Думата екна из цялата зала, всички се питаха дали са чули правилно.
— По отвари? — възкликнаха в един глас Рон и Хърмаяни и се извърнаха към Хари. — Но нали каза, че…
— А професор Снейп — продължи Дъмбълдор вече по-високо, за да надвика шушукането, — ще поеме длъжността учител по защита срещу Черните изкуства.
— Не! — ахна Хари толкова силно, че доста глави се извърнаха към него.
Но той не забеляза — беше се втренчил вбесен към преподавателската маса. Как беше възможно да дадат след толкова време на Снейп защитата срещу Черните изкуства? Нали от години се знаеше, че Дъмбълдор отказва да му я повери?
— Но, Хари, нали каза, че Слъгхорн ще ни преподава по защита! — учуди се Хърмаяни.
— Така си мислех — обясни той и се помъчи да си спомни дали Дъмбълдор наистина му го е казвал, но май не се сещаше директорът да е уточнявал какво ще преподава Слъгхорн.
Щом чу името си, Снейп, който седеше вдясно от Дъмбълдор, не се изправи, а само вдигна ръка, за да благодари лениво за ръкоплясканията откъм масата на слидеринци. Хари обаче беше сигурен, че върху толкова омразното му лице е изписан триумф.
— Е, в това има и нещо хубаво — заяви той яростно. — До края на годината Снейп ще се махне.
— Как така ще се махне? — изненада се Рон.
— Длъжността е омагьосана. Никой не се задържа на нея повече от година… Куиръл дори умря, докато преподаваше предмета. Лично аз ще стискам палци да има втора смърт…
— Хари! — укори го стъписана Хърмаяни.
— В края на годината той може просто да се върне да преподава отвари — благоразумно отбеляза Рон. — Тоя Слъгхорн може и да не иска да се задържа за дълго, с Муди нали така стана.
Дъмбълдор се прокашля. Хари, Рон и Хърмаяни не бяха единствените, които си говореха — цялата зала се беше взривила, всички обсъждаха, че Снейп най-сетне е постигнал най-съкровената си мечта. Дъмбълдор изглежда не отдаваше чак такова значение на сензационната новина, която току-що бе оповестил, и не каза нищо повече за назначенията, само изчака още няколко секунди да настъпи пълна тишина и продължи:
— И така, както всички в залата знаете, Лорд Волдемор и последователите му отново се въздигнаха и набират мощ.
Докато той говореше, всеобщото мълчание сякаш ставаше все по-напрегнато. Хари се поизвърна към Малфой. Той изобщо не гледаше Дъмбълдор и си играеше с вилицата — беше насочил към нея магическата си пръчка и наблюдаваше как тя се носи във въздуха, сякаш думите на директора бяха недостойни за вниманието му.
— Едва ли мога да изразя с думи колко опасно е положението в момента и колко трябва да внимаваме всички ние в „Хогуортс“, за да бъдем и занапред в безопасност. През лятото магическата охрана на замъка беше подсилена, сега сме защитени с нови, по-надеждни средства, въпреки това обаче в никакъв случай не бива да допускаме немарливост от страна на който и да било ученик или член на преподавателския състав и обслужващия персонал. Ето защо ви призовавам да спазвате всички мерки за сигурност, наложени от учителите, колкото и досадно да ви се струва, особено правилото след вечерния час да не ставате от леглата. Умолявам ви, ако забележите във или извън замъка нещо необичайно или подозрително, незабавно уведомете някого от преподавателите. Убеден съм, че както винаги, ще се държите така, че да не излагате себе си и другите на никакви опасности. — Сините очи на Дъмбълдор се плъзнаха по учениците, преди той да се усмихне отново. — Но сега, както вероятно се надявате, ви чакат топлите удобни легла, защото за вас най-важно е да си починете добре преди часовете утре. Затова нека си пожелаем „лека нощ“. Раз, два, три!
