Малфой трепна от името.
— Не смеех да разговарям за задачата, която ти е била възложена, да не би той да приложи спрямо теб легилимантика — продължи Дъмбълдор. — Сега обаче най-после можем да говорим без недомлъвки… не е нанесена никаква вреда, ти не си наранил никого, макар да извади голям късмет, че неволните ти жертви се разминаха на косъм със смъртта… Мога да ти помогна, Драко.
— Не, не можете — отсече момчето, а ръката, с която държеше магическата пръчка, вече се тресеше много силно. — Никой не може да ми помогне. Той ми каза да го направя, в противен случай ще ме убие. Нямам избор.
— Премини на страната на добрите, Драко, и ние ще те скрием така, че никой няма да те намери. И не само това, още тази вечер мога да пратя при майка ти хора от Ордена, които да скрият и нея. Засега баща ти е в безопасност в Азкабан… когато му дойде времето, можем да защитим и него… премини на страната на добрите, Драко… ти не си убиец…
Малфой се взря в него.
— Но вече съм стигнал твърде далеч, нали? — провлачи той. — Смятаха, че докато се опитвам да изпълня задачата, ще загина, но ето ме жив и здрав… вие сте в ръцете ми… аз държа магическа пръчка, а вие… зависите от милостта ми…
— Не, Драко — възрази тихо Дъмбълдор. — Сега е важна не твоята, а моята милост.
Малфой не каза нищо. Устата му беше отворена, ръката с магическата пръчка още трепереше. На Хари му се стори, че той я е свалил по-ниско…
Но не щеш ли, нагоре по стълбите забумкаха стъпки и след миг Малфой беше изтикан от четирима души в черни мантии, които изхвърчаха на покрива на кулата. Все така скован, с немигащ вторачен поглед, Хари се взря ужасен в четиримата непознати: както личеше, смъртожадните бяха надвили в сражението долу.
Един от мъжете — буцест на вид, със странна крива усмивка — се изкиска хъхрещо.
— Дъмбълдор притиснат до стената! — оповести той и се обърна към тантуреста ниска жена — очевидно му беше сестра, — която се ухили злорадо. — Дъмбълдор е без магическа пръчка, Дъмбълдор е сам! Браво на теб, Драко, браво!
— Добър вечер, Амик28! — поздрави спокойно Дъмбълдор, сякаш го посрещаше за чаша чай. — Довел си и Алекто29… колко трогателно…
Жената изхихика ядосано.
— Да не си въобразяваш, че тия шегички ще ти помогнат на смъртния одър? — подметна подигравателно тя.
— Шегички ли? Не, това са добри обноски — възрази Дъмбълдор.
— Направи го! — разпореди се непознатият най-близо до Хари, грамаден мъж със сплъстена сива коса и бакенбарди и с черна мантия на смъртожаден, която на него изглеждаше неудобно тясна.
Никога досега Хари не беше чувал такъв глас — приличаше на стържещ лай. Хари долови остра смрад на пръст, пот и безспорно на кръв, която се носеше от мъжа. Мръсните му ръце бяха с дълги жълтеникави нокти.
— Ти ли си, Фенрир? — попита Дъмбълдор.
— Аз ами, кой друг — излая непознатият. — Радваш се да ме видиш ли, Дъмбълдор?
— Не, не бих казал, че…
Фенрир Грейбек се ухили и оголи остри зъби. По брадичката му се застича кръв и той бавно и гнусно облиза устните си.
— Но ти, Дъмбълдор, знаеш, че си падам по невръстни дечица.
— Да разбирам ли, че вече нападаш не само по пълнолуние? Твърде необичайно… човешката плът ти се услажда толкова много, че вече не ти стига веднъж на месец, а?
— Именно — потвърди Грейбек. — Потресен си, нали, Дъмбълдор? Уплашен.
