крещи нещо, но така и не чух какво…
— Извика „Всичко приключи“ — каза Хари. — Вече е бил извършил каквото е имал да върши.
Всички замълчаха. Жалната песен на Фоукс още огласяше тъмния парк отвън. Докато тя кънтеше във въздуха, в главата на Хари нахлуха неканени горчиви мисли… Дали са прибрали тялото на Дъмбълдор от подножието на кулата? Какво ще правят с него? Къде ще го положат? Той стисна юмруци в джобовете си. Усети до кокалчетата на дясната си ръка студена бучка — фалшивия хоркрукс.
Вратата на болничното крило се отвори рязко, при което всички подскочиха: в стаята влязоха господин и госпожа Уизли, следвани от Фльор, по чието красиво лице се четеше ужас.
— Моли… Артър… — възкликна професор Макгонъгол, като бързо стана от стола и се втурна да ги посрещне. — Толкова съжалявам…
— Бил! — простена госпожа Уизли и подмина шеметно професор Макгонъгол, защото беше зърнала обезобразеното лице на сина си. — О, Бил!
Лупин и Тонкс също побързаха да се изправят и да се отдръпнат, за да сторят място на господин и госпожа Уизли да се доближат до леглото. Госпожа Уизли се наведе над сина си и долепи устни до окървавеното му чело.
— Казвате, че го е нападнал Грейбек? — попита отчаян господин Уизли, обръщайки се към професор Макгонъгол. — Но той не се е преобразил на върколак. Какво означава това? Какво ще стане с Бил?
— Още не знаем — отговори професор Макгонъгол, като гледаше безпомощно Лупин.
— Вероятно ще остане някаква зараза, Артър — обясни той. — Случаят е странен, може би няма друг такъв… не знаем как ще се държи Бил, когато се събуди…
Госпожа Уизли взе от Мадам Помфри мазилото с гадната миризма и се зае да го нанася върху раните на Бил.
— А Дъмбълдор… — продължи господин Уизли. — Минерва… вярно ли е, че…
Когато професор Макгонъгол кимна, Хари усети, че Джини се доближава до него, и я погледна. Леко присвитите й очи бяха приковани във Фльор, която се бе вторачила в Бил със застинало изражение на лицето.
— Дъмбълдор го няма вече — пророни господин Уизли, но госпожа Уизли не виждаше нищо друго, освен най-големия си син, и се разрида, а сълзите й се застичаха по обезобразеното лице на Бил.
— Е, не е толкова важно как изглежда… не е болка за… за умиране… но като малък беше толкова к… красив… винаги е бил много красив… а и смяташе да се жени…
— За какво говорриш? — намеси се внезапно на висок глас Фльор. — Как така е смятал да се жени?
Госпожа Уизли се сепна и вдигна мокро от сълзите лице.
— Ами… исках да кажа само, че…
— Нима мислиш, че Бил вече няма да иска да се ожени за мен? — попита настойчиво Фльор. — Мислиш, че зарради тези ухапвания няма вече да ме обича?
— Не, друго имах предвид…
— Ще ме обича, ще видиш! — отсече Фльор, като се изправи в цял ръст и отметна назад дългата си, прилична на грива сребриста коса. — Иска се нещо повече от въррколак, за да попрречи на Бил да ме обича!
— Ами да, сигурна съм в това — съгласи се госпожа Уизли, — но си мислех, че сега… след като той…
— Мислеше си, че аз няма да искам да се омъжа за него? Или може би си се надявала? — попита с разширени ноздри Фльор. — Изобщо не ме вълнува как изглежда! Аз съм достатъчно кррасива и за двамата, нали? Всички тези белези показват, че моят съпрруг е хррабър! И дай на мен! — добави тя разпалено, като изтласка встрани госпожа Уизли и грабна от ръцете й мазилото.
Госпожа Уизли се отдръпна назад при мъжа си и загледа изключително заинтригувано как Фльор промива раните на Бил. Никой не каза нищо, а Хари не смееше и да помръдне. Като всички останали чакаше взрива.
— Пралеля ни Мюриъл — подхвана след дълго мълчание госпожа Уизли — има много красива диадема… изработена от таласъми… сигурна съм, че ще успея да я убедя да ни я даде за сватбата. Тя много обича Бил, а диадемата ще изглежда страхотно в косата ти.
