Брукстантън… но не виждам какво общо имат те. Ако се съди от бележката, човекът, който е откраднал хоркрукса, е познавал Волдемор, а аз не откривам и най-дребното доказателство Бънгс или Арбалета да са били свързани по някакъв начин с него… не, всъщност… исках да поговорим за… хм, Снейп.
Тя изглеждаше притеснена дори докато изричаше името.
— Какво за него? — изсумтя троснато Хари и се отпусна на стола.
— Ами просто исках да ти кажа, че все пак излязох права за Нечистокръвния… — подхвана тя плахо.
— Защо започваш пак, Хърмаяни? Как според теб се чувствам сега?
— Не… не… Хари, не исках да кажа това! — побърза да го увери момичето, като се огледа да не ги подслушват. — Просто излязох права, че навремето учебникът е бил на Айлийн Принц. Тя… тя е майка на Снейп!
— На мен не ми се видя първа хубавица — намеси се и Рон.
Хърмаяни не му обърна внимание.
— Преглеждах другите стари броеве на „Пророчески вести“ и се натъкнах на кратка обява за сватбата на Айлийн Принц и някой си Тобаяс Снейп, а после и на съобщение, че „тя роди…“
— Убиец — избълва Хари.
— Ами… да — рече Хърмаяни. — И така… излязох права. Снейп очевидно се е гордеел, че е наполовина Принц. Доколкото разбрах от „Пророчески вести“, Тобаяс Снейп е бил мъгъл.
— Да, съответства — съгласи се Хари. — Той е наблягал на чистокръвните си роднини, за да не пада по-долу от Луциус Малфой и останалите… точно както Волдемор. Чистокръвна майка, баща мъгъл… срамували се от родителите си, опитвали се да вземат страха на околните с помощта на Черните изкуства, дали си внушителни нови имена —
Той замълча и се загледа през прозореца. Не успя да се сдържи и пак се замисли за непростимото доверие, което Дъмбълдор е оказвал на Снейп… но както Хърмаяни току-що му беше напомнила неволно, самият той, Хари, се беше увлякъл и беше допуснал същата грешка… драснатите набързо заклинания ставаха все по-страховити, а той беше отказал да повярва, че момче, което е било толкова умно и му е помогнало толкова много, може да бъде злодей…
— И досега не проумявам защо той не те издаде, че използваш учебника — намеси се Рон. — Със сигурност е знаел откъде взимаш всичко това.
— Знаеше — съгласи се горчиво Хари. — Разбра, когато приложих „Сектумсемпра“. Изобщо не му трябваше легилимантика… няма да се учудя, ако се е досетил и преди това, нали Слъгхорн все повтаряше колко неотразим съм по отвари… дали не е оставял стария си учебник на дъното на шкафа!
— Но защо не те е издал?
— Според мен не е искал да го свързват с учебника — намеси се и Хърмаяни. — Дъмбълдор едва ли би останал особено доволен, ако беше разбрал. Дори Снейп да отрече, че учебникът е негов, Слъгхорн щеше веднага да познае почерка му. При всички положения учебникът е бил оставен в предишната класна стая на Снейп и съм готова да се обзаложа, че Дъмбълдор е знаел името на майка му „Принц“.
— Трябваше да занеса учебника на Дъмбълдор — ядоса се на себе си Хари. — Той през цялото време ми показваше какъв злодей е бил Волдемор още като ученик, а аз разполагах с доказателства, че и Снейп е бил същият…
— „Злодей“ е силна дума — пророни тихо Хърмаяни.
— Точно ти ми повтаряше през цялото време, че учебникът е опасен!
— Опитвам се да ти обясня, Хари, че стоварваш върху себе си прекалено голяма вина. Смятах, че Принца има доста гадно чувство за хумор, но и през ум не ми е минавало, че един ден ще стане убиец…
— Никой от нас не би се досетил, че Снейп… знаете — подкрепи я и Рон.
Настана мълчание, всички бяха погълнати от своите си неща, Хари обаче беше сигурен, че и те като него мислят за следващата утрин, когато щеше да бъде погребението на Дъмбълдор. Никога дотогава Хари не беше ходил на погребение — когато почина Сириус, нямаше тяло, което да погребат. Не знаеше какво да очаква и беше малко притеснен какво ли ще види, как ли ще се чувства. Питаше се дали след погребението смъртта на Дъмбълдор ще стане по-осезаема за него. Макар да имаше мигове, когато този ужасен факт заплашваше да го срине, имаше и дълги периоди на празнота и вцепенение, когато — въпреки че всички в целия замък говореха само за това — на Хари му беше трудно да повярва, че Дъмбълдор наистина си е отишъл. Вярно, за разлика от онзи път със Сириус, сега не хранеше надежда, че Дъмбълдор може да се върне… стискаше в джоба си студената верижка на фалшивия хоркрукс, който носеше навсякъде със себе си, но не като талисман, а за да му напомня какво е платил за него и какво му остава да направи.
