беше от олово, и също промълви:
—
Двамата с Хагрид обливаха с вода къщата, докато не угасиха и последното пламъче.
— Е, пораженията не са толкоз страшни — след няколко минути заяви обнадежден Хагрид, докато оглеждаше пушещите развалини. — Дъмбълдор ще я оправи за нищо време…
Хари усети как от звуците на името в стомаха го прониза пърлеща болка. В тишината и покоя го плисна ужас.
— Хагрид…
— Когато ги чух, тъкмо връзвах краката на двама съчковци — обясни натъжен Хагрид, без да сваля втренчен поглед от опустошената си къщурка. — Сигур са изгорели като борина, клетите…
— Хагрид…
— Ама к’во се е случило, Хари? Видях ги смъртожадните да търчат насам откъм замъка, но да го ’земат мътните — к’во диреше с тях Снейп? И къде се запиля, гонеше ли ги?
— Той… — Хари се прокашля, гърлото му беше пресъхнало от паниката и пушека. — Хагрид, той уби…
— Убил ли? — повтори високо Хагрид и се взря надолу в Хари. — Снейп е убил? К’ви ги приказваш, Хари?
— Дъмбълдор — отговори той. — Снейп уби… Дъмбълдор.
Хагрид само го погледна, а върху малката част от лицето му, която се виждаше, се изписаха объркване и неразбиране.
— К’во Дъмбълдор, Хари?
— Мъртъв е. Снейп го уби…
— Ама бива ли да говориш тъй! — скастри го Хагрид. — Снейп бил убил Дъмбълдор… ама че дрънканици, Хари! Що приказваш таквиз неща?
— Видях го с очите си.
— А, стига де!
— Видях го, Хагрид.
Великанът поклати глава с невярващо, но състрадателно изражение и Хари разбра: мисли си, че той си е ударил лошо главата и може би е зашеметен от някое заклинание…
— Дъмбълдор сигур е заръчал на Снейп да погне смъртожадните — отсече убедено Хагрид. — Снейп сигур трябва да си пази прикритието. Виж к’во, дай да те отведа в училището. Ела, Хари…
Хари не се опита да спори или да обяснява. Още трепереше неудържимо. Скоро, много скоро Хагрид щеше да разбере истината… Докато се връщаха към замъка, Хари видя, че сега много от прозорците светят, и си представи ясно гледката вътре, как хората обикалят от стая на стая и си разказват, че са проникнали смъртожадни, че над „Хогуортс“ свети Черния знак, че явно някой е умрял…
Входната дъбова врата отпред зееше отворена и от нея върху алеята и моравата се беше плиснала светлина. По стъпалата бавно и несигурно се прокрадваха хора по халати, които се озъртаха наплашено за следи от смъртожадните, избягали в нощта. Хари обаче беше приковал поглед към земята в подножието на най-високата кула. Стори му се, че в тревата там различава черна купчина, макар че всъщност беше много далеч и едва ли можеше да види нещо. Но още докато безмълвно наблюдаваше мястото, където според него би трябвало да лежи тялото на Дъмбълдор, забеляза, че някои се отправят натам.
— К’во гледат? — попита Хагрид, когато двамата с Хари се приближиха до предната част на замъка заедно с Фанг, който вървеше възможно най-плътно до глезените им. — К’во има там в тревата? — добави припряно великанът и се насочи към подножието на кулата на астрономическата обсерватория, където вече се беше събрала малка група. — Виждаш ли, Хари? Точно под кулата? Там, дето е Знака… майко мила… нали не мислиш, че са хвърлили някого?
Той замълча: онова, което му беше хрумнало, очевидно бе прекалено ужасно, за да го изрече на глас. Докато вървеше до него, Хари усещаше болка в лицето и краката си там, където през последния половин час го бяха уцелили различни заклинания, но някак смътно, сякаш не него го болеше, а човек, който стои наблизо. Истинска и неизбежна беше само невероятната тежест в гърдите му…
Двамата с Хагрид крачеха като насън през нашепващото множество, за да отидат най-отпред, където онемелите от ужас ученици и учители бяха оставили празно пространство.
Хари чу как Хагрид стене от болка и потрес, но не спря, продължи да върви бавно, докато накрая излезе при мястото, където лежеше тялото на Дъмбълдор, и приклекна до него.
Още от мига, когато се беше развалила магията за тяловкочанясване, направена от Дъмбълдор, Хари знаеше, че няма никаква надежда, знаеше, че заклинанието вече не действа, защото онзи, който го е изрекъл, е мъртъв, но пак не беше подготвен да види най-великия магьосник, когото някога беше срещал или щеше да срещне, смазан, проснат с разперени ръце и крака.
Очите на Дъмбълдор бяха затворени и от странния ъгъл, под който бяха сгънати крайниците му, човек оставаше с впечатлението, че той може би спи. Хари протегна ръка, оправи очилата като полумесеци върху гърбавия му нос и избърса с ръкава си струйката кръв, потекла от устата му. Сетне се взря в мъдрото старо лице и се опита да преглътне огромната, някак непонятна истина: че никога вече Дъмбълдор няма да му говори, никога вече няма да му помага…
Множеството зад Хари шептеше. След доста време той забеляза, че е коленичил върху нещо твърдо, и погледна надолу.
Медальонът с капачето, който двамата бяха успели да вземат преди толкова часове, беше паднал от джоба на Дъмбълдор. Беше се отворил — сигурно от силата, с която се беше ударил в земята. И макар че едва ли можеше да усети по-голям потрес, ужас и покруса от вече преживените, още докато вдигаше медальона, Хари почувства, че нещо не е наред…
Завъртя го в ръцете си. Той не беше голям колкото медальона, който Хари беше видял в мислоема, нито пък беше украсен със знаци, върху него я нямаше и извитата като змийче първа буква от името „Слидерин“, за която се смяташе, че е негов знак. Освен това вътре нямаше нищо, освен нагънато парченце пергамент, пъхнато здраво на мястото, където би трябвало да е портретът.
Машинално, без дори да се замисля какво прави, Хари извади късчето пергамент, разгъна го и зачете в светлината на многото магически пръчки, запалени сега зад него:
До Черния лорд
Наясно съм, че ще бъда мъртъв дълго преди да прочетеш това, но искам да знаеш, че именно аз разгадах тайната ти. Откраднах истинския хоркрукс и възнамерявам при първа възможност да го унищожа. Изправям се пред смъртта с упованието, че когато срещнеш по-силен, отново ще бъдеш обикновен простосмъртен.
Хари не разбра, нито се вълнуваше особено какво точно означава писмото. За него беше важно само едно: това не беше хоркрукс. Дъмбълдор сам беше отслабил силите си напразно, като бе изпил онази отвара. Хари намачка пергамента в ръката си, очите му засмъдиха от парещите сълзи, а Фанг започна да вие зад гърба му.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА
ЖАЛНАТА ПЕСЕН НА ФЕНИКСА
— Ела, Хари…
— Не.
— Не може да стоиш тука, Хари… Айде, ела…
— Не.
Не искаше да се отделя от Дъмбълдор, не искаше да ходи никъде. Ръката на Хагрид върху рамото му трепереше. После друг глас каза:
— Ела, Хари.