— Благодарря — сковано рече Фльор. — Сигуррна съм, че ще бъде пррелестно.
Хари не видя как точно е станало, но след миг двете жени вече плачеха и се прегръщаха. Направо изумен, той се запита дали светът не е полудял и се обърна към Рон, който беше не по-малко смаян от него, а Джини и Хърмаяни се спогледаха стреснато.
— Виждаш ли? — каза измъчен глас. Тонкс се беше втренчила в Лупин. — Бил е нахапан, а тя пак иска да се омъжи за него! За нея това не е важно!
— Различно е — възрази Лупин, като едва мърдаше устни — изведнъж се беше стегнал. — Бил няма да бъде върколак като върколаците. Случаите са напълно…
— Но за мен също не е важно, наистина! — възкликна Тонкс, като сграбчи Лупин отпред за мантията и го разтресе. — Казвала съм ти хиляди пъти…
В този миг Хари проумя какво са означавали Покровителят на младата жена и мишата й коса, защо когато беше чула слуховете, че Грейбек е нападнал някого, тя бе дотичала при Дъмбълдор — Тонкс не се беше влюбила в Сириус…
— Аз също съм ти казвал хиляди пъти — рече Лупин, без да я поглежда в очите, забил поглед в земята, — че съм прекалено стар за теб, прекалено беден… прекалено опасен…
— А аз все ти повтарях, Ремус, че това са смешни приказки — намеси се госпожа Уизли иззад рамото на Фльор, която потупа по гърба.
— Не са смешни — знаеше си своето Лупин. — Тонкс заслужава някой млад и здрав.
— Да, но тя иска теб — подсмихна се господин Уизли. — Пък и младите и здрави мъже, Ремус, невинаги остават такива — махна той тъжно към сина си, който лежеше между тях.
— Сега… не е време да го обсъждаме — каза Лупин, като избягваше погледите им и се озърташе отчаяно. — Дъмбълдор е мъртъв…
— Дъмбълдор щеше да бъде по-щастлив от всеки друг, ако знаеше, че на света има малко повече любов — отсече професор Макгонъгол точно когато вратата на болничното отделение се отвори и вътре влезе Хагрид.
Малкото от лицето му, което се виждаше между косата и брадата, беше мокро от сълзите и подпухнало, великанът ридаеше неудържимо с голяма захабена носна кърпа в ръка.
— Аз таквоз… аз го направих, професоре — задави се той. — П… пренесох го. Професор Спраут прати дечурлигата по креватите. Професор Флитуик още лежи долу, ама рече, че щял да се оправи ей сегичка, а професор Слъгхорн съобщи, че в министерството са уведомени.
— Благодаря ти, Хагрид — каза професор Макгонъгол, която веднага се беше изправила и сега се обърна да погледне насъбралите се около леглото на Бил. — Трябва да посрещна хората от министерството. — Много те моля, Хагрид, предай на ръководителите на домове — нека Слъгхорн поеме „Слидерин“ — да се явят незабавно в кабинета ми. Ще ми се да присъстваш и ти.
Хагрид кимна, после се обърна и излезе с тежка крачка от стаята, а Макгонъгол погледна Хари.
— Преди да се срещна с тях, бих искала да поговоря набързо с теб. Ела, ако обичаш…
Хари стана и промърмори на Рон, Хърмаяни и Джини:
— До скоро.
После излезе след професор Макгонъгол от болничното крило. Коридорите отвън бяха безлюдни, чуваше се само далечната песен на феникса. Трябваше да минат доста минути, докато Хари забележи, че вървят не към кабинета на професор Макгонъгол, а на Дъмбълдор, и още няколко секунди, докато се сети, че тя, разбира се, е заместник-директор… сега очевидно бе станала директор… и стаята зад грозилището вече бе нейна…
Без да продумват, се качиха по подвижното спираловидно стълбище и влязоха в овалния кабинет. Хари не знаеше какво е очаквал — може би че помещението ще е с черни драперии и дори че тялото на Дъмбълдор ще е положено там. А кабинетът си изглеждаше точно както преди няколко часа, когато двамата с Дъмбълдор бяха поели оттук: сребърните уреди по масичките с вретенообразни крака изпускаха с жужене
