Том Риддъл само се подсмихна, а останалите и този път захихикаха. На Хари му направи впечатление, че той в никакъв случай не е най-голям сред момчетата, но всички очевидно го смятаха за нещо като тартор.
— Не знам дали политиката е за мен, сър — заяви Том Риддъл, след като смехът заглъхна. — Като начало, произходът ми не е подходящ.
Две от момчетата се подсмихнаха един другиму. Хари беше сигурен, че са се сетили за някаква тяхна си шега: безспорно за онова, което знаеха или подозираха за прочутия праотец на своя главатар.
— Глупости! — побърза да възкликне Слъгхорн. — Повече от ясно е, че при тези твои способности си потомък на истински магьосници. Не, Том, ще стигнеш далеч, никога досега не съм грешал за никого от учениците си.
Златното часовниче върху писалището отзад удари единайсет часа и Слъгхорн се обърна да го погледне.
— О, небеса, толкова ли е късно вече? Побързайте, момчета, за да не си изпатите всички. Лестранж, ако утре не ми представиш съчинението, ще бъдеш наказан. Същото важи и за теб, Ейвъри.
Момчетата се изнизаха едно по едно от стаята. Слъгхорн се надигна от фотьойла и остави празната чаша на писалището. Нещо зад него помръдна и той се обърна — Риддъл още стоеше там.
— Внимавай, Том! Само това остава — да те хванат след вечерния час, а си префект…
— Исках да ви попитам нещо, сър.
— Питай, момчето ми, питай…
— Какво знаете, сър, за… за хоркруксите?
Слъгхорн се вторачи в него, както разсеяно прокарваше дебелите си пръсти по столчето на винската чаша.
— Това за час по защита срещу Черните изкуства ли е?
Хари обаче долови, че Слъгхорн прекрасно знае — изобщо не ставаше дума за домашно.
— Не точно, сър — отвърна Риддъл. — Докато четях, срещнах на едно място думата и не я разбрах.
— Не… ами… в „Хогуортс“ едва ли ще намериш книга, в която да има подробности за хоркруксите, Том. Това е сред най-черните магии, много черна наистина — натърти Слъгхорн.
— Но вие, сър, очевидно знаете всичко за тях. Магьосник като вас… извинете, но щом не можете да ми кажете… просто си помислих, че ако има човек, който би могъл да ми обясни, то това сте именно вие, та реших да попитам…
Хари си рече, че всичко — колебанието, нехайният тон, премерените ласкателства — е много убедително, без преиграване. Самият той твърде често се беше опитвал да откопчи сведения от хора, които не желаят да ги дават, и нямаше как да не признае, че Том Риддъл владее това умение до съвършенство. Личеше, че желанието му да се добере до информацията наистина е много, много голямо и затова е обмислял седмици наред как точно да подходи.
— Е… — подхвана Слъгхорн, но вместо да погледне Риддъл, започна да си играе с панделката върху кутията със захаросан ананас, — е, нищо не пречи, естествено, да ти обясня в най-общи линии. Колкото да разбереш какво е. „Хоркрукс“ е дума, употребявана за предмет, където някой е скрил част от душата си.
— Не разбрах обаче, сър, как точно става — каза Риддъл.
Владееше напълно гласа си и въпреки това Хари долови, че се вълнува.
— Ами разкъсваш душата си — поясни Слъгхорн — и скриваш част от нея в предмет извън тялото си. После, ако някой нападне или унищожи тялото ти, не можеш да умреш, защото част от душата ти е останала скрита и непокътната. Но съществувание в такъв вид, разбира се…
Лицето на Слъгхорн се сгърчи, а Хари неволно си спомни думи, които бе чул преди близо две години:
— Малцина биха го поискали, наистина малцина, Том. За предпочитане е да умреш.
Но жаждата на Риддъл вече личеше, той не можеше да скрие желанието си да се добере до тайната, изписано вече и на лицето му.
