изложена на много по-голяма опасност. Той ще разбере, все ще научи отнякъде. Ще се опита да се докопа чрез теб до мен.
— Ами ако ми е все едно? — попита разгорещено Джини.
— Е, на мен не ми е все едно — възрази Хари. — Как щях да се чувствам според теб, ако това тук беше твоето погребение… и ти беше загинала заради мен…
Джини извърна поглед от него и го насочи към езерото.
— Всъщност никога не съм се отказвала от теб — призна си тя. — Истински. Все се надявах… Хърмаяни ме посъветва да живея своя живот, може би да се виждам с други хора, да не се вторачвам така в теб, защото… нали помниш, ако ти беше в стаята, аз просто не бях в състояние да говоря. Каза ми още, че ти може би ще проявиш малко повече интерес, ако аз бъда… такава, каквато съм…
— Умно момиче е тази Хърмаяни — опита да се усмихне Хари. — Съжалявам само за едно — че не се престраших да бъда с теб по-рано. Щяхме да разполагаме с цяла вечност… с месеци… може би години…
— Но ти беше зает да спасяваш магьосническия свят — рече Джини с едва загатната усмивка. — Е… не бих казала, че съм изненадана. Знаех си, че накрая ще стане точно така. Знаех, че няма да бъдеш щастлив, освен ако не преследваш Волдемор. Може би тъкмо заради това те харесвам толкова много.
На Хари му беше непоносимо да слуша всичко това, той не смяташе, че ще удържи на думите си, ако продължи да седи до Джини. Видя, че Рон е прегърнал Хърмаяни и я милва по косата, а тя хлипа на рамото му — от върха на неговия дълъг нос също се стичаха сълзи. С отчаяно движение Хари се изправи, обърна гръб на Джини и на гробницата на Дъмбълдор и тръгна да обикаля езерото. Да върви му беше много по- лесно, отколкото да стои на едно място; точно както да тръгне час по-скоро да издирва хоркруксите и да убие Волдемор му се струваше по-лесно, отколкото да чака да го направи…
— Хари!
Той се обърна. Руфъс Скримджър куцукаше бързо към него покрай брега, като се подпираше на бастуна.
— Надявах се да си поприказваме… нали нямаш нищо против да се поразходя с теб?
— Нямам — отвърна безразлично Хари и продължи нататък.
— Хари, това е ужасна трагедия — подхвана тихо Скримджър, — нямам думи да ти опиша колко възмутен бях, когато научих. Дъмбълдор беше много велик магьосник. Както знаеш, имахме разногласия, но никой не е по-наясно от мен…
— Какво искате? — директно го прекъсна Хари.
Министърът се подразни, но както и преди, побърза да промени изражението си, уж го разбира и му съчувства.
— Ти, естествено, си сломен — рече той. — Знам, че беше много близък с Дъмбълдор. Според мен ти беше най-любимият от всичките му ученици. Връзката между вас двамата…
— Какво искате? — повтори Хари и спря.
Скримджър също спря, подпря се на бастуна и се взря в него, но вече със злоба върху лицето.
— Говори се, че си бил заедно с Дъмбълдор вечерта преди да умре, когато той е напуснал училището.
— Кой говори? — попита Хари.
— След като Дъмбълдор е загинал, някой е вцепенил на върха на кулата един от смъртожадните. Там горе е имало две метли. В министерството знаем, Хари, колко правят две и две.
— Радвам се да го чуя — отвърна той. — Моя работа си е къде съм ходил с Дъмбълдор и какво сме правили. Той не искаше да се разгласява.
— Такава вярност е достойна за възхищение, разбира се — отбеляза министърът, който явно едва сдържаше раздразнението си, — но Дъмбълдор си отиде, Хари. Отиде си.
— Той ще си отиде от училището само когато никой тук вече не му е верен — усмихна се неволно Хари.
— Скъпо момче… дори Дъмбълдор не може да се върне от…
— Не съм казвал, че може. Вие няма да разберете. Но нямам какво да ви казвам.
Скримджър се поколеба, после допълни с тон, който очевидно би трябвало да изразява съпричастност.
— Министерството може да ти предложи всякаква защита, Хари. С удоволствие ще предоставя на твое разположение двама аврори…
Хари се засмя.
— Волдемор иска да ме убие и аврорите няма да го спрат. Признателен съм ви за предложението, но не, благодаря.
— И така — продължи министърът вече с леден глас, — молбата, която отправих към теб по Коледа…
— Каква молба? А, да… да кажа на света каква страхотна работа вършите в замяна на…
— За да повдигнем духа на всички! — тросна се Скримджър.
Хари го гледа известно време.
— Пуснахте ли на свобода Стан Шънпайк?
Министърът се изчерви до гадно мораво и в лицето много заприлича на вуйчо Върнън.
— Виждам, че…
— Че съм верен до гроб на Дъмбълдор — довърши Хари. — Точно така.
Скримджър го гледа още малко, после се обърна и без дума повече закуцука нататък. Хари забеляза, че Пърси и останалите от делегацията на министерството го чакат, като хвърлят притеснени погледи на ридаещия Хагрид и Гроп, които не се бяха помръднали от местата си. Рон и Хърмаяни бързаха към Хари и подминаха Скримджър, който вървеше в обратната посока, а Хари се обърна и продължи бавно нататък, изчаквайки двамата му приятели да го настигнат, и накрая се събраха под сянката на бука, където бяха седели в по-щастливи времена.
— Какво искаше Скримджър? — пошушна Хърмаяни.
— Същото както по Коледа — сви рамене Хари. — Искаше да му разкажа за Дъмбълдор и да стана новото рекламно лице на министерството.
Рон очевидно се опита да се пребори със себе си, после обаче каза на висок глас на Хърмаяни:
— Виж какво, нека отида да му фрасна един на Пърси!
— Не! — отсече тя и го сграбчи за ръката.
— Ще ми олекне!
Хари се засмя. Дори Хърмаяни се подсмихна, макар че лицето й отново стана сериозно веднага щом погледна към замъка.
— Причернява ми само като си помисля, че може би няма да се върнем никога тук — пророни тя. — Как е възможно да затворят „Хогуортс“?
— Може и да не го затворят — напомни Рон. — Тук не сме в по-голяма опасност, отколкото вкъщи, нали? Сега навсякъде е едно и също. Според мен дори в „Хогуортс“ е по-безопасно, вътре има повече магьосници, които да отбраняват замъка. Ти как смяташ, Хари?
— Дори да отворят училището отново, аз няма да се върна — рече той.
Рон го зяпна, но Хърмаяни промълви тъжно:
— Знаех си, че ще го кажеш. Но какво ще правиш?
— Ще се върна у семейство Дърсли, защото волята на Дъмбълдор беше такава — отговори Хари. — Но гостуването ми ще трае кратко, после ще се махна оттам завинаги.
— А къде ще отидеш, щом не смяташ да се връщаш в училището?
— Мислех да отскоча до Годрикс Холоу — пророни Хари. Беше му хрумнало още в нощта, когато бе загинал Дъмбълдор. — За мен всичко е започнало оттам. Просто ми се струва, че трябва да отида в селото. Ще посетя и гробовете на мама и татко, отдавна ми се иска.
— А после какво? — попита Рон.
— После трябва да издиря останалите хоркрукси — отвърна Хари, вперил очи в бялата гробница на Дъмбълдор, която се отразяваше във водата в другия край на езерото. — Той искаше да сторя точно това, именно по тази причина ми разказа всичко за тях. Ако Дъмбълдор е бил прав — а аз съм сигурен, че е
