клъбца дим, мечът на Грифиндор зад стъклената витрина проблясваше на лунната светлина, Разпределителната шапка си стоеше на лавицата зад писалището. Но поставката на Фоукс беше празна, фениксът продължаваше да пее в парка жалната си песен. И още — към редиците на мъртвите директори и директорки на „Хогуортс“ се беше присъединил нов портрет… Дъмбълдор се беше сгърбил в златната рамка над писалището с очилата с форма на полумесеци, закрепени на гърбавия му нос, и изглеждаше умиротворен и ведър.
След като стрелна с очи портрета, професор Макгонъгол направи странно движение сякаш за да се стегне, после заобиколи писалището и погледна Хари с изопнато сбръчкано лице.
— Бих искала да знам какво правихте двамата с професор Дъмбълдор, след като излязохте от училището — рече тя.
— Не мога да ви кажа, професоре — отвърна Хари.
Беше очаквал въпроса и бе подготвил отговора. Точно тук, в същата тази стая, Дъмбълдор му беше казал да не доверява с какво точно се занимават по време на уроците на никого, освен на Рон и Хърмаяни.
— Може би е важно, Хари — допълни професор Макгонъгол.
— Да, важно е, много важно, но той ми заръча да не казвам на никого.
Професор Макгонъгол го погледна вторачено.
— Потър! — Хари забеляза обръщението на фамилно име. — В светлината на това, че професор Дъмбълдор е мъртъв, би трябвало да видиш, че положението донякъде се е променило…
— Не съм на същото мнение — сви рамене той. — Професор Дъмбълдор никога не ми е казвал да преставам да изпълнявам нарежданията му, в случай че умре.
— Но…
— Но има едно нещо, което е редно да знаете, преди да дойдат от министерството. Мадам Розмерта е под въздействието на проклятието Империус, помагала е на Малфой и на смъртожадните, точно така огърлицата и медовината с отровата…
— Розмерта ли? — ахна невярващо професор Макгонъгол, но преди да е продължила, на вратата зад тях се почука и в кабинета бавно влязоха професор Спраут, професор Флитуик и професор Слъгхорн, следвани от Хагрид, който продължаваше да хлипа безутешно и едрото му тяло се тресеше от мъка.
— Снейп! — възкликна Слъгхорн, който изглеждаше най-сломен от всички и беше пребледнял и плувнал в пот. — Снейп! А аз съм му преподавал! Мислех си, че го познавам!
Ала още преди някой да е отговорил, някъде високо от стената се обади рязък глас: току-що върху празното платно се беше завърнал блед като болник вълшебник с къс черен перчем.
— Минерва, след броени секунди министърът ще бъде тук, току-що се магипортира от министерството.
— Благодаря, Евърард — рече професор Макгонъгол и побърза да се обърне към учителите. — Докато министърът не е пристигнал, искам да обсъдим какво да правим с „Хогуортс“ — обясни тя задъхано. — Лично аз не съм убедена, че училището трябва да отвори врати и догодина. Това, че един от колегите ни е убил директора, е позорно петно в историята на „Хогуортс“. Какъв ужас!
— Сигурна съм, че Дъмбълдор би искал училището да остане отворено — възрази професор Спраут. — Смятам, че ако дори един-единствен ученик пожелае да се завърне, училището трябва да остане отворено за него.
— Но дали след всичко това ще имаме и един ученик? — попита Слъгхорн, който се беше заел да попива с копринена носна кърпа потта, избила по челото му. — Родителите ще поискат да задържат децата си у дома и не бих казал, че ги виня. Лично аз не смятам, че в „Хогуортс“ сме изложени на по-голяма опасност, отколкото другаде, но човек не може да очаква и майките да са на същото мнение. Те ще настояват всички в семейството да бъдат заедно, съвсем естествено си е.