— Как разкъсваш душата си?
— Разбери, че душата би трябвало да си остане цяла и невредима — наблегна притеснен Слъгхорн. — Разкъсаш ли я, вършиш насилие срещу природата.
— Но как се прави?
— Със злодеяние, с най-страшното от всички злодеяния. Като убиеш някого. Убийството разкъсва душата. Магьосникът, решил да създаде хоркрукс, обръща вредата в своя полза: вгражда откъснатото парче душа…
— Вгражда го? Но как…
— Има заклинание, не ме питай, не знам! — отсече Слъгхорн и заклати глава като стар слон, отпъждащ досадни комари. — Имам ли вид на човек, който е опитвал… имам ли вид на убиец?
— Не, разбира се, че не, сър — побърза да каже Риддъл. — Извинявайте… Не исках да ви обидя…
— Не съм, не съм се обидил ни най-малко — кисело рече Слъгхорн. — Естествено е да проявяваш любопитство към такива неща… магьосници с определена нагласа винаги са имали влечение към тази страна на магията…
— Да, сър — каза Риддъл. — Но все пак не разбрах едно… просто от любопитство… само един хоркрукс върши ли работа? Само веднъж ли можеш да разкъсаш душата си? Няма ли да е по-добре да я разкъсаш на повече части, няма ли така да станеш по-силен? Нали седем е числото с най-голяма магическа сила, няма ли седем…
— Брадата на Мерлин, Том! — изписка Слъгхорн. — Седем! Не е ли ужасно да замисляш дори едно убийство! При всички положения… е ужасно изобщо да разделяш душата… но да я разкъсваш на седем парчета…
Сега вече Слъгхорн изглеждаше силно разтревожен: гледаше Риддъл така, сякаш за пръв път го виждаше ясно, и Хари усети, че учителят вече съжалява, задето изобщо е приел този разговор.
— Това, което обсъждаме — изпелтечи той, — са си само догадки, нали? В сферата на науката…
— Да, разбира се, сър! — съгласи се веднага Риддъл.
— И все пак, Том… не разгласявай какво съм ти казал, в смисъл… какво сме обсъждали. Хората няма да погледнат с добро око, ако разберат, че сме си говорили за хоркрукси. Тази тема е забранена в „Хогуортс“… Дъмбълдор направо ще побеснее…
— Ще мълча като гроб, сър — обеща Риддъл и си тръгна.
Преди това обаче Хари зърна лицето му — на него беше изписано същото необуздано щастие като в първия миг, когато Том беше разбрал, че е магьосник, щастие, от което красивите му черти не изпъкваха, а напротив — ставаха някак по-нечовешки…
— Благодаря ти, Хари! — рече тихо Дъмбълдор. — Да тръгваме…
Когато Хари се приземи обратно в кабинета, директорът вече седеше зад писалището. Хари също седна и зачака той пръв да заговори.
— Отдавна се надявам да се добера до това доказателство — обясни накрая Дъмбълдор. — То потвърждава предположението, по което работя, показва ми, че съм прав и тепърва трябва да се извърви дълъг път…
Изведнъж Хари забеляза, че всички някогашни директори и директорки по портретите по стените са се събудили и слушат разговора им. Един едър като канара вълшебник с червен нос дори беше извадил слухова тръба.
— Е, Хари — рече Дъмбълдор. — Сигурен съм, че си схванал какво означава онова, което току-що чухме. Том Риддъл е бил на твоята възраст плюс-минус няколко месеца, а вече е правел всичко възможно да разбере как да стане безсмъртен.
— Значи смятате, че е успял, така ли, сър? — попита Хари. — Направил е хоркрукс? И благодарение на това не е умрял, когато ме нападна? Имал е някъде скрит хоркрукс? Частица от душата му, която е била на сигурно място?
— Една… или повече части — потвърди Дъмбълдор. — Чу какво каза Волдемор: искаше да научи най-
