няколко пъти си пое дълбоко въздух, без да сваля очи от Дъмбълдор, насочил магическата си пръчка право към сърцето му. После сякаш не се стърпя и каза:
— Наложи се да поправя онзи вълшебен сандък, който никой не е използвал от години. Сандъка, с който миналата година се изгуби Монтагю.
— Аааах!
Въздишката на Дъмбълдор наподобяваше по-скоро стенание. За миг той затвори очи.
— Добре си се сетил… доколкото схващам, той върви в комплект с още нещо, нали?
— Да, с шкафа в магазин „Боргин и Бъркс“, двата образуват помежду си нещо като коридор — потвърди Малфой. — Монтагю ми каза, че докато е бил залостен в сандъка в „Хогуортс“, е бил като в капан, но понякога е чувал какво става в училището, а друг път — в магазина, сякаш изчезващият сандък сновял между тях, лошото било, че никой не чувал самия Монтагю… накрая успял да се магипортира и да излезе, нищо че не си бил взел изпита. Едва не умрял. Всички намираха разказа му за много забавен, ала само аз се досетих какво всъщност означава това — дори Боргин не знаеше, — а то означаваше, че ако успея да поправя счупения сандък, между него и шкафа може да се минава и да се проникне в „Хогуортс“.
— Браво на теб — пророни Дъмбълдор. — Значи смъртожадните са успели да проникнат от „Боргин и Бъркс“ в училището, за да ти помогнат… хитър замисъл, много хитър… и както сам каза, направо под носа ми…
— Да — потвърди Малфой; колкото и да беше странно, той сякаш черпеше смелост и утеха от похвалата на директора. — Да, хитър!
— Но понякога не беше сигурен дали ще успееш да поправиш изчезващия сандък, нали? — продължи Дъмбълдор. — И тогава прибягваше до груби и необмислени действия като това да ми пратиш прокълната огърлица, която неминуемо щеше да се озове първо в други ръце… да сложиш отрова в медовината, която беше малко вероятно да изпия точно аз…
— Е, да, но пак не се досетихте кой стои зад всичко това, нали? — ухили се презрително Малфой, а Дъмбълдор се плъзна още малко надолу по назъбената стена явно защото краката му се подкосяваха, все по-обезсилени, докато Хари се бореше безплодно и нямо със заклинанието, което го беше сковало.
— Всъщност досетих се — възрази Дъмбълдор. — Бях сигурен, че си ти.
— Защо тогава не ме спряхте? — попита настойчиво Малфой.
— Опитах се, Драко. По мое нареждане професор Снейп те държеше под око…
— Той не е изпълнявал
— Разбира се, че ще ти каже това, Драко, но…
— Той е двоен агент, тъпо старче, изобщо не работи за вас, само си въобразявате!
— Тук мненията ни се различават, Драко. Имам пълно доверие на професор Снейп…
— Е, в такъв случай изобщо нямате представа за какво става въпрос — присмехулно подметна Малфой. — Снейп постоянно се натискаше да ми помага… искаше да грабне за себе си цялата слава, и той да се включи, все подпитваше: „Какви ги вършиш? Ти ли даде огърлицата, беше глупаво, можеше да провалиш всичко“… Аз обаче не му казах какво правя в Нужната стая, утре ще се събуди и всичко вече ще е приключило, а той вече няма да е любимецът на Черния лорд, в сравнение с мен ще бъде кръгла нула, да, кръгла нула!
— Много обнадеждаващо — рече меко Дъмбълдор. — Всички ние, разбира се, искаме усърдният ни труд да получи признание… но въпреки това ти със сигурност си имал съучастник, някой в Хогсмийд, който е пъхнал на Кейти… Аааах! — Дъмбълдор отново затвори очи и кимна, сякаш всеки момент щеше да заспи. — Разбира се… Розмерта. Откога е под въздействието на проклятието Империус?
— Най-после схванахте, а! — изсъска заядливо Малфой.
