Хари Потър и Нечистокръвния принц

излетели две метли, които се втурнаха да се надпреварват към Хари, после спряха с леко трептене на равнището на кръста му.

— Ако обичаш, Розмерта, съобщи в министерството — помоли Дъмбълдор, докато яхваше по-близката метла. — Може би още никой в „Хогуортс“ не е разбрал, че се е случило нещо… Хари, слагай мантията невидимка.

Момчето я извади от джоба си и се заметна с нея, после възседна метлата. Мадам Розмерта вече ситнеше бързо към кръчмата си, когато Хари и Дъмбълдор се оттласнаха от земята и се извисиха във въздуха. Докато летяха шеметно към замъка, Хари току поглеждаше встрани към Дъмбълдор, готов да го сграбчи, ако тръгне да пада, ала Черния знак явно му беше подействал като стимулант: директорът се беше надвесил ниско над метлата с вперени в Знака очи, а дългата сребърна коса и брадата му се вееха отзад в нощния въздух. Хари също гледаше напред към черепа, а страхът набъбваше вътре в него като отровен мехур, който притискаше белите му дробове и заличаваше от съзнанието му всички други притеснения…

Колко ли бяха отсъствали? Дали късметът вече не беше напуснал Рон, Хърмаяни и Джини? Дали Знака не висеше над училището заради някого от тях, или заради Невил, Луна или някой друг от ВОДА? И ако беше заради тях… точно той ги беше пратил да дежурят по коридорите, точно той ги беше помолил да напуснат безопасните легла… дали отново щеше да бъде отговорен за смъртта на приятел?

Докато летяха над тъмния криволичещ път, по който бяха дошли, Хари чу през свистенето на нощния въздух в ушите си, че Дъмбълдор пак нашепва нещо на някакъв странен език. Разбра защо усети как метлата му потреперва за миг, когато прелитаха над оградата на парка: Дъмбълдор разваляше магията, която сам беше направил около замъка, така че да влязат вътре. Черния знак проблясваше точно над кулата на астрономическата обсерватория — най-високата в замъка. Дали това означаваше, че смъртта е застигнала жертвата там?

Дъмбълдор вече беше прелетял над назъбената стена с бойниците и слизаше от метлата, няколко секунди по-късно и Хари се приземи до него на площадката на върха на кулата и се огледа.

Наоколо нямаше никого. Вратата към витата стълба, която водеше към замъка, беше затворена. По нищо не личеше да е имало боричкане, смъртоносна схватка, труп.

— Какво означава? — попита Хари, докато Дъмбълдор се взираше нагоре към зеления череп със змия вместо език, който блестеше злокобно. — Това истинският знак ли е? Дали наистина някой… Професоре!

В мъждивото зелено сияние на знака беше видял как Дъмбълдор се хваща с почернялата ръка за гърдите.

— Върви да събудиш Сивиръс — заръча директорът едва чуто, но ясно. — Кажи му какво е станало и го доведи. Не прави нищо друго, не разговаряй с никой друг и не махай мантията невидимка. Аз ще чакам тук.

— Ама…

— Закле се да ми се подчиняваш, Хари… Тръгвай!

Хари забърза към вратата за витата стълба, но тъкмо беше хванал желязната халка, когато чу, че някой тича от другата страна. Обърна се към Дъмбълдор, който с ръка му даде знак да се дръпне. Хари отстъпи назад и извади магическата си пръчка.

Вратата се отвори рязко, някой изхвърча от нея и изкрещя:

— Експелиармус!

Тялото на Хари в миг се вцепени и обездвижи, той усети как пада към стената на кулата и се подпира на нея като неустойчива статуя — не можеше да се помръдне и да говори. Не проумяваше как се е получило така — „Експелиармус“ не беше заклинанието за смразяваща магия…

После видя в светлината на знака как магическата пръчка на Дъмбълдор описва дъга над ръба на стената с бойниците и разбра всичко… Директорът го беше обездвижил безсловесно и секундата, която му беше отнело заклинанието, го беше лишила от възможността да защити себе си.

