разчита единствено на ума и самообладанието си. Нима Снейп не каза същото? Че всичко се свежда до смелостта и пъргавия ум?
Хърмаяни явно беше решила, че си заслужава да запамети думите му както „Класически заклинания“, а Хари се почувства обезоръжен и се отказа да спори.
— Хари! Ей, Хари!
Той се обърна: към него със свитък пергамент в ръка бързаше Джак Слоупър, един от биячите в миналогодишния куидичен отбор на „Грифиндор“.
— За теб е — обясни той, като едва си поемаше дъх. — Слушай, разбрах, че ти си новият капитан. Кога са пробите?
— Още не знам — отговори Хари и си каза наум, че Слоупър ще извади голям късмет, ако отново го включат в отбора. — Ще ти съобщя.
— А, добре! Надявах се да са в края на тази седмица…
Хари обаче не го слушаше, защото току-що беше разпознал тесните букви и наклонения почерк в писмото. Заряза Слоупър насред изречението и хукна да догонва Рон и Хърмаяни, като пътем развиваше пергамента.
Скъпи Хари,
Бих искал тази събота да започнем с индивидуалните уроци. Бъди така добър, ела в осем вечерта в кабинета ми. Надявам се да прекарваш приятно първия учебен ден.
П.П. Обичам киселинни дражета.
— Обича киселинни дражета ли? — учуди се Рон, който беше прочел писмото иззад рамото на Хари.
— Това е паролата, която страшилището пред кабинета му ще ми поиска — пошушна Хари. — Ха! Снейп ще се пукне от яд… няма да мога да се явя, за да си изтърпя наказанието.
Цяло междучасие тримата с Рон и Хърмаяни умуваха на какво ли Дъмбълдор ще обучава Хари. Според Рон това най-вероятно щяха да бъдат някакви страхотни магии и заклинания, каквито смъртожадните не знаят. Хърмаяни отсече, че тези неща са противозаконни, и заяви, че по нейно мнение Дъмбълдор навярно ще показва на Хари сложни отбранителни магии. След междучасието тя отиде на аритмантика, а Хари и Рон се върнаха в общата стая, където волю-неволю се заеха с домашното за Снейп. То се оказа толкова тежко, че двамата още не бяха приключили, когато Хърмаяни отиде при тях, за да прекарат заедно свободното време след обяда (макар че тя съществено ускори процеса). Тъкмо приключваха, когато би звънецът за двойния следобеден час по отвари, и тримата изминаха познатия път до кабинета долу в подземието, където толкова дълго се беше разпореждал Снейп.
Щом навлязоха в коридора, видяха, че за ТРИТОН са преминали само десетина души. Краб и Гойл очевидно не бяха получили на СОВА необходимите оценки, но четирима слидеринци, включително Малфой, се бяха справили.
Тук бяха и четирима души от „Рейвънклоу“ и един хафълпафец — Ърни Макмилън, когото Хари харесваше въпреки доста високомерното му държане.
— Хари — каза Ърни важно и вдигна ръка, когато той се приближи, — сутринта на защита срещу Черните изкуства не успях да поговоря с теб. Часът според мен беше интересен, но защитните заклинания, разбира се, са фасулска работа, все пак ние сме ветерани от ВОДА… Как сте, Рон… Хърмаяни?
Още преди да са му отговорили с „добре“, вратата на подземието се отвори и шкембето на Слъгхорн го изпревари през вратата. Докато учениците влизаха един по един в стаята, огромните му моржови мустаци се засукаха над устата, грейнала в усмивка, и той посрещна особено радушно Хари и Забини.
Най-странното бе, че подземието както никога досега беше изпълнено с пари и чудати миризми. Докато минаваха покрай големите клокочещи котли, Хари, Рон и Хърмаяни подушиха заинтригувано. Четиримата слидеринци седнаха заедно на една маса, същото сториха и четиримата от „Рейвънклоу“. Така Хари, Рон и Хърмаяни трябваше да делят една маса с Ърни. Избраха си най-близката до златистия на цвят котел, от който идваше най-изкусителната миризма, усещана някога от Хари: едновременно и на сиропиран сладкиш, и на дървото, от което се правеха дръжките на метлите, и на някакво цвете, което той вероятно беше помирисвал в „Хралупата“. Хари усети, че диша много бавно и дълбоко и че изпаренията на отварата се вливат в него като напитка. В жилите му плъзна огромна сладост и той блажено се усмихна на Рон, който му отговори със същото.
— Я сега да видим, я сега да видим! — подкани Слъгхорн, чиито едри очертания се гънеха сред множеството трепкащи изпарения. — Извадете всички везните и комплекта за отвари, не забравяйте и екземпляра на „Отвари за напреднали“…
— Сър! — вдигна Хари ръка.
— Хари, момчето ми!
— Нямам учебник, нямам и везни… нищо, Рон също… не знаехме, че ще ни разрешат да се запишем за ТРИТОН, защото…
— А, да, всъщност професор Макгонъгол ми спомена… Не се притеснявай, момчето ми, изобщо не се притеснявай. Днес можеш да вземеш съставки от шкафа, сигурен съм, че ще ти намерим и везни, тук има и малък запас от стари учебници, ще свършат работа, докато пишеш на „Флориш и Блотс“…
Слъгхорн отиде при шкафа в ъгъла, порови малко и се върна с два опърпани учебника „Отвари за напреднали“ на Либациус10 Боридж11, които даде на Хари и Рон заедно с две потъмнели от времето везни.
— Я сега да видим — потрети Слъгхорн, след като пак застана пред класа и се изпъчи така, че и бездруго огромните му гърди се издуха още повече, а копчетата на жилетката заплашваха да се откъснат и да се разхвърчат, — забъркал съм няколко отвари, които да погледнете — просто от любопитство де. Такива отвари би трябвало да умеете да правите и сами, след като завършите ТРИТОН. Дори и да не сте ги приготвяли, би следвало да сте чували за тях. Някой може ли да ми каже какво е това тук?
Той посочи котела най-близо до масата на слидеринци. Хари се понадигна малко от мястото си и видя нещо като кипнала обикновена вода.
Самострелната ръка на Хърмаяни се устреми във въздуха преди всички останали и Слъгхорн я посочи.
— Това е веритасерум, отвара без цвят и мирис, ако пийнеш от нея, казваш истината — обясни Хърмаяни.
— Браво, браво! — похвали я Слъгхорн доволен. — А сега — продължи той, като посочи котела най- близо до масата на „Рейвънклоу“, — тази отвара тук е добре позната… напоследък се споменаваше и в някои брошури на министерството… Кой може…
И този път ръката на Хърмаяни беше най-бърза.
— Това е Многоликова отвара, сър — отговори момичето.
Хари също беше познал къкрещата течност с вид на размекната кал във втория котел, но не му стана неприятно, че с отговора си Хърмаяни пак е обрала лаврите — в края на краищата във втори курс именно тя беше успяла да направи отварата.
— Отлично, отлично! А сега това тук… Да, миличка! — рече Слъгхорн, донякъде замаян, когато ръката на Хърмаяни отново се устреми във въздуха.
— Това е Амортенция12!
— Точно така! Чувствам се едва ли не глупак, че ще задам този въпрос — отбеляза Слъгхорн, който изглеждаше направо възхитен, — но вероятно знаеш какво причинява тази отвара?
— Това е най-силният любовен еликсир на света! — оповести Хърмаяни.
— Абсолютно вярно! Сигурно си я разпознала по присъщия й седефен отблясък?
