— Аууу! — ахна Хърмаяни и веднага вдигна поглед. — Успех! Ще те изчакаме, искаме да чуем на какво те е учил.
— Дано всичко мине добре — добави Рон и двамата изпратиха с очи Хари, докато излизаше през дупката в портрета.
Той тръгна по безлюдните коридори, но му се наложи да се притаи зад една статуя — иззад ъгъла се появи професор Трелони, която си мърмореше, разбъркваше колода захабени карти и пътем се взираше в тях.
— Двойка пика: сблъсък — пророни учителката, докато подминаваше мястото, където Хари беше приклекнал и се беше скрил. — Седмица пика: лоша поличба. Десетка пика: насилие. Вале пика: смугъл младеж, вероятно в беда, не харесва питащия… — Тя спря като попарена от другата страна на статуята. — А, невъзможно! — отсече раздразнено и Хари чу как отново бързо разбърква картите, после продължи по коридора, като остави след себе си само миризма на готварско шери.
Той изчака, докато се увери, че професор Трелони се е отдалечила, сетне пак забърза и се качи на седмия етаж, където до стената имаше страшилище, каквито се виждат по водоливниците.
— Киселинни дражета — каза Хари.
Страшилището отскочи встрани, стената се плъзна и зад нея се показа подвижна спираловидна стълба, която с плавно въртене откара момчето до вратата с месингово чукало на кабинета на Дъмбълдор.
Хари почука.
— Влез — чу се гласът на директора.
— Добър вечер, професоре! — поздрави момчето и пристъпи в кабинета.
— А, добър вечер, Хари! Сядай — покани го с усмивка Дъмбълдор. — Дано си се чувствал добре през първата седмица от новата учебна година.
— Да, благодаря, сър! — отвърна момчето.
— Явно не си губиш времето, вече си получил наказание!
— Ъъъ… — подхвана притеснен Хари, но Дъмбълдор не изглеждаше толкова строг.
— Уредих с професор Снейп да си изтърпиш наказанието следващата събота.
— Добре — каза Хари, който имаше да мисли за по-неотложни въпроси от наказанието на Снейп, и хвърли крадешком един поглед наоколо с надеждата по нещо да се досети с какво ще го занимава тази вечер Дъмбълдор.
Овалният кабинет изглеждаше както обикновено: крехките сребърни уреди си стояха по масичките с вретенообразни крака и пускаха с жужене клъбца дим, портретите на предишни директори и директорки дремеха в рамките, а чудно хубавият феникс Фоукс беше кацнал на поставката зад вратата и наблюдаваше Хари с неприкрито любопитство. По нищо не личеше Дъмбълдор дори да е разчистил място за тренировка по дуелиране.
— Е, Хари — поде делово той, — сигурен съм, че се питаш какво съм предвидил за тези… поради липса на по-точна дума да ги наречем уроци.
— Да, сър.
— Реших, че сега, след като вече знаеш какво е накарало Лорд Волдемор преди петнайсет години да се опита да те убие, е дошло време да получиш повече информация.
Настъпи мълчание.
— В края на миналия срок обещахте да ми кажете всичко — рече Хари. Трудно прикри укорната нотка в гласа си.
— Така и направих — отвърна спокойно Дъмбълдор. — Казах ти всичко, което знам. От този миг нататък ще напуснем твърдата почва на фактите и ще поемем заедно на пътешествие из мътните мочурища на спомените, за да навлезем в гъсталака на най-необузданите догадки. Колкото и да ми е тъжно, Хари, оттук нататък мога и да греша точно както Хъмфри Белчър, който решил, че е дошло време за котел от сирене.
— Но сте сигурен, че сте прав, нали? — попита Хари.
— Естествено, ала, както вече съм ти доказвал, и аз като всички останали допускам грешки. И ще прощаваш, но тъй като съм по-умен от повечето хора, и грешките ми обикновено са по-сериозни.
— Това, което ще ми кажете, сър — продължи плахо Хари, — свързано ли е по някакъв начин с пророчеството? Ще ми помогне ли да… да оцелея?
— До голяма степен е свързано с пророчеството — потвърди Дъмбълдор нехайно, сякаш Хари го е попитал какво ще бъде времето утре, — и определено се надявам да ти помогне да оцелееш.
Дъмбълдор стана и заобиколи писалището, после мина покрай Хари, който се обърна нетърпеливо на стола и видя как директорът се надвесва над шкафа при вратата. Когато се изправи, държеше познатия плитък каменен съд с гравирани по ръбовете му странни знаци. Той сложи мислоема върху писалището пред Хари.
— Виждаш ми се разтревожен.
Хари наистина гледаше мислоема с известни опасения. Освен поучителни, преживяванията му, свързани с това странно хранилище на мисли и спомени, бяха и доста потискащи. Последния път, когато проникна в съдържанието му, беше видял много повече, отколкото му се искаше. Но Дъмбълдор се усмихваше.
— Този път ще влезеш в мислоема заедно с мен… и още по-необичайно — с мое разрешение.
— Къде отиваме, професоре?
— Ще посетим спомените на Боб Огдън — обясни директорът и извади от джоба си кристално шишенце с въртящо се сребристобяло вещество.
— Кой е Боб Огдън?
— Работеше в Отдела за охрана на магическия ред — обясни Дъмбълдор. — Почина преди известно време, но преди това успях да го издиря и го убедих да ми довери тези свои спомени. Сега ще го придружим по време на негово посещение във връзка със служебните му задължения. Стани, Хари, ако обичаш…
Но Дъмбълдор се затрудняваше да махне запушалката на кристалното шишенце: наранената му ръка изглеждаше скована, явно го болеше.
— Дали… дали да не опитам аз?
— Не се притеснявай, Хари…
Дъмбълдор насочи магическата си пръчка към шишенцето и корковата тапа отхвърча.
— Професоре… как си наранихте ръката? — попита отново Хари и погледна почернелите пръсти с нещо средно между погнуса и съжаление.
— Сега не е време за този разказ, Хари. Рано е още. Имаме среща с Боб Огдън.
Дъмбълдор изля сребