само когато се движеха и проблясваха безплътно в сияйния въздух.

Хари, Рон, Хърмаяни и Джини си намериха места в края на един ред, до езерото. Насядалите си говореха тихо и шепотът им наподобяваше лек ветрец в тревата, ала песните на птиците бяха по-силни. Множеството продължи да набъбва и с мощен прилив на обич Хари видя как Луна помага на Невил да седне. В нощта, когато Дъмбълдор беше загинал, единствени те от всички във ВОДА бяха откликнали на призива на Хърмаяни и Хари знаеше защо: именно на тях ВОДА липсваше най-много… нищо чудно да са проверявали редовно монетите си с надеждата, че пак ще има сбирка…

Корнелиус Фъдж мина покрай тях с покрусено лице — както обикновено, въртеше лимоненото бомбе — и се отправи към първите редове; след това Хари зърна и Рита Скийтър, която, както той забеляза вбесен, стискаше в ръката си с дълги червени нокти бележник; после, пронизан от най-силна ярост, мерна и Долорес Ъмбридж с неубедителна скръб по жабешкото лице и черна кадифена панделка върху буклите с цвят на желязо. При вида на кентавъра Фирензи, който стоеше като страж край водата, Ъмбридж трепна и побърза да се разположи на стол, който беше доста далеч оттам.

Най-после седнаха и преподавателите. Хари забеляза, че Скримджър, който се беше наместил на първия ред заедно с професор Макгонъгол, изглежда покрусен и достолепен. Запита се дали той и някой от останалите официални лица наистина скърбят за Дъмбълдор. Сетне обаче чу музика, странна отвъдна музика, забрави неприязънта си към министерството и се огледа да види откъде идва тя. Направи го не само той: много глави се обърнаха и затърсиха леко разтревожени.

— Ето там — прошепна Джини в ухото на Хари.

И той ги видя в бистрата, озарена от слънцето зелена вода, бяха на сантиметри под повърхността и за негов ужас му напомниха за инфериите: хор от езеряни, пеещи на непознат език, който Хари не разбираше, с нагънати от водата бледи лица, с лилавеещи коси, разпрострели се около тях. От музиката Хари настръхна, но тя не беше неприятна. Подсказваше съвсем ясно за загуба и отчаяние. Докато се взираше надолу в безумните лица на певците, Хари изпита чувството, че поне те наистина скърбят за кончината на Дъмбълдор. В този момент Джини го сръга и той се обърна.

По пътеката между столовете бавно вървеше Хагрид. Плачеше съвсем тихо, лицето му лъщеше от сълзите, а в ръцете му, както Хари знаеше, беше тялото на Дъмбълдор, което беше обвито в мораво кадифе, напръскано със златни звезди. При тази гледка на гърлото на Хари заседна болезнена буца: за миг странната музика и мисълта, че тялото на Дъмбълдор е само на хвърлей, сякаш изсмукаха цялата топлина на деня. Рон беше пребледнял като платно и изглеждаше потресен. По коленете и на Джини, и на Хърмаяни бързо закапаха едри сълзи.

Не виждаха ясно какво става отпред. Хагрид изглежда беше положил внимателно тялото върху масата. После тръгна обратно по пътеката, като се изсекна със силни тръбни звуци, привлекли възмутените погледи на някои, включително — както Хари забеляза — и на Долорес Ъмбридж… той обаче знаеше, че ако беше жив, Дъмбълдор нямаше да обърне внимание. Докато Хагрид минаваше покрай тях, момчето се опита да му махне приятелски, ала очите на великана бяха подпухнали и си беше истинско чудо, че той изобщо вижда къде стъпва. Хари се обърна към последния ред, накъдето се беше отправил Хагрид, и разбра какво го направлява — там, облечен в сако и панталони с големина на малко шапито, седеше великанът Гроп, който беше свел огромната си като молоз грозна глава и изглеждаше хрисим, почти човек. Хагрид се отпусна до природения си брат, който го потупа по главата така, че краката на стола хлътнаха в земята. За един чуден миг Хари го напуши смях. После обаче музиката заглъхна и той отново се извърна напред.

Там, пред тялото на Дъмбълдор, стоеше дребен мъж с коса, събрана на снопчета, и в строга черна мантия. Хари не чуваше какво говори. Към тях над стотиците глави се носеха откъслечни думи. „Благороден дух“… „интелектуален принос“… „голямо сърце“… общо взето, дежурните приказки. Нямаха почти нищо общо с онзи Дъмбълдор, когото Хари познаваше. Най-неочаквано той си спомни думичките, хрумнали веднъж на Дъмбълдор — „глупак“, „медуза“, „дреболия“, „щипване“, — и отново едвам се сдържа да не се ухили… какво го прихващаше?

