мъртъв?
— Да — каза той.
Дебелата дама нададе вопъл и без да чака паролата, се дръпна, за да го пусне.
Както Хари беше подозирал, общата стая беше претъпкана. Докато той се прекачваше през дупката в портрета, всички се умълчаха. Хари видя, че Дийн и Шеймъс седят наблизо с още неколцина души: това означаваше, че в спалнята няма никой или почти никой.
Без да разговаря с когото и да било, без изобщо да ги поглежда, Хари направо прекоси стаята и се качи в момчешката спалня.
Както се беше надявал, Рон го чакаше — седеше още напълно облечен на леглото. Хари също седна на своя креват с балдахин и за секунди двамата само се гледаха.
— Говори се, че ще затворят училището — подхвана Хари.
— Лупин ми каза, че наистина ще го закрият — отвърна Рон.
Известно време мълчаха.
— Е, и? — пошушна Рон много тихо, сякаш мебелите можеха да ги подслушват. — Намери ли някой? Взе ли го? Хоркрукс де.
Хари поклати глава. Сега всичко, което се беше разиграло край онова черно езеро, му се струваше отдавнашен кошмар: дали наистина се беше случило, и то преди броени часове?
— Не го ли взе? — възкликна умърлушен Рон. — Нямаше ли го там?
— Не — отвърна Хари. — Някой вече го беше взел и на негово място беше оставил фалшификат.
— Вече го е взел ли?
Хари извади мълком от джоба си фалшивия медальон с капаче, отвори го и го подаде на Рон. Подробният разказ можеше и да почака… тази вечер той нямаше значение… нищо нямаше значение, освен края, края на безсмисленото им премеждие, края на живота на Дъмбълдор…
— „Р. А. Б.“ — прошепна Рон, — но кой ли е той?
— Не знам — рече Хари, като легна направо с дрехите на кревата и се взря невиждащо нагоре.
Изобщо не му беше любопитно кой е този Р. А. Б. — съмняваше се някога отново да изпита любопитство. Както лежеше, изведнъж забеляза, че паркът е притихнал. Фоукс беше престанал да пее.
И без да знае как е разбрал, Хари усети, че фениксът си е отишъл, тръгнал си е завинаги от „Хогуортс“, точно както Дъмбълдор си беше отишъл от училището, беше си отишъл от света… беше си отишъл от Хари.
ГЛАВА ТРИЙСЕТА
БЯЛАТА ГРОБНИЦА
Всички часове бяха отменени, всички изпити бяха отложени. През следващите два дни родителите на някои ученици побързаха да си ги приберат от „Хогуортс“: близначките Патил си заминаха още преди закуска в деня след смъртта на Дъмбълдор, а Закарайъс Смит беше изведен от замъка от високомерния си баща. От друга страна, Шеймъс Финигън отказа най-категорично да придружи майка си до тях, двамата се изпокараха и се разкрещяха във входната зала и изходът от тази схватка бе, че майката склони той да остане за погребението. Шеймъс сподели с Хари и Рон, че тя едва си е намерила къде да нощува в Хогсмийд, защото в селото се стичали магьосници и вещици, дошли да отдадат последна почит на Дъмбълдор.
Някои от по-малките ученици, които не бяха виждали никога преди това такава чудесия, се развълнуваха доста, щом зърнаха синкавата карета колкото къща, теглена във въздуха от дузина грамадни крилати коне, която в късния следобед преди погребението долетя от небето и се приземи край Забранената гора. Хари загледа от прозореца как по стълбичките на каретата слиза красива чернокоса великанка с мургаво лице, която се хвърли в чакащите обятия на Хагрид. Междувременно в замъка беше настанена делегация официални лица от министерството начело със самия министър на магията. Хари най-старателно избягваше всеки досег с тях: беше сигурен, че рано или късно отново ще го питат къде е ходил Дъмбълдор при последното си излизане от „Хогуортс“.
Хари, Рон, Хърмаяни и Джини бяха неразделни. Прекрасното време сякаш им се подиграваше и Хари си представяше какво би било, ако Дъмбълдор не бе загинал и в самия край на учебната година те биха могли да прекарат това време заедно, след като Джини си вземеше изпитите и отпаднеше бремето на домашните… и час след час отлагаше да изрече онова, което знаеше, че е длъжен да каже, да направи онова, което знаеше, че е редно да стори, защото му беше прекалено тежко да се лиши от извора на най- голяма утеха.
