Хари Потър и Нечистокръвния принц

„Хари,

ще се радвам, ако дойдеш на скромен обяд при мен в трето купе.

Искрено твой, професор Х. Е. Ф. Слъгхорн“

— Кой е този професор Слъгхорн? — попита все още стъписан Невил, докато гледаше своята покана.

— Нов учител — рече Хари. — Е, май се налага да отидем, а?

— Но за какво съм му притрябвал аз? — възкликна притеснен Невил, сякаш очакваше наказание.

— Нямам понятие — каза Хари, но не бе докрай искрен, макар още да нямаше доказателства, че предчувствието му е вярно. — Знаеш ли — добави той, защото внезапно му хрумна нещо, — хайде да отидем с мантията невидимка, така по пътя ще можем да огледаме хубаво Малфой и да разберем какво е намислил.

От тази работа обаче не се получи нищо: двамата така и не успяха да се проврат с мантията невидимка по коридора, задръстен с ученици, които чакаха количката с обяда. Колкото и да му беше неприятно, Хари се видя принуден да пъхне мантията обратно в раницата и съжали, че не може да я сложи — ако не за друго, то поне за да избегне зяпачите, които сякаш се бяха умножили още повече в сравнение с предишното минаване през влака.

От някои купета изскачаха ученици, за да го разгледат по-добре. Изключение направи само Чо Чан, която още щом го зърна отдалеч, се шмугна обратно в купето. Докато минаваше покрай вратата, Хари видя, че момичето решително е потънало в разговор с приятелката си Мариета, която си беше сложила много дебел слой грим, но пак не бе прикрила докрай странното съзвездие от пъпки, осеяли и сега лицето й. Хари се подсмихна леко и продължи нататък.

Още при вратата на трето купе видяха, че не са единствените, които Слъгхорн е поканил, макар че — ако се съдеше по радушния прием, който учителят им оказа — Хари очевидно бе най-желаният му гост.

— Хари, момчето ми! — възкликна Слъгхорн и скочи на крака, така че увисналото му, покрито с кадифе шкембе сякаш изпълни цялото свободно пространство в купето. Лъскавото му голо теме и огромните сребристи мустаци проблясваха на слънцето точно толкова ярко, както и златните копчета на жилетката му. — Радвам се да те видя, радвам се да те видя! А ти сигурно си господин Лонгботъм!

Невил кимна, изглеждаше уплашен. След като Слъгхорн ги покани с ръка, двамата седнаха един срещу друг на единствените две свободни места най-близо до вратата. Хари огледа другите поканени. Видя един слидеринец от техния курс — високо мургаво момче с издадени скули и дръпнати очи, двама седмокурсници, които не познаваше, и Джини, сгушена в ъгъла до Слъгхорн — изражението й издаваше недоумение защо се е озовала тук.

— Е, познавате ли всички? — попита Слъгхорн новодошлите. — Блейз Забини е във вашия курс, разбира се…

Забини не показа с нищо, че ги познава или поздравява, а Хари и Невил му отговориха със същото — грифиндорци и слидеринци си се мразеха поначало.

— Това тук е Кормак Маклагън, може би сте се срещали… Не?

Маклагън, едро момче с остра къса коса, вдигна ръка и Хари и Невил му кимнаха.

— А това е Маркъс Белби, не знам дали…

Белби, слаб и развълнуван, им се усмихна измъчено.

— А тази очарователна млада дама твърди, че ви познава! — завърши Слъгхорн.

Джини се свъси иззад гърба му на Хари и Невил.

— Е, каква приятна среща! — продължи ведро учителят. — Тъкмо ще ви опозная малко по-добре. Хайде, вземете си салфетки. Нося си обяд, доколкото си спомням, количката предлага само лакрицови магически пръчки, а храносмилателната система на един старец не е пригодена за такива неща… Фазан, Белби?

Момчето трепна и взе нещо, което приличаше на половинка студен фазан.

— Тъкмо обяснявах на младия Маркъс, че съм имал удоволствието да преподавам на чичо му Дамокълс — обърна се Слъгхорн към Хари и Невил, докато поднасяше на всички панер с франзелки. — Изключителен магьосник, наистина изключителен, напълно си заслужава ордена „Мерлин“! Често ли се виждаш с чичо си, Маркъс?