Долу пак се чу писък, този път малко по-силен от предишния. Малфой отново погледна притеснен през рамо, сетне пак извърна очи към Дъмбълдор, който продължи:
— Значи клетата Розмерта е била принудена да се спотайва в собствената си тоалетна и да пъхне огърлицата на първата ученичка от „Хогуортс“, която влезе сама? И медовината със сложената в нея отрова… ами да, Розмерта е могла, естествено, да пусне по твоя заръка отровата, а после да прати бутилката на Слъгхорн, убедена, че ще ми бъде дадена като коледен подарък… да, добре измислено… много добре… бедният господин Филч не би се сетил, разбира се, да проверява бутилка, пратена от Розмерта… Я ми кажи как се свързвахте с Розмерта? Мислех, че държим под наблюдение всички начини, по които човек може да изпраща съобщения навътре и навън от училището.
— Омагьосани монети — обясни Малфой, сякаш се чувстваше длъжен да говори, макар че ръката, в която държеше магическата пръчка, се тресеше. — У мен беше едната монета, у Розмерта — другата, и така можех да й пращам съобщения…
— Това не е ли тайният начин за връзка, който миналата година прилагаше групата, нарекла се Войнството на Дъмбълдор? — попита директорът.
Говореше ведро и нехайно, но Хари забеляза, че при тези думи се е смъкнал с още два-три сантиметра надолу по стената.
— Да, взех идеята от тях — призна с ехидна усмивка Малфой. — И за отрова в медовината също ми хрумна благодарение на онази мътнорода Грейнджър — чух я как обяснява в библиотеката, че Филч не разпознавал отровите…
— Много те моля, недей да употребяваш пред мен тази обидна дума — каза Дъмбълдор.
Малфой се изсмя грубиянски.
— Правите ми забележка, че казвам „мътнорода“, при положение че ей сега ще ви убия?
— Да — потвърди Дъмбълдор и Хари видя как се мъчи да се задържи прав, но краката му се плъзнаха още малко напред. — А колкото до това, че ще ме убиеш, Драко, вече разполагаше с достатъчно време. Съвсем сами сме. Едва ли дори си мечтал да ме завариш толкова беззащитен, но въпреки това не предприе нищо…
Устата на Малфой се изкриви неволно, сякаш бе вкусил нещо много горчиво.
— А за тази вечер — продължи Дъмбълдор — съм донякъде озадачен как се е получило… сигурно си знаел, че съм напуснал училището. Ами да, разбира се — отговори си той сам, — Розмерта ме видя, че заминавам, предупредила те е с вашите хитроумни монети, убеден съм…
— Точно така — потвърди Малфой. — Тя обаче каза, че сте отишли само да пийнете нещо и ще се върнете…
— Да, определено пийнах… в известен смисъл… и се върнах — пророни Дъмбълдор. — И ти реши да ми устроиш капан, така ли?
— Решихме да измагьосаме над кулата на астрономическата обсерватория Черния знак, за да ви накараме да побързате да видите кой е убит — обясни Малфой. — И вие се хванахте!
— И да, и не… — рече Дъмбълдор. — Но в такъв случай да разбирам ли, че никой не е бил убит?
— Мъртъв има — отговори Малфой, а гласът му като че ли се качи с една октава. — Един от вашите… не знам кой, беше тъмно… препънах се в трупа му… трябваше да се кача тук и да ви чакам да се върнете, но ми се изпречиха вашите от Ордена…
— Да, не се и съмнявам — каза Дъмбълдор.
Долу се чуха по-силни викове и грохот, по всичко личеше, че битката се води на витата стълба към мястото, където стояха Дъмбълдор, Малфой и Хари, чието сърце заби нечуто в невидимите му гърди… имаше загинал… Малфой се е препънал в трупа му… но кой ли?
— При всички положения не разполагаме с много време — допълни Дъмбълдор. — Затова, Драко, нека обсъдим с какви възможности разполагаш.
— С какви възможности разполагам ли? — повтори на висок глас Малфой. — Стоя тук с магическа пръчка в ръка… ей сега ще ви убия…
— Мило момче, нека да не се заблуждаваме. Ако си смятал да ме убиваш, щеше да го сториш още когато ми направи обезоръжаваща магия и нямаше да се спреш, за да водиш с мен този увлекателен разговор за начините и средствата.
— Не разполагам с възможности! — подвикна Малфой, който внезапно пребледня като Дъмбълдор. — Длъжен съм да го направя! Той ще ме убие! Ще избие цялото ми семейство!
— Съзнавам в какво трудно положение си — сподели Дъмбълдор. — Защо според теб не съм ти поискал сметка досега? Защото знаех, че няма да останеш жив, ако Лорд Волдемор разбере, че те подозирам.