Дъмбълдор стоеше до назъбената стена около площадката и макар да беше пребледнял като платно, не даваше никакви признаци на паника или отчаяние. Само погледна човека, който го беше обезоръжил, и каза:

— Добър вечер, Драко!

Малфой излезе напред и се огледа бързо, за да провери дали са само двамата с Дъмбълдор. Погледът му падна върху втората метла.

— Кой още е тук?

— Въпрос, който аз би трябвало да задам на теб. Или действаш сам?

В зеленикавото сияние на знака Хари видя как Малфой мести воднистите си очи отново към Дъмбълдор.

— Не — отговори той. — Имам подкрепление. Тази вечер във вашето училище има смъртожадни.

— Виж ти! — възкликна Дъмбълдор, сякаш Малфой му показваше амбициозно домашно. — Наистина прекрасно! Намерил си начин да ги вкараш вътре, а?

— Да — потвърди Малфой, който едва си поемаше дъх. — Направо под носа ви, а вие така и не усетихте.

— Изобретателно! — рече Дъмбълдор. — И все пак… прощавай… но къде са те сега? Не ти виждам подкреплението.

— Натъкнаха се на хора от вашата охрана. Водят битка долу. Няма да се бавят дълго… Аз избързах напред. Имам да свърша една работа.

— Е, в такъв случай не бива да протакаш, момчето ми — промълви тихо Дъмбълдор.

Настъпи мълчание. Хари стоеше като в затвор в собственото си невидимо сковано тяло, наблюдаваше вторачено двамата и се ослушваше да долови звуците на далечната битка, водена от смъртожадните, а отпред Драко Малфой не правеше друго, освен да гледа в упор Албус Дъмбълдор, който, колкото и невероятно да беше, се усмихваше.

— Драко, Драко, не си убиец ти!

— Откъде знаете? — подвикна веднага Малфой.

Очевидно усети колко детински са прозвучали думите му, защото Хари забеляза дори в зеленикавата светлина, че той се изчервява.

— Не знаете на какво съм способен — натърти Малфой, — не знаете какво съм направил!

— Как да не знам, знам — възрази меко Дъмбълдор. — За малко да убиеш Кейти Бел и Роналд Уизли. Цяла година се мъчиш все по-отчаяно да убиеш мен. Извинявай, Драко, но опитите ти бяха доста нескопосани… толкова нескопосани, че да ти призная, питах се дали наистина си искал да ги правиш…

— Исках, исках! — разгорещи се Малфой. — Работя за това цяла година и тази вечер…

Някъде в дълбините на замъка долу Хари чу сподавен вик. Малфой се вцепени и погледна през рамо.

— Някой се съпротивлява наистина мъжки — отбеляза Дъмбълдор уж небрежно. — Но какво ми обясняваше… да, успял си да вкараш в училището ми смъртожадни — нещо, което, признавам, смятах за невъзможно… и как го направи?

Ала Малфой продължи да мълчи: още слушаше какво става долу и изглеждаше вцепенен почти колкото Хари.

— Може би трябва да го направиш сам — предложи Дъмбълдор. — Ами ако моята охрана спре подкреплението ти? Както вероятно си разбрал, тук тази вечер има и хора от Ордена на феникса. Пък и не ти трябва помощ… точно сега съм без магическа пръчка… не мога да се защитя.

Малфой само го погледна.

— Ясно — добродушно рече Дъмбълдор, когато Малфой нито се помръдна, нито каза нещо. — Страх те е да предприемеш каквото и да било, докато те не дойдат при теб.

— Не ме е страх! — изръмжа Малфой, макар че пак не направи никакво движение, с което да нарани Дъмбълдор. — Не мен, а вас трябва да ви е страх!

— Но защо? Не мисля, че ти, Драко, ще ме убиеш. Не е толкова лесно, колкото си мислят непосветените… Я ми кажи, докато чакаме твоите приятели, как ги вкара тук? Май ти отне доста време да измислиш как точно да го направиш.

Малфой изглеждаше така, сякаш едвам се сдържаше да не изкрещи или да повърне. Преглътна и