Два пъти на ден ходеха на свиждане в болничното крило: Невил вече беше изписан, но Бил си оставаше под грижите на Мадам Помфри. Белезите му си бяха все така страховити и сега той всъщност определено приличаше на Лудоокия Муди, макар да беше извадил щастието очите и краката му да не пострадат, а като човек си изглеждаше същият, както преди. Единствената промяна май се свеждаше до това, че сега много му се услаждаха пържолите съвсем алангле.
— Ето, голям късметлия е, че ще жени точно за мен — заяви щастлива Фльор, докато му оправяше възглавниците, — защото вие, англичаните, все си пррегарряте месото, винаги съм го твъррдяла.
— Изглежда ще се наложи да се примиря, че той наистина ще се ожени за нея — въздъхна Джини по- късно същата вечер, докато четиримата с Хари, Рон и Хърмаяни седяха при отворения прозорец в общата стая на грифиндорци и гледаха потъналия в здрач парк.
— Не е чак толкова гадна — каза Хари. — Е, грозновата си е — побърза да добави той, защото Джини беше вдигнала вежди, и при тези думи тя се засмя от немай-къде.
— Е, щом мама го преглътна, ще го преглътна и аз.
— Умрял ли е някой, когото познаваме? — попита Рон Хърмаяни, която преглеждаше „Вечерни пророчества“.
Тя се свъси от престорената сериозност в гласа му.
— Не — каза укорно и сгъна вестника. — Още издирват Снейп, но засега нито следа…
— Разбира се, че не е оставил следи — кипна Хари, който се ядосваше всеки път щом заговореха по темата. — Няма да намерят Снейп, докато не намерят Волдемор, и тъй като през цялото това време все не успяват…
— Лягам си — прозина се Джини. — Не спя хубаво, откакто… е, малко сън ще ми дойде добре.
Тя целуна Хари (Рон се извърна, но така, че да го видят всички), махна на другите двама и се отправи към момичешката спалня. Веднага щом вратата се затвори след нея, Хърмаяни се наведе към Хари с възможно най-хърмаянското изражение на лицето.
— Хари, днес изрових нещо в библиотеката.
— Р. А. Б. ли? — попита той и изправи гръб.
За разлика от толкова пъти досега той не се чувстваше развълнуван, не му беше любопитно, не изгаряше от нетърпение да разбули докрай загадката, просто знаеше, че задачата да се открие истината за хоркрукса трябва да се изпълни, та да може да се придвижи още малко напред по тъмния криволичен път, разпрострял се пред него — пътя, по който двамата с Дъмбълдор бяха тръгнали заедно и по който сега трябваше да продължи сам. Някъде по широкия свят вероятно имаше още цели четири хоркрукса и всеки от тях трябваше да бъде намерен и унищожен, та да стане възможно Волдемор да бъде убит. Хари отново и отново изброяваше имената им, сякаш, като ги посочеше, те щяха да станат досегаеми за него:
— Медальонът с капачето… чашата… змията… нещо, което е принадлежало на Грифиндор или на Рейвънклоу… медальонът с капачето… чашата… змията… нещо, което е принадлежало на Грифиндор или на Рейвънклоу…
Тази мантра сякаш туптеше в ума му нощем, преди да заспи, и сънищата му бяха задръстени с чаши, медальони и тайнствени предмети, които Хари все не можеше да достигне, макар че Дъмбълдор услужливо му предлагаше въжена стълба, ала щом Хари понечеше да се качи на нея, тя се превръщаше в змии…
Сутринта след смъртта на Дъмбълдор беше показал на Хърмаяни бележката от медальона с капачето и като не се сети веднага на кого от забравените магьосници, за които е чела, принадлежат инициалите, тя се втурна да посещава библиотеката малко по-често, отколкото му трябва на човек, на когото не му дават домашни.
— Не — заяви тъжно Хърмаяни, — ровя къде ли не, Хари, но не откривам нищо… има двама доста известни магьосници с такива инициали: Розалинд Антигона Бънгс… Рупърт, по прякор Арбалета,