На другия ден стана рано, за да си приготви багажа — експрес „Хогуортс“ потегляше един час след погребението. Долу в Голямата зала цареше потиснато настроение. Всички бяха в официалните си мантии и никой като че ли не беше гладен. Професор Макгонъгол беше оставила празен стола с вид на трон в средата на преподавателската маса. Столът на Хагрид също не беше зает: Хари си помисли, че великанът сигурно не е намерил сили да дойде на закуска, затова пък на мястото на Снейп най-безцеремонно се беше разположил Руфъс Скримджър. Докато той оглеждаше залата, Хари избягваше жълтеникавите му очи, понеже имаше неприятното чувство, че Скримджър търси именно него. Сред антуража на министъра той зърна червената коса и очилата с рогови рамки на Пърси Уизли. Рон с нищо не показваше, че е забелязал Пърси, ако се изключеше фактът, че забучваше с необичайна злост пушената херинга на вилицата.
Краб и Гойл си шушукаха нещо на масата на слидеринци. Колкото и едри да бяха, изглеждаха странно самотни без високия слаб Малфой, който обикновено седеше по средата и се разпореждаше. Хари не се сещаше често за него — цялата му ненавист беше насочена към Снейп, — обаче не беше забравил страха в гласа на Драко горе на кулата, нито това, че преди да дойдат другите смъртожадни, беше свалил магическата пръчка. Не вярваше, че Малфой е щял да убие Дъмбълдор. Презираше го заради увлечението му по Черните изкуства, но сега тази неприязън беше примесена и с мъничко съжаление. Хари се запита къде ли е Малфой и какво ли го беше принудил Волдемор да извърши, заканвайки се да убие и него, и родителите му.
Мислите му бяха прекъснати от Джини, която го сръчка в ребрата. Професор Макгонъгол се беше изправила и покрусеният шепот в залата утихна веднага.
— Вече е време — съобщи тя. — Последвайте, ако обичате, ръководителите на домовете, те ще ви изведат в парка. Грифиндорци, след мен!
Излязоха почти в пълна тишина иззад пейките. Хари забеляза Слъгхорн пред редицата на слидеринци, беше облечен във великолепна дълга изумруденозелена мантия, извезана със сърма. Никога не беше виждал толкова спретната професор Спраут, ръководителката на „Хафълпаф“ — по шапката й нямаше нито една кръпка, а когато стигнаха до входната зала, завариха там Мадам Пинс, която стоеше зад Филч: тя беше с плътен черен воал до коленете, а той бе във вехт черен костюм и вратовръзка, които смърдяха на нафталин.
Когато излезе от входната врата на каменните стъпала отпред, Хари видя, че всички се отправят към езерото. Топлото слънце го милваше по лицето, докато вървяха мълком след професор Макгонъгол към мястото, където на дълги редици бяха наслагани стотици столове. По средата беше оставена пътека, отпред имаше мраморна маса и всички столове бяха обърнати към нея. Това беше най-хубавият летен ден.
На половината от столовете вече бяха насядали какви ли не хора, опърпани или облечени по последната мода, стари и млади. Хари виждаше повечето за пръв път, но имаше и такива, които познаваше, включително членовете на Ордена на феникса: Кингзли Шакълболт, Лудоокия Муди, Тонкс с чудотворно възвърнала най-яркия от всичките си розови оттенъци коса, Ремус Лупин, с когото тя май се държеше за ръце, господин и госпожа Уизли, Бил, подкрепян от Фльор и следван от Фред и Джордж, които бяха облечени в якета от змейска кожа. Освен това тук бяха Мадам Максим, която бе заела цели два стола и половина, гостилничарят Том от „Продънения котел“, безмощната Арабела Фиг — съседка на Хари, чорлавата басистка на магьосническата музикална група „Орисниците“, Ърни Пранг — шофьорът на автобуса „Среднощния рицар“, Мадам Молкин от магазина за одежди на „Диагон-али“, а някои Хари познаваше само по лице — кръчмаря от „Свинската глава“ и вещицата, която тикаше количката в експрес „Хогуортс“. Духовете бродници в замъка също присъстваха, но почти не се виждаха под яркото слънце и се различаваха
