— Но той се оправи, нали? За нула време отново е на крака.
— Да — потвърди Хари и всичко беше истина, но още го мъчеха леки угризения на съвестта. — Благодарение на Снейп…
— Тази събота пак ли ще изтърпяваш наказание при Снейп? — продължи Рон.
— Да, и следващата, и по̀ следващата — въздъхна Хари. — И ми намеква, моля ти се, че ако до края на срока не подредя всички кашони, ще продължим и догодина.
Тези наказания му се виждаха особено досадни, защото му ядяха и без това ограниченото време, което можеше да прекарва с Джини. Напоследък всъщност често се питаше дали Снейп не го знае, понеже го държеше до все по-късно и му подмяташе, че пропуска хубавото време и различните възможности, които то предлага.
Хари беше изтръгнат от тези горчиви размисли, когато до него изникна Джими Пийкс, който държеше пергаментов свитък.
— Благодаря, Джими… ей, от Дъмбълдор е! — възкликна развълнувано Хари, разгъна пергамента и го прегледа. — Вика ме да отида незабавно в кабинета му!
Двете момчета се спогледаха.
— Леле! — прошепна Рон. — Смяташ ли… дали не е намерил…
— Най-добре е да отида и да разбера, нали? — рече Хари и скочи на крака.
Изхвърча от общата стая, понесе се като вихър по коридора на седмия етаж и там не подмина никого, освен Пийвс, който профуча в обратната посока, като по стар навик замери Хари с парчета тебешир и се изкиска, понеже заобиколи защитното му заклинание. После Пийвс се скри и в коридорите стана тихо: до вечерния час имаше само петнайсет минути и повечето ученици се бяха прибрали по общите стаи.
Точно тогава Хари чу писък и трясък. Спря като закован и се ослуша.
— Как…
Шумът идваше от коридор наблизо, затова Хари извади магическата си пръчка, завтече се натам и като сви на бегом на поредния ъгъл, видя професор Трелони, която се беше проснала на пода, главата й бе покрита с един от многобройните й шалове, а до нея имаше няколко бутилки шери, едната счупена.
— Професоре…
Хари забърза към професор Трелони и и помогна да се изправи на крака. Някои от лъскавите нанизи мъниста се бяха заплели в очилата й. Тя изхълца силно, оправи си с потупване косата и се надигна, като се хвана за услужливата ръка на Хари.
— Какво е станало, професоре?
— Хич и не питай! — изписка тя. — Разхождах си се аз и осмислях едни черни прокоби, които току-що бях видяла…
Но Хари не я слушаше особено внимателно. Току-що беше забелязал къде стоят: отдясно беше гобленът с троловете балетисти, а отляво — гладката непробиваема дълга каменна стена, зад която беше скрита…
— Професоре, в Нужната стая ли се опитвахте да проникнете?
— Знамения, които чудотворно ми бяха разкрити… моля?
Тя изведнъж се сепна.
— Нужната стая — повтори Хари. — В нея ли се опитвахте да влезете?
— Аз такова… сега научавам, че и учениците знаят за…
— Не всички ученици — поправи я Хари. — Но какво се е случило? Изпищяхте… сякаш от болка…
— Ами аз… — изломоти професор Трелони, като притегли шаловете, сякаш да се защити, и погледна надолу към Хари с невероятно увеличените си очи. — Възнамерявах да… да оставя на съхранение в Стаята някои… някои лични вещи…
Сетне промърмори нещо за някакви „гнусни обвинения“.
— А, това ли било! — рече Хари и погледна бутилките шери. — Но не успяхте да влезете вътре и да ги скриете?
Видя му се много странно — стаята все пак се беше отворила за него, когато той бе решил да скрие учебника на Нечистокръвния принц.
— О, как да не съм успяла да вляза, влязох! — възрази професор Трелони и изгледа стената на кръв. — Но там вече имаше някой.
— Имало е някой ли?… Кой? — поиска да узнае Хари. — Кой беше вътре?
— Нямам представа — отговори професор Трелони, постъписана от настойчивостта му. — Влязох в Стаята и чух глас, какъвто там не е имало никога, през всичките години, откакто крия… откакто използвам стаята де.
— Глас ли? И какво каза гласът?
— Не знам да е казвал нещо — рече професор Трелони. — Той… вряскаше.
—
— От радост — кимна жената.
Хари я зяпна.
— Мъжки ли беше гласът или женски?
— Бих изказала предположението, че беше мъжки — обясни професор Трелони.
— И беше щастлив?
— Много щастлив — подсмъркна професор Трелони.
— Сякаш ликува ли?
— Определено.
— И после…
— И после аз извиках „Кой е?“
— Не можеше ли да разберете, без да питате? — учуди се Хари донякъде разочарован.
— Вътрешното ми око — заяви с достойнство професор Трелони и оправи шаловете си и множеството нанизи проблясващи мъниста — беше насочено към дела, които са много далеч от земните селения на вряскащите гласове…
— А, така значи — побърза да я прекъсне Хари, защото се беше наслушал за Вътрешното око на професор Трелони. — И гласът каза ли кой е там?
— Не, не каза — отвърна жената. — Всичко потъна в непрогледен мрак и след миг бях изхвърлена с главата напред от Стаята!
— Не видяхте ли, че ще се случи точно това? — не се сдържа да попита Хари.
— Не, не видях, нали ти обясних, вътре се спусна непрогледен мрак…
Тя замълча и го изгледа подозрително.
— Според мен е най-добре да се оплачете на професор Дъмбълдор — предложи Хари. — Той трябва да знае, че Малфой ликува… исках да кажа, че някой ви е изхвърлел от Стаята.
За негова изненада след това предложение професор Трелони се изпъчи и погледна високомерно.
— Директорът даде да се разбере, че предпочита по-малко посещения от моя страна — заяви тя ледено. — Не съм човек, който ще натрапва присъствието си на хора, неспособни да го оценят. Щом Дъмбълдор предпочита да не се вслуша в предупрежденията на картите… — Костеливата й ръка се впи в китката на Хари. — Отново и отново, както и да ги редя… — И тя със замах извади изпод шаловете си една карта. — Поразената от гръм кула — пошушна жената. — Беда. Злочестини. От ден на ден надвисват все повече…
— А, това ли било! — рече отново Хари. — Ами… въпреки това смятам, че трябва да кажете на Дъмбълдор за гласа и как се е спуснал мрак, а вас са ви изхвърлили от Стаята…
— Така ли смяташ? — Професор Трелони се замисли, но Хари долови, че й се иска да разкаже отново за малкото си премеждие.
— Тъкмо съм тръгнал при него — уточни момчето. — Вика ме. Можем да отидем заедно.
— О, добре, щом е така! — усмихна се професор Трелони. Наведе се, грабна бутилките от шери и ги натика най-безцеремонно в голямата синьо-бяла ваза в една ниша наблизо. — Липсваш ми в часовете, Хари — допълни сърцераздирателно учителката, когато двамата тръгнаха заедно. — Никога не си имал дарба за пророк… но беше прекрасен обект…
Хари не отговори, беше се чувствал ужасно като обект на несекващите предсказания на професор