Пейките се дръпнаха назад с обичайното оглушително стържене и стотиците ученици започнаха да се изнизват от Голямата зала, за да се приберат по спалните помещения. Хари изобщо не бързаше да излезе заедно със зяпналото го множество, нито пък изгаряше от желание да се озове достатъчно близо до Малфой, та да му даде повод да разкаже отново как е стоварил крак върху носа му, затова поизостана уж да си завърже връзката на маратонката и пусна пред себе си почти всички грифиндорци. Хърмаяни се беше стрелнала напред, защото като префект беше длъжна да дежури и да отведе първокурсниците, Рон обаче остана с Хари.
— Какво всъщност стана с носа ти? — полюбопитства той, след като двамата се озоваха съвсем в края на гъмжилото, напиращо да излезе от Голямата зала, и вече никой не можеше да ги чуе.
Хари му разказа. Рон не се засмя и точно в това пролича колко е силно приятелството им.
— Видях как Малфой обяснява и ръкомаха, все едно чупи нос — сподели той начумерен.
— Е, много важно! — горчиво отвърна Хари. — Чуй какво каза, преди да разбере, че и аз съм там.
Очакваше Рон да се вцепени от хвалбите на Малфой. Той обаче остана невъзмутим, което според Хари си беше чисто вироглавство.
— Не му се връзвай, Хари, просто се е фукал пред Паркинсън… Какво толкова може да му възложи Ти- знаеш-кой!
— А ти откъде знаеш, че Волдемор няма нужда от свой човек в „Хогуортс“? Няма да е за първи път да…
— Ще ми се да не казваш на глас т’ва име, Хари! — укори го някой зад тях.
Той погледна през рамо и видя Хагрид, който клатеше глава.
— Дъмбълдор го казва — заинати се момчето.
— Да, ама туй е Дъмбълдор! — отбеляза загадъчно Хагрид. — Я кажи сега защо закъсня, Хари. Разтревожих се.
— Забавих се във влака. А ти защо си закъснял?
— Бях при Гроп — обяви щастливо Хагрид. — Залисах се там. Сега той си има нов дом в планината, Дъмбълдор го уреди — голяма красива пещера. Гроп е много по-щастлив, отколкото в Гората. Побъбрихме си на воля.
— Виж ти! — възкликна Хари, като внимаваше да не среща погледа на Рон.
Последния път, когато се беше срещал с природения брат на Хагрид — зъл великан с дарба да изкоренява дървета, — речникът му се състоеше всичко на всичко от пет думи, две от които той все не успяваше да произнесе правилно.
— Ами да, свиква човекът — похвали се гордо Хагрид. — Кат’ го видиш, направо ще ахнеш. Мисля да го обуча за свой помощник.
Рон прихна, но успя да се престори, че всъщност е кихнал силно. Вече стояха пред дъбовата врата.
— Е, ще се видим утре, първият час веднага след обяда. Елате по-раншко, за да кажете едно „здрасти“ на Бък… на Уидъруингс де!
Той се сбогува весело, като махна с ръка, после излезе в мрака навън.
Хари и Рон се спогледаха. Хари разбра, че и Рон изпитва същото гадно усещане като него.
— Няма да записваш грижа за магически създания, нали?
Рон поклати глава утвърдително.
— И ти, нали?
Хари също поклати глава.
— И Хърмаяни така е решила — рече Рон.
Хари отново поклати глава. Не му се мислеше какво точно ще каже Хагрид щом разбере, че тримата му любими ученици се отказват от неговия предмет.
ГЛАВА ДЕВЕТА
НЕЧИСТОКРЪВНИЯ ПРИНЦ
На другата сутрин преди закуска Хари и Рон срещнаха Хърмаяни в общата стая. С надежда да получи подкрепа в предположенията си Хари веднага й разказа как е подслушвал Малфой в експреса за „Хогуортс“ и какво точно е чул.
— Явно се е фукал пред Паркинсън — побърза да се намеси Рон още преди Хърмаяни да отговори.
— Ами… — проточи тя колебливо. — Не знам… както ми го описваш, Малфой явно си е придавал важност… но пък да каже чак такава опашата лъжа…
— Именно! — рече Хари кратко, защото мнозина се опитваха да подслушат разговора, да не говорим, че
