най-опасния за него човек!
— Не е ли едно и също?…
— Не, не е! — рече малко нетърпеливо Дъмбълдор. Посочи Хари с черната си изсъхнала ръка и допълни: — Отдаваш прекалено голямо значение на пророчеството!
— Но… — изломоти Хари — нали казахте, че то означава…
— Ако Волдемор не беше чул за пророчеството, дали то щеше да се сбъдне? Дали щеше да означава нещо? Разбира се, че не! Нима смяташ, че всички предсказания в Залата с пророчествата са се сбъднали?
— Но… — поде смаян Хари, — но нали миналата година казахте, че единият от нас ще бъде принуден да убие другия…
— Хари, Хари, само защото Волдемор допусна огромна грешка и постъпи както е предсказала професор Трелони! Ако не беше убил баща ти, нима щеше да насади у теб яростното желание за мъст? Разбира се, че не! Ако не беше принудил майка ти да умре заради теб, нима щеше да ти придаде магическа защита, която е непробиваема за самия него? Разбира се, че не, Хари! Толкова ли не виждаш? Волдемор сам си е създал най-заклетия враг, точно както всички тирани по света! Имаш ли представа колко се страхуват тираните от хората, които потискат? Всички те си дават сметка, че някой ден някоя от жертвите им със сигурност ще се възправи срещу тях и ще отвърне на удара! Волдемор не е по-различен! Винаги е бил нащрек, търсел е онзи, който би могъл да му отправи предизвикателство. Чул е пророчеството и се е впуснал да действа, като резултат от това не само лично е посочил човека, който по всяка вероятност ще го довърши, а и собственоръчно му е дал смъртоносни оръжия!
— Но…
— Изключително важно е да разбереш това! — продължи Дъмбълдор, изправи се и тръгна из стаята, а проблясващата му мантия зашумоли след него. Хари никога не го беше виждал толкова развълнуван. — С опита да те убие Волдемор сам избра забележителния човек, който сега седи пред мен, и му даде начините, по които да действа! Негова грешка е, че ти можеше да надзърнеш в помислите и желанията му, че разбираш змийския език, на който той дава заповедите си, и въпреки че имаш привилегията да виждаш в неговия свят — дарба, заради която всеки смъртожаден е готов да убие само и само да я притежава, — ти нито за миг не се изкуши от Черните изкуства, никога, нито за миг не прояви и най-малко желание да станеш един от последователите му!
— Разбира се! — рече възмутен Хари. — Той е убил майка ми и баща ми!
— Накратко, ти си защитен от способността си да обичаш! — каза на висок глас Дъмбълдор. — Единствената защита, която може да те предпази да не бъдеш привлечен от мощ като тази на Волдемор! Въпреки всички изкушения, на които беше подложен, въпреки всички страдания ти си остана с чисто сърце, остана си чист точно както на единайсетгодишна възраст, когато погледна в огледало, отразило най- съкровеното ти желание, и то ти показа едно-единствено нещо: как да спреш Лорд Волдемор, а не безсмъртие или несметни богатства. Имаш ли представа, Хари, колко малко магьосници ще видят онова, което ти видя в огледалото? Тогава Волдемор би трябвало да е осъзнал с какво си има работа, но той не разбра! Сега обаче го знае. Ти надзърна в съзнанието му, без да си навредиш, а той не може да те обсеби без силна смъртоносна болка, както сам откри в министерството. Според мен, Хари, той не разбира защо, но толкова много е бързал да осакати душата си, че така и не е намерил време да поспре и да прозре колко несравнимо по-мощна е душа, която не е била осквернена и си е останала непокътната.
— Но, сър — рече Хари, като полагаше храбри усилия да не прозвучи като възражение, — това не се ли свежда до същото? Длъжен съм да се опитам да го убия, в противен случай…
— Длъжен ли? — възкликна Дъмбълдор. — Разбира се, че си длъжен! Но не заради пророчеството! А защото самият ти няма да намериш спокойствие, докато не опиташ! Знаем го и двамата! Представи си, ако обичаш, само за миг, че никога не си чувал пророчеството! Как щеше да се отнасяш сега към Волдемор? Помисли!