Вляво се чу тих плисък и той видя, че и езеряните са излезли на повърхността, за да слушат. Сети се как преди две години Дъмбълдор е приклекнал край водата, съвсем близо до мястото, където сега седеше Хари, и е заговорил на езерянски с главатарката на езеряните. Къде ли беше научил езерянски? Имаше толкова много неща, за които Хари не го беше попитал, толкова много неща, които е трябвало да каже…

Тогава изневиделица го връхлетя страховитата истина, по-пълна и необорима от всякога. Дъмбълдор беше мъртъв, нямаше го… Хари стисна студения медальон с капачето силно, та чак ръката го заболя, но не успя да преглътне горещите сълзи, рукнали от очите му; извърна поглед от Джини и останалите и го насочи към отсрещния бряг на езерото и Забранената гора, докато дребосъкът продължаваше да си мърмори…

Нещо сред дърветата се раздвижи — кентаврите също бяха дошли да отдадат последна почит. Не излязоха от гората, ала Хари ги видя как са застинали, полускрити в сянката, и с увиснали отстрани лъкове наблюдават магьосниците. И си спомни първата кошмарна разходка в Забранената гора — първия път, когато се бе натъкнал на нещото, което по онова време беше Волдемор, и как бе застанал лице в лице с него, как скоро след това Дъмбълдор бе обсъждал с Хари какво е да водиш една наглед изгубена битка. Беше казал, че е важно да се бориш, да се бориш отново и отново, да не спираш, защото само тогава злото стои надалеч, макар че никога не може да бъде докрай изкоренено…

И докато седеше под горещото слънце, Хари си представи съвсем ясно как хората, които са го обичали, заставаха един по един пред него — майка му, баща му, кръстникът му и накрая Дъмбълдор, всички преизпълнени с решимост да го защитят, сега обаче това беше приключило. Хари не можеше да допусне никой друг да застане между него и Волдемор, той беше длъжен да се раздели окончателно със заблудата, която би трябвало да е изгубил още на една година: че родителската ръка ще го защити и нищо не може да му навреди. Хари нямаше да се събуди никога от този кошмар, нямаше да чуе в тъмното утешителен шепот, че е в безопасност, че само му се е сторило: последният, най-великият от закрилниците му беше мъртъв и сега Хари бе по-сам отвсякога.

Дребосъкът в черно най-сетне беше млъкнал и се беше върнал на мястото си. Хари очакваше още някой да се изправи, очакваше слова, може би от министъра, но никой не се помръдна.

После мнозина изпищяха. Около тялото на Дъмбълдор и масата, където то беше положено, лумнаха ярки бели пламъци, които се извисиха все по-нависоко, затулвайки тялото. Във въздуха на вихрушка се издигна бял пушек, който образува странни форми: за миг, в който сърцето му спря, на Хари му се стори, че вижда феникс, запърхал радостно към синевата, ала в следващия миг огънят беше изчезнал. На негово място се възправяше бяла мраморна гробница, приютила тялото на Дъмбълдор и масата, на която то беше положено.

Отново екнаха викове на потрес, защото във въздуха се издигна градушка от стрели, те обаче паднаха много далеч от множеството. Хари знаеше, че така кентаврите казват „последно сбогом“ — той ги видя как се обръщат и отново изчезват сред прохладата на дърветата. Езеряните също се потопиха бавно в зелената вода и се скриха от поглед.

Хари се извърна към Джини, Рон и Хърмаяни: лицето на Рон беше изкривено, сякаш слънцето го заслепяваше. Лицето на Хърмаяни пък лъщеше от сълзите, а Джини беше спряла да плаче. Стрелна Хари със същия твърд, пламнал поглед, който той беше срещнал, когато го беше прегърнала след спечелването в негово отсъствие на Купата по куидич, и долови, че в този миг двамата се разбират напълно, че когато й каже какво ще стори сега, тя няма да възкликне „Пази се!“ или „Не го прави!“ а ще приеме решението му, понеже не е очаквала нищо по-малко от него. Ето защо Хари набра смелост да й съобщи онова, което още от смъртта на Дъмбълдор знаеше, че е длъжен да изрече.

— Виж, Джини… — подхвана много тихо, а гълчавата около тях се засили и хората започнаха да стават от местата си. — Не мога да имам и занапред връзка с теб. Трябва да спрем да се виждаме. Не можем да бъдем заедно.

Тя отвърна със странно крива усмивка:

— Заради някаква тъпа благородна причина, нали?

— Последните няколко седмици с теб бяха като… като нещо от чужд живот — рече Хари. — Но аз не мога… ние не можем… сега ми предстои да направя нещо сам.

Джини не се разплака, само го погледна.

— Волдемор използва хората, които са близки на враговете му. Веднъж вече те използва за примамка, и то само защото си сестра на най-добрия ми приятел. Помисли само, ако продължаваме да ходим, ще бъдеш

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату