прозя се той показно. — Догодина може изобщо да не съм в „Хогуортс“, много важно, че не ме харесва някакво тлъсто дърто бивше величие!
— Как така догодина може и да не си в „Хогуортс“? — попита възмутена Панси, която моментално беше спряла да го гали.
— Е, човек никога не знае — отвърна Малфой с едва забележима ехидна усмивчица. — Може пък да се заема с по-големи и по-важни дела.
Сърцето на Хари, който се беше свил под мантията невидимка на рафта за багажа, забумка ускорено. Какво ли щяха да кажат за това Рон и Хърмаяни? Краб и Гойл бяха зяпнали Малфой, явно нямаха и най- малка представа, че той възнамерява да се заеме с по-големи и по-важни дела. Дори Забини беше допуснал високомерното му изражение да бъде помрачено от любопитство. Панси, която изглеждаше онемяла от учудване, отново се зае да милва Малфой по косата.
— Какво имаш предвид — с
Малфой сви рамене.
— Мама настоява първо да завърша, но напоследък лично на мен това не ми се струва чак толкова важно. Мисля си… когато Черния лорд победи, едва ли ще обръща внимание кой колко изпита за СОВА и ТРИТОН е взел. Няма, разбира се… Само ще гледа как си му служил и дали си му останал верен.
— И ти смяташ, че ще успееш да направиш нещо за него? — попита с изпепеляващо ехидство Забини. — На шестнайсет години, още незавършил училище!
— Нали току-що ти обясних! Може би на него му е все едно дали съм завършил училище. Може би за онова, което ми възлага, не е нужно да си завършил — тихо завърши Малфой.
Краб и Гойл седяха с отворени усти точно като страшилищата по водоливниците. Панси зяпна Малфой, сякаш за пръв път се натъква на нещо, което да й вдъхва такова страхопочитание.
— Вече виждам „Хогуортс“ — оповести след малко Малфой, доволен от впечатлението, което е направил, и посочи притъмнелия прозорец. — Хайде да си слагаме мантиите.
Хари се беше вторачил в Малфой и не забеляза кога Гойл се е пресегнал да си свали куфара — дръпна го рязко и той силно удари Хари отстрани по главата, който неволно изпъшка от болка, а Малфой се свъси и се извърна към поставката за багажа.
Хари не се страхуваше от него, но никак не му се искаше да бъде разкрит под мантията невидимка от цяло купе враждебно настроени слидеринци. Със сълзи в очите и туптяща от болка глава той извади магическата пръчка, като внимаваше да не размести мантията, и затаи дъх в готовност. За негово облекчение Малфой изглежда реши, че само му се е сторило: сложи си като другите училищната мантия, заключи куфара си и когато влакът намали скоростта и запъпли, с олюляване пристегна около врата си ново дебело пътно наметало.
Хари видя, че коридорите отново се пълнят, и си каза обнадежден, че Рон и Хърмаяни ще свалят на перона и неговия багаж: не можеше да мръдне преди да се опразни купето. Накрая експресът се разтресе за последно и спря. Гойл плъзна рязко вратата и я отвори, после грубо си запроправя път през гъмжилото второкурсници, а Краб и Забини тръгнаха след него.
— Тръгвай! — Малфой подкани Панси, която го чакаше с протегната ръка, сякаш се надяваше той да я хване. — Искам само да проверя нещо.
Панси също излезе. Сега Хари и Малфой бяха сами в купето. Хората се изнизваха покрай тях и слизаха на тъмния перон. Малфой се доближи до вратата на купето и спусна щорите, така че учениците в коридора да не надзъртат. После се наведе към куфара и отново го отвори.
Хари надникна иззад ръба на поставката за багажа, сърцето му отново задумка. Какво ли искаше да скрие Малфой от Панси? Дали Хари нямаше да види тайнствения повреден предмет, който бе толкова важно да се поправи?
—
Малфой изневиделица насочи магическата си пръчка към Хари, който в миг се вцепени. Като в забавен кадър се претърколи, свлече се от поставката за багажа и падна с болезнен удар на пода, който се разтресе, точно в краката на Малфой — мантията невидимка бе затисната под него, цялото му тяло се показа, а краката все още бяха нелепо свити в коленете. Не можеше да помръдне и мускулче, можеше само да гледа нагоре към Малфой, който се беше ухилил.
