Хари Потър и Нечистокръвния принц

беше ядосан и смутен, че са го открили в такова смешно положение. Младата жена му върна мълком мантията невидимка.

— Кой го направи?

— Драко Малфой — отговори горчиво Хари. — Благодаря за… ами за…

— Не се притеснявай — рече Тонкс, без да се усмихва. Доколкото Хари можеше да види в тъмното, тя пак си беше с мишата коса и изглеждаше нещастна точно както при последната им среща в „Хралупата“. — Ако стоиш мирен, мога да ти пооправя носа.

Хари не се възрадва особено на предложението й — смяташе да посети старшата сестра Мадам Помфри, в чиито лечителски умения вярваше малко повече, но му се стори грубо да го изрече на глас, затова застина и затвори очи.

— Епискей!8 — каза Тонкс.

Хари усети как носът му става много горещ, после много студен. Вдигна ръка и го пипна предпазливо. Май беше възстановен.

— Много благодаря!

— А сега си сложи мантията невидимка и да вървим в училището — подкани все така без усмивка младата жена.

Хари отново се заметна с мантията, а Тонкс замахна с магическата си пръчка: от нея се изстреля огромно сребристо четириного същество, което препусна в мрака.

— Това Покровител ли беше? — попита Хари, който беше виждал, че и Дъмбълдор праща по този начин съобщения.

— Да, предупреждавам в замъка, че си с мен, да не се тревожат. Хайде, да не губим време!

Поеха по пътя към училището.

— Как ме намери?

— Забелязах, че не си слязъл от влака, знаех, че мантията невидимка е у теб, и реших, че по някаква причина си се скрил. Когато забелязах спуснатите щори на купето, си помислих — я да проверя тук.

— Но какво всъщност правиш на гарата? — учуди се Хари.

— Командирована съм в Хогсмийд за подсилена охрана на училището.

— Само ти ли си командирована, или…

— Не, с мен са Праудфут, Савидж и Долиш.

— Кой Долиш, аврорът, когото Дъмбълдор атакува миналата година?

— Същият.

Те вървяха неотклонно по тъмния безлюден път по следите, току-що оставени от файтоните. Хари погледна изпод мантията встрани към Тонкс. Миналата година тя беше любопитна (дори понякога ставаше досадна), смееше се с лекота, пускаше шеги. Сега изглеждаше по-стара, много по-сериозна и решителна. Дали това беше последица от случилото се в министерството? Хари си помисли смутен, че Хърмаяни вероятно би му препоръчала да каже на Тонкс нещо утешително за Сириус, че тя няма никаква вина, но не намери сили да го стори. Изобщо не я винеше за смъртта на Сириус — Тонкс беше точно толкова виновна, колкото и всички останали (и много по-малко от самия Хари), но той предпочиташе да не отваря дума за Сириус, ако можеше да го избегне. И така, двамата продължиха да вървят в студената вечер, без да продумват, само дългото наметало на Тонкс шептеше по земята след тях.

Хари винаги беше пътувал от гарата на Хогсмийд до училището с файтон и не бе и подозирал колко далеч е „Хогуортс“. Накрая видя с голямо облекчение високите колони от двете страни на портата, увенчани с крилати глигани. Беше му студено, беше гладен и изгаряше от нетърпение да се раздели с тази нова мрачна Тонкс. Но когато посегна да бутне портата и да я отвори, установи, че тя е прихваната с верига и е заключена.

— Алохомора! — извика уверено, като насочи магическата пръчка към катинара, ала не се случи нищо.

— Тук не действа — обясни Тонкс. — Лично Дъмбълдор е направил магия на портата.

Хари се огледа.

— Бих могъл да се прекача през зида — предложи той.

— Не, няма да успееш — отсече жената. — Навсякъде по него има заклинания срещу неканени гости. Това лято охраната е подсилена стократно.

— В такъв случай вероятно ще се наложи да пренощувам тук отвън и да изчакам сутринта — рече Хари, вече ядосан, задето Тонкс не му помага.