— Съгласна съм — подкрепи го професор Макгонъгол. — А и няма да е вярно да твърдим, че Дъмбълдор никога не е предвиждал при определени обстоятелства училището да бъде закрито. Когато Стаята на тайните беше отворена отново, той обмисляше дали да не затворим училището, а трябва да отбележа, че убийството на професор Дъмбълдор ще всее повече смут, отколкото мисълта, че в подземията на замъка се спотайва чудовището на Слидерин…
— Трябва да се допитаме до настоятелите — изписука професор Флитуик, който имаше голяма синина на челото, но иначе изглеждаше невредим след припадъка в кабинета на Снейп. — Трябва да се придържаме към установения ред. Не бива да вземаме прибързани решения.
— Ти, Хагрид, не каза нищо — рече професор Макгонъгол. — Какво е твоето мнение, трябва ли „Хогуортс“ да остане отворен?
Хагрид, който през целия разговор беше хлипал нечуто в голямата захабена носна кърпа, вдигна подпухнали червени очи и изграчи:
— Не знам, професоре… нека решат ръководителите на домове и директорът…
— Професор Дъмбълдор винаги е ценял мнението ти — напомни благо професор Макгонъгол, — същото важи и за мен.
— Е, аз оставам — заяви Хагрид; от ъгълчетата на очите му се търкаляха едри сълзи, които се стичаха в сплъстената му брада. — Тука ми е домът, живея тука, откак съм станал на тринайсет. И ако има малчугани, които искат да ги уча, аз ще го правя. Но… не знам… „Хогуортс“ без Дъмбълдор…
Той се задави и отново се скри зад носната кърпа, след което настъпи мълчание.
— Чудесно — рече професор Макгонъгол, като погледна през прозореца към парка, за да провери дали не се задава министърът, — в такъв случай съм съгласна с Филиус, че е най-правилно да се допитаме до настоятелите, които ще вземат окончателното решение. Колкото до извозването на учениците по домовете им… колкото по-рано, толкова по-добре. Ако се наложи, бихме могли да уредим експрес „Хогуортс“ да дойде още утре…
— Ами погребението на Дъмбълдор? — обади се най-накрая и Хари.
— Хм… — рече професор Макгонъгол с треперлив глас, позагубила малко от деловитостта си. — Знам… знам, че волята на Дъмбълдор е да намери последен покой тук, в „Хогуортс“…
— При това положение ще бъде погребан тук, нали? — попита разгорещено Хари.
— Ако от министерството сметнат за уместно — отговори професор Макгонъгол. — Никой от останалите директори и директорки не е…
— Никой от останалите директори и директорки не е дал повече на училището — изръмжа Хагрид.
— „Хогуортс“ трябва да бъде последната спирка на Дъмбълдор — подкрепи го професор Флитуик.
— Точно така — присъедини се и професор Спраут.
— В такъв случай — намеси се отново Хари — не бива да изпращате учениците по домовете преди погребението. Те ще искат да си вземат…
Думите заседнаха на гърлото му, но професор Спраут довърши вместо него:
— Последно сбогом.
— Добре казано — изписука професор Флитуик. — Наистина много добре! Учениците ни трябва да отдадат последна почит, така е редно. След това ще уредим да бъдат извозени до домовете си.
— Подкрепям предложението — изкряска професор Спраут.
— Вероятно… и аз го подкрепям — каза доста развълнуван Слъгхорн, а Хагрид само изхлипа задавено в знак на съгласие.
— Идва — оповести внезапно професор Макгонъгол, загледана надолу към парка. — Министърът… както виждам, води и делегация…
— Свободен ли съм, професоре? — попита веднага Хари.
Нямаше никакво желание тази вечер да се вижда с Руфъс Скримджър и да бъде подлаган на разпит от него.
— Да, върви — пусна го професор Макгонъгол, — бързо.
Тя отиде при вратата и я отвори. Хари забърза надолу по спираловидната стълба и по безлюдния коридор, беше оставил мантията невидимка на кулата в астрономическата обсерватория, но сега тя не му трябваше, по коридорите нямаше никого, нямаше ги дори Филч, Госпожа Норис и Пийвс. Той не срещна жива душа, докато не стигна в коридора за общата стая на „Грифиндор“.
— Вярно ли е? — попита Дебелата дама, когато Хари се приближи. — Истина ли е? Дъмбълдор…