— Така си и знаех! — оповести той тържествуващо. — Чух те, когато куфарът на Гойл те удари. А когато Забини влизаше в купето, ми се стори, че се мерна нещо бяло… — Малфой хвърли поглед към маратонките на Хари. — Ето какво е пречело на вратата да се затвори, нали? — После го погледна втренчено. — Не си чул нищо, заради което да се тревожа, Потър. Но понеже си ми паднал в ръчичките… — И той с все сила стовари крак върху лицето му. Хари усети как носът му се чупи и руква кръв. — Това е от баща ми. Я сега да видим… — Малфой издърпа изпод обездвиженото тяло мантията невидимка и го заметна с нея. — Предполагам, че ще те открият чак когато влакът се върне в Лондон — прошепна той. — До скоро, Потър… или до не толкова скоро.
И като се постара да стъпи точно върху пръстите на Хари, излезе от купето.
ГЛАВА ОСМА
ТРИУМФЪТ НА СНЕЙП
Хари не можеше да помръдне и мускулче. Лежеше там, под мантията невидимка, усещаше как от носа по лицето му тече кръв, топла и мокра, и слушаше гласовете и стъпките в коридора отвън. Първата му мисъл бе, че преди влакът да потегли, все някой ще мине да провери купетата. Веднага обаче си спомни умърлушен, че и да надзърнат тук, не могат нито да го видят, нито да го чуят. Единствената му надежда беше някой все пак да влезе и да го настъпи.
Никога не беше мразил Малфой по-силно от сега, когато лежеше като смешна костенурка по гръб, а в отворената му уста гадно капеше кръв. В какво нелепо положение се беше озовал!… Ето, заглъхнаха и последните стъпки, всички бързаха по тъмния перон отвън, Хари чуваше тътренето на куфарите и силната врява.
Рон и Хърмаяни щяха да решат, че той е слязъл от влака без тях. Когато стигнат в „Хогуортс“, седнат в Голямата зала, огледат няколко пъти масата на грифиндорци и най-сетне видят, че го няма, Хари безспорно щеше да е преполовил обратния път до Лондон.
Опита се да издаде звук, дори стон, но беше невъзможно. После си спомни, че някои магьосници като Дъмбълдор могат да правят заклинания и без да говорят, затова се опита да направи призоваваща магия на магическата си пръчка, която беше паднала от ръката му, и заповтаря наум
Стори му се, че чува шумоленето на дърветата около езерото и далечно бухане на сова, но явно никой не го издирваше, никой не се питаше стъписан къде ли е Хари Потър (той се презря малко, задето храни такава надежда). Обзе го отчаяние, докато си представяше върволицата теглени от тестроли файтони, която се виеше към училището, и приглушения кикот, огласил файтона на Малфой, където той вероятно разказваше на съучениците си от „Слидерин“ как е нападнал Хари.
Влакът се разклати, от което той се претърколи на една страна. Сега вече виждаше не тавана, а прашния под отдолу на седалките, който се разтресе, а локомотивът ревна и оживя. Експресът потегляше и никой още не знаеше, че Хари е останал в него…
После той усети как мантията невидимка се вдига и чу глас отгоре:
— Какво става, Хари?
Блесна червена светлина и тялото му се отърси от вцепенението, а той успя да се изтласка и да заеме по-достойно седнало положение, сетне избърса припряно с длан кръвта по нараненото си лице, извърна се нагоре и видя Тонкс — държеше мантията невидимка, която беше издърпала.
— Хайде да се махаме оттук, побързай! — подкани тя, защото прозорците се замъглиха от парата и влакът започна да излиза от гарата. — Идвай, ще скочим!
Хари забърза след нея по коридора. Тонкс рязко отвори вратата на вагона и скочи на перона, който сякаш се плъзгаше долу — влакът набираше скорост. Хари я последва, приземи се с леко залитане, после се изправи точно навреме, за да види как лъскавият яркочервен парен локомотив ускорява ход, завива и изчезва от поглед.
Студеният вечерен въздух подейства успокоително на туптящия му нос. Тонкс го наблюдаваше, а той