— Някой идва да те вземе — съобщи тя. — Виж!

В подножието на замъка в далечината подскачаше светлинка на фенер.

Хари много се зарадва, дори усети, че е готов да изтърпи хрипливите забележки на Филч за закъснението и сумтенето му, че може и да се научи да бъде точен, ако редовно бъде подлаган на наказания и закачван на вериги. Чак когато яркожълтата светлина беше на три метра от тях и Хари беше смъкнал мантията невидимка, за да го забележат, той разпозна в пристъп на силна ненавист осветения гърбав нос и дългата черна мазна коса на Сивиръс Снейп.

— Я виж кой бил! — ухили се злобно той, като извади магическата пръчка и чукна с нея веднъж по катинара, при което веригата се загъна назад като змийче и портата се отвори със скърцане. — Колко мило от твоя страна, Потър, че благоволи да дойдеш, макар и очевидно да си решил, че ученическата мантия само би отклонила вниманието от появата ти.

— Не можех да се преоблека, нещата ми… — заоправдава се Хари, но Снейп го прекъсна.

— Няма нужда да чакаш, Нимфадора. С мен Потър е в пълна… хм!… безопасност.

— Пратих съобщението до Хагрид — намръщи се Тонкс.

— Точно както и Потър, Хагрид закъсня за пиршеството по случай началото на учебния срок и се наложи аз да го заместя. Между другото — допълни той, като се дръпна да направи път на Хари, — беше ми любопитно да видя новия ти Покровител. — Снейп с трясък затвори портата под носа й и отново почука с магическата пръчка по веригата, която се загъна и катинарът щракна. — Личното ми мнение е, че предишният беше по-добър — отбеляза той с неприкрита злоба в гласа. — Новият ми се вижда немощен.

Снейп завъртя фенера и за миг на Хари му се стори, че по лицето на Тонкс са изписани стъписване и гняв. После тя отново бе обгърната от тъмнина.

— Лека нощ! — провикна се през рамо момчето и тръгна заедно със Снейп към училището. — Благодаря ти за… за всичко.

— До скоро, Хари.

Минута-две Снейп не каза нищо. Хари имаше чувството, че тялото му излъчва вълни на омраза, толкова силни, та му се стори невероятно Снейп да не усеща как го пърлят. Ненавиждаше го още от първата им среща, но с отношението си към Сириус Снейп Хари вече бе прекрачил границата, отвъд която нямаше да му прости за нищо на света. Каквото и да говореше Дъмбълдор, през лятото Хари имаше време да обмисли всичко и беше стигнал до заключението, че именно хапливите натяквания на Снейп, че Сириус се укрива на сигурно място, докато останалите от Ордена на феникса се сражават с Волдемор, са тласнали кръстника му да отиде в министерството онази нощ, когато беше загинал. Хари се беше вкопчил в тази мисъл, защото така можеше да вини Снейп, а това му носеше удовлетворение. Освен това знаеше, че ако има човек, който да не съжалява за смъртта на Сириус, това беше мъжът до него в мрака.

— Отнемам петдесет точки на „Грифиндор“ заради закъснението — оповести Снейп. — И чакай да помисля… още двайсет заради мъгълските ти дрехи. Знаеш ли, не ми се вярва някой от домовете толкова рано през учебния срок да е бил с отрицателен брой точки… Още не сме изяли сиропирания сладкиш! Навярно си поставил рекорд, Потър.

Гневът и омразата, които клокочеха у Хари, вече бяха на път да избият навън, той обаче би предпочел да стигне обездвижен с влака чак до Лондон, отколкото да обясни на Снейп защо е закъснял.

— Предполагам, че си искал да се появиш в целия си блясък, нали? — продължи Снейп. — И понеже не разполагаш с летящ автомобил, си решил да нахълташ в Голямата зала насред пиршеството и така да предизвикаш фурор.

Хари продължи да мълчи, разпъван от чувството, че ще се пръсне. Знаеше, че Снейп е дошъл да го вземе точно затова — заради няколкото минути, през които може да го обижда и тормози на воля, без да го