено, се люшкаше в края на яката му на къдрички.
— Кървавия барон ми каза, видял го да се връща — уточни Ник. — Според Барона бил в добро настроение, макар че, разбира се, бил малко уморен.
— Къде е? — попита Хари с разтуптяно сърце.
— О, стене и подрънква из кулата на Астрономическата обсерватория, дай му това да прави…
— Не Кървавия барон, а Дъмбълдор!
— О… в кабинета си — отвърна Ник. — Доколкото подразбрах от Барона, имал да върши някаква работа, преди да си легне…
— Да, има! — възкликна Хари и в гърдите му се надигна радостно вълнение при мисълта как ще каже на Дъмбълдор, че е взел спомена.
Завъртя се кръгом и отново се втурна, без да обръща внимание на Дебелата дама, която се провикна след него:
— Върни се! Добре де, излъгах! Ядосах се, че ме събуди! Паролата още е „тения“!
Но Хари вече тичаше презглава обратно по коридора и след броени минути каза „Карамелизирани еклери“ на грозилището при Дъмбълдор, което отскочи встрани и го допусна до спираловидната стълба.
— Влез — каза директорът, след като Хари почука.
От гласа му личеше, че е капнал от умора.
Хари бутна вратата и я отвори. Кабинетът на Дъмбълдор си изглеждаше както обикновено, само че с черно, обсипано със звезди небе зад прозорците.
— А, Хари! — изненада се Дъмбълдор. — На какво дължа това тъй късно удоволствие?
— Взех го, сър! Взех спомена от Слъгхорн!
Извади малката стъкленичка и му я показа. Директорът беше изумен. Но след миг-два лицето му се озари от широка усмивка.
— Каква невероятна новина, Хари! Справил си се наистина блестящо! Знаех си, че ще успееш!
Той очевидно съвсем забрави, че е посред нощ — заобиколи бързо писалището, взе в непострадалата си ръка шишенцето със спомена на Слъгхорн и отиде при шкафа, където държеше мислоема.
— А сега — рече Дъмбълдор, като сложи върху писалището каменния съд и изпразни в него съдържанието на шишенцето, — а сега най-после ще го видим. Побързай, Хари…
Момчето послушно се надвеси над мислоема и усети как краката му се отлепват от пода на кабинета… отново запада през мрака и се приземи в кабинета на Хорас Слъгхорн отпреди доста години.
Там беше много по-младият Хорас Слъгхорн с гъстата му лъскава пясъчноруса коса и червеникаворуси мустаци, който отново седеше в удобен фотьойл и беше отпуснал крака върху тапицирано с кадифе столче — в едната си ръка държеше малка чаша с вино, а с другата бъркаше в кутия със захаросан ананас. Около него бяха насядали пет-шест момчета, сред които и Том Риддъл със златно-черния пръстен на Мерсволуко, проблясващ на пръста му.
Дъмбълдор се приземи до Хари точно когато Риддъл попита:
— Вярно ли е, сър, че професор Мерисот излиза в пенсия?
— Том, Том, и да знаех, нямаше да ти кажа — отвърна Слъгхорн, като му се закани укорително с пръст, но и същевременно намигна. — Интересно откъде получаваш сведения, момчето ми, знаеш повече от половината учители.
Риддъл се усмихна, другите момчета прихнаха и му хвърлиха възхитени погледи.
— С тази изумителна способност да научаваш неща, които не би трябвало да знаеш, и да ласкаеш с мярка онези, от които би могъл да зависиш… между другото, благодаря за ананаса, позна, точно той ми е любимият…
Доста от момчетата отново захихикаха.
— Убеден съм, че за по-малко от двайсет години ще се издигнеш до министър на магията. Не, петнайсет, ако и занапред ми изпращаш ананас. Имам