Хари се замисли, докато гледаше как Дъмбълдор снове напред-назад. Спомни си за майка си, за баща си и за Сириус. Спомни си за Седрик Дигъри. Спомни си за всички ужасни злодеяния, извършени от Лорд Волдемор. В гърдите му сякаш лумна пламък, който го преряза през гърлото.
— Бих искал той да бъде довършен — пророни тихо Хари. — И бих искал аз да го направя.
— Разбира се, че ще искаш! — викна Дъмбълдор. — Нали разбираш, пророчеството не означава, че си
— Че накрая единият от нас ще убие другия — каза вместо него Хари. — Да.
Но най-сетне разбра какво се опитва да му обясни Дъмбълдор. Помисли си, че всичко се свежда до разликата между това да бъдеш завлечен на арената за смъртоносна битка, или ти сам да излезеш на нея с високо вдигната глава. Някои вероятно ще кажат, че почти няма избор между двата пътя, ала Дъмбълдор знаеше — аз също знам, рече си Хари в пристъп на необуздана гордост, знаели са и родителите ми, — че разликата е от земята до небето.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
СЕКТУМСЕМПРА
На другата сутрин в часа по вълшебство, изтощен, но щастлив от свършеното през нощта, Хари разказа на Рон и Хърмаяни какво точно се е случило (като първо направи на най-близо присъстващите ученици заклинанието „Муфлиато“). И двамата останаха възхитени от начина, по който е изтръгнал от Слъгхорн спомена, но се стреснаха, когато им разправи за хоркруксите на Волдемор и как Дъмбълдор му е обещал да го вземе със себе си, ако случайно намери някой от тях.
— Еха! — възкликна Рон, след като Хари най-сетне привърши разказа си: Рон размахваше много разсеяно магическата си пръчка към тавана, без изобщо да обръща внимание какво прави. — Ау! Значи ще отидеш с Дъмбълдор… и ще се опиташ да унищожиш… леле…
— Рон, измагьосваш сняг — рече търпеливо Хърмаяни, сграбчи китката му и насочи пръчката встрани, защото от тавана наистина се сипеха едри бели снежинки.
Хари забеляза, че от съседния чин Лавендър Браун зяпа с много червени очи Хърмаяни, която тутакси пусна ръката на Рон.
— А, да — каза Рон и погледна отнесено и изненадано към раменете си. — Извинявайте… сега всички все едно имаме ужасен пърхут…
Той изтръска малко от измагьосания сняг по рамото на Хърмаяни. Лавендър ревна. Рон я погледна страшно гузно и й обърна гръб.
— Разделихме се — пошушна той през ъгълчето на устата си на Хари. — Снощи. След като тя ме видя, че излизам заедно с Хърмаяни от спалнята. Явно не те забеляза и реши, че сме били само двамата.
— А! — възкликна Хари. — Но ти не страдаш особено, че сте скъсали, нали?
— Не — призна си Рон. — Никак не беше приятно, когато тя ми се разкрещя, но поне не се наложи аз да късам с нея.
— Страхливец! — изсъска Хърмаяни, макар че изглеждаше развеселена. — Е, снощи си беше гадна вечер за любовта изобщо. Джини и Дийн също се скараха, Хари.
Стори му се, че го казва с многозначителен поглед, но тя нямаше откъде да знае, че всичко вътре в него изведнъж е затанцувало конга26. И като се постара лицето му да е възможно най-неподвижно, а гласът — безразличен, Хари попита:
— И защо?
— О, заради нещо наистина смешно… Джини се разфуча, че Дийн постоянно искал да й помага, докато минават през дупката в портрета, сякаш тя не можела да се прекачи и сама… но всъщност от цяла вечност между тях хвърчат искри.
Хари погледна към Дийн в другия край на класната стая. Определено нямаше щастлив вид.
— Е, сега си в безизходица, нали? — попита Хърмаяни.
— В какъв смисъл? — побърза да попита Хари.
— За отбора по куидич — уточни Хърмаяни. — Ако Джини и Дийн не си говорят…