За беда момчето тъкмо беше лапнало голямо парче фазан и от бързане да отговори на преподавателя го глътна прекалено бързо, почервеня и се задави.

— Анапнео! — рече спокойно Слъгхорн, като насочи магическата си пръчка към Белби и той веднага преглътна заседналата хапка.

— Не… не много често — отговори задъхан, с насълзени очи.

— Е, предполагам, че чичо ти, разбира се, е твърде зает — отбеляза Слъгхорн, като изчаквателно гледаше момчето. — Съмнявам се да е изобретил съхранителната отвара без къртовски труд!

— Сигурно… — потвърди Белби, който изглежда се страхуваше да отхапе отново от фазана, докато не се увери, че Слъгхорн е приключил с него. — Ъъъ… те с татко не са в добри отношения и всъщност го виждам рядко… — провлачи момчето, а Слъгхорн му се усмихна студено и се обърна към Маклагън:

— Е, за теб, Кормак, по една случайност знам, че се виждаш често с вуйчо си Тибериус, той има прекрасна снимка на двамата, докато сте били на лов за клиноопашки, май в Норфолк, нали?

— О, да, прекарахме си страхотно — потвърди Маклагън. — Бяхме заедно с Бърти Хигс и Руфъс Скримджър… преди да стане министър, разбира се…

— Значи познаваш и Бърти, и Руфъс? — грейна Слъгхорн, като предложи на всеки пастички върху малък поднос, но кой знае защо пропусна Белби. — Я ми кажи…

Подозренията на Хари се оправдаваха. Всички тук явно бяха поканени, защото имаха връзка с известни и влиятелни хора… всички без Джини. Оказа се, че Забини, който беше разпитан след Маклагън, е син на прочута красива вещица (доколкото Хари подразбра, тя имала седем брака и всичките й съпрузи умрели при загадъчни обстоятелства, но й оставили планини от злато). Дойде и редът на Невил. Това бяха изключително неприятни десет минути, защото неговите родители, известни аврори, били изтезавани, докато полудеят, от Белатрикс Лестранж и двама от нейните смъртожадни приятелчета. След разговора с Невил Хари остана с впечатлението, че Слъгхорн вече си има едно наум за него и смята допълнително да провери дали той притежава някоя от дарбите на майка си и баща си.

— А сега — оповести професорът и се отпусна тежко на седалката с вид на конферансие, което ще обяви коронния номер. — Хари Потър! Откъде ли да започна? Чувствам, че при срещата ни през лятото само съм се плъзнал по повърхността. — Той огледа Хари, сякаш е особено голямо и сочно парче фазан, и рече: — „Избрания“, ето как те наричат сега! — Хари не каза нищо. Белби, Маклагън и Забини се бяха втренчили в него. — От години, разбира се, се носят слухове… — продължи преподавателят, като изпитателно гледаше момчето. — Помня… след онази ужасна нощ… Лили… Джеймс… а ти оживя… Говореше се, че притежаваш изключителни способности…

Забини се изкашля тихо — очевидно целеше да покаже, че не му се вярва особено и се забавлява. Иззад Слъгхорн екна сърдит глас:

— Да, Забини, ти пък имаш голям талант… да си придаваш важност…

— О, миличка! — изгука умиротворително Слъгхорн и стрелна Джини с очи, както се беше вторачила иззад огромното му шкембе в Забини. — Трябва да внимаваш, Блейз! Докато минавах през вагона, видях тази млада дама да прави изключително добро проклятие за летящи сополи! На твое място не бих се заяждал с нея!

Забини само я изгледа презрително.

— И така — продължи Слъгхорн, като се извърна отново към Хари. — Какви слухове това лято! Е, човек не знае да вярва ли, да не вярва ли, всеизвестно е, че в „Пророчески вести“ допускат и неточности, правят грешки… но ако отчетем броя на очевидците, едва ли може да има съмнение, че произшествието в министерството наистина е било сериозна работа, а ти си бил в епицентъра! — Хари, който не виждаше друг