Хари Потър и Нечистокръвния принц

се замисля, без да е възнамерявал да го прави, без да се притеснява, че ги гледат петдесет души, Хари я целуна.

След няколко дълги мига… или може би половин час… или няколко слънчеви дни… те най-сетне се пуснаха. Стаята беше притихнала. После неколцина от учениците подсвирнаха, чу се взрив от притеснено хихикане. Хари погледна над главата на Джини и видя, че Дийн Томас държи в ръка натрошена чаша, а Ромилда Вейн имаше вид сякаш всеки момент ще метне нещо. Хърмаяни грееше, Хари обаче затърси с очи Рон. Накрая го откри — още стискаше Купата и имаше вид на ударен с тояга по главата. За стотна от секундата двамата се гледаха, после Рон кимна едва доловимо и Хари го разтълкува като: „Е, щом се налага.“

Съществото в гърдите на Хари ревна тържествуващо, а той се усмихна на Джини и без да казва нищо, й посочи дупката в портрета. Очевидно имаше предвид дълга разходка в парка, през която — ако им останеше време — можеха да обсъдят и мача.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТАПОДСЛУШАНАТА ПРОРОЧИЦА

Това, че Хари Потър ходи с Джини Уизли, изглежда вълнуваше мнозина, главно момичетата, но през следващите седмици той установи със задоволство, че сега е напълно глух за клюките. В края на краищата, каква приятна промяна — да го одумват за нещо, от което се чувстваше щастлив, както не помнеше да се е чувствал от много отдавна, а не защото се е забъркал в някакви ужасяващи случки с черна магия!

— Има къде-къде по-любопитни неща, които биха могли да обсъждат — отбеляза Джини, която беше седнала на пода в общата стая и облегната на краката на Хари, четеше „Пророчески вести“. — Три нападения на диментори само за седмица, а Ромилда Вейн седнала да ме подпитва дали е вярно, че на гърдите си имаш татуировка на хипогриф.

Рон и Хърмаяни гръмко се засмяха. Хари не им обърна внимание.

— Какво й каза?

— Казах й, че татуировката ти е на унгарски шипоносец — отвърна Джини и разсеяно прелисти вестника. — Много по-мъжкарско е.

— Благодаря! — ухили се Хари. — А какво й каза за Рон?

— Че неговата е на пухкавел мъник, но не уточних къде.

Рон се свъси, а Хърмаяни продължи да се залива от смях.

— Внимавайте в игричката! — рече Рон и посочи предупредително към Хари и Джини. — Може и да съм разрешил, но това не значи, че няма да размисля…

— Виж го ти, бил разрешил! — присмя му се Джини. — Откога ми разрешаваш каквото и да било? Пък и сам каза, че по-добре с Хари, отколкото с Майкъл или Дийн.

— Точно така — потвърди кисело Рон. — Стига да не се натискате пред всички.

— Ах, ти, мръсен двуличник! А кой се натискаше с Лавендър, кой се разхождаше навсякъде, впит в нея, сякаш сте змиорки? — подвикна Джини.

Но започна юни и не беше за препоръчване да подлагат на изпитания търпението на Рон: времето, когато Хари и Джини можеха да бъдат заедно, ставаше все по-ограничено. Наближаваха изпитите на Джини за СОВА и тя трябваше да преговаря часове наред, чак до среднощ.

Една такава вечер, когато Джини се беше усамотила в библиотеката, а Хари седеше до прозореца в общата стая и уж дописваше домашното по билкология, но всъщност си припомняше особено щастливия час, който двамата с Джини бяха прекарали по обяд край езерото, Хърмаяни седна тежко на стола между него и Рон с неприятно решително изражение.

— Искам да поговоря с теб, Хари.

— За какво? — попита подозрително той.

Точно предния ден му беше направила забележка, че разсейвал Джини точно когато тя трябвало да се готви усърдно за изпитите.

— За така наречения Нечистокръвен принц.

— О, пак ли! — простена той. — Хайде, стига вече!