— Е, не мога да се преструвам, че не съм малко отвратен — призна Дъмбълдор. — Да, и наистина съм донякъде потресен, че от всички възможни хора Драко е поканил точно теб в училището, където живеят неговите приятели…
— Не съм го канил — промълви Малфой. Не гледаше към Грейбек, явно не искаше дори да се обърне към него. — Не знаех, че ще дойде и той…
— Не исках да пропусна гостуване в „Хогуортс“, Дъмбълдор — излая Грейбек. — Толкова шийки за разкъсване… крехки-крехки… — Той вдигна жълт нокът и започна да чопли предните си зъби, както се хилеше на директора. — А теб ще те излапам за десерт, Дъмбълдор…
— Не — прекъсна го остро четвъртият смъртожаден с месесто, жестоко на вид лице. — Имаме заповед. Трябва да го направи Драко. Хайде, Драко, и по-бързо!
Малфой се държеше по-нерешително отвсякога. Явно се ужаси, когато се взря в лицето на Дъмбълдор — още по-бледо и по-ниско, защото директорът се беше смъкнал още малко до стената на кулата с бойниците.
— Мен ако питаш, и бездруго е пътник! — включи се и мъжът с кривата уста под съпровода на хъхрещото хихикане на сестра си. — Вижте го, моля ви се… какво е станало с теб, Дъмби30?
— О, по-слаба съпротива, по-бавни рефлекси, Амик — отвърна директорът. — Накратко — старост… някой ден, ако извадиш късмет… и ти ще го доживееш…
— Какво означава това, а, какво означава? — кипна внезапно смъртожадният. — Все същият си, Дъмби, само плямпаш и не вършиш нищо, нищичко, направо не проумявам защо Черния лорд си играе да те убива! Хайде, Драко, направи го!
Точно тогава обаче отдолу пак се чу подновено боричкане и някой изкрещя:
—
Сърцето на Хари трепна радостно: значи тези четиримата не бяха сломили изцяло съпротивата, явно се бяха отскубнали от схватката, за да се качат на кулата, и бяха създали след себе си преграда…
— Хайде, Драко, побързай! — ядоса се мъжът с жестокото лице.
Ала ръката на Малфой се тресеше така, че той едва ли би могъл да се прицели.
— Аз ще го направя! — изръмжа Грейбек и се насочи към Дъмбълдор с протегнати ръце и оголени зъби.
— Казах не! — ревна мъжът с жестокото лице, после блесна светлина, върколакът отхвърча встрани и се удари в стената с бойниците, след което залитна вбесен.
Сърцето на Хари бумтеше силно и на него му се стори невероятно, че никой не го чува, докато стои, хванат като в затвор от заклинанието на Дъмбълдор: само да можеше да помръдне, да насочи изпод мантията невидимка някакво проклятие…
— Драко, или го направи, или се дръпни, та някой от нас… — изписка жената, ала точно в този миг вратата за площадката на върха на кулата отново се отвори рязко и пред тях застана Снейп, стиснал в ръката си магическа пръчка — той огледа с черни очи всички, от Дъмбълдор, който съвсем се беше свлякъл до стената, до четиримата смъртожадни, включително настървения върколак, и Малфой.
— Имаме проблем, Снейп — обясни буцестият Амик, който също беше насочил магическата пръчка и очите си към Дъмбълдор, — момчето явно не е в състояние…
Ала още някой беше изрекъл едва чуто името на Снейп.
— Сивиръс…
Звукът уплаши Хари повече от всичко, което беше изживял тази вечер. За пръв път Дъмбълдор умоляваше.
Снейп не каза нищо, само тръгна напред и грубо изтласка Малфой от пътя си. Тримата смъртожадни се отдръпнаха безмълвно. Дори върколакът като че ли се сепна.
След миг Снейп се вторачи в Дъмбълдор и в грубите черти на лицето му се врязаха отвращение и омраза.
— Сивиръс… моля те…
Снейп вдигна магическата си пръчка и я насочи право към Дъмбълдор.
—