Не се беше осмелил да се върне в Нужната стая и да си прибере учебника, от което съответно страдаше и представянето му в часовете по отвари (въпреки че Слъгхорн, който одобряваше Джини, духовито го отдаваше на влюбеността му). Хари обаче беше сигурен, че Снейп още храни надежди да сложи ръка върху учебника на Принца, и докато учителят не се успокоеше, той нямаше намерение да го изнася от Стаята.

— Няма „стига“ — отсече Хърмаяни, — докато не ме изслушаш. И така, опитвам се да разбера на кого му е било хоби да измисля черни магии…

— На него не му е било хоби…

— На него, на него… кой е казал, че е момче?

— Вече сме го обсъждали — сърдито напомни Хари. — Принц, Хърмаяни, Принц!

— Ами да, Принц! — подвикна тя с червени петна, пламнали по бузите й, и извади от джоба си много стара вестникарска страница, която остави с трясък на масата пред Хари. — Виж това тук! Виж снимката!

Той вдигна разпадащата се страница и се взря в мърдащата, пожълтяла от времето фотография. Рон също се надвеси да види. На снимката имаше кльощаво момиче на около петнайсетина години. Не беше хубаво, изглеждаше и нацупено, и смутено, беше с дебели вежди и издължено бледо лице. Под фотографията имаше и текст: Айлийн Принц, капитан на отбора по златни наплюващи топчета на „Хогуортс“.

— Е? — попита Хари, докато преглеждаше набързо дописката, към която беше снимката — в нея се разказваше скучна история за училищните турнири.

— Казвала се е Айлийн Принц. Принц, Хари.

Двамата се погледнаха и той схвана какво се опитва да му обясни Хърмаяни. Избухна в смях.

— Не може да бъде!

— Какво?

— Нима смяташ, че тя е била Нечистокръвната?… О, не ме разсмивай!

— Защо да не е тя? В магьосническия свят, Хари, няма истински принцове. Това е или прякор, или измислена титла, която някой си е сложил, но може и да е истинско име, нали? Не, чуй ме! Ако баща й, да речем, е бил магьосник с фамилно име „Принц“, а майка й е била мъгълка, тя преспокойно би могла да бъде „нечистокръвната Принц“!

— Да, много изобретателно, Хърмаяни, няма що…

— А защо не! Може би се е гордеела, че е наполовина Принц!

— Виж какво, Хърмаяни, мога да ти кажа, че това изобщо не е било момиче.

— Истината е, че според теб едно момиче не може да бъде толкова умно — кипна Хърмаяни.

— Не може да съм край теб вече пет години и да не смятам момичетата за умни! — отвърна Хари, жегнат от думите й. — Съдя от начина, по който е писал. Просто знам, че Принца е бил момче, усещам го. Това момиче няма нищо общо. Между другото, откъде взе вестника?

— От библиотеката — обясни Хърмаяни, както би могло да се очаква. — Там, горе, се пази цяла колекция от „Пророчески вести“. Е, ако успея, ще изровя още нещо за Айлийн Принц.

— Щом ти доставя удоволствие — тросна се Хари.

— Да, доставя ми — каза Хърмаяни. — И първото място, където ще проверя — изстреля тя вече след като отиде при отвора в портрета, — е архивът с награди за отвари!

Известно време Хари гледа свъсен подире й, сетне продължи да съзерцава притъмняващото небе.

— Просто не може да преглътне, че си станал по-добър от нея по отвари — отбеляза Рон и отново се зачете в „Хиляда магически билки и плесени“.

— Нали не ме смяташ за луд, задето искам да си прибера учебника?

— Разбира се, че не — увери го убедено Рон. — Той… този Принц е бил гений… ако не беше драснал онова за безоара… — Той прокара многозначително пръст пред гърлото си. — Нямаше да доживея да го обсъждам, нали? Далеч съм от мисълта, че проклятието, което си приложил на Малфой, е чудесно…

— Аз също — побърза да уточни Хари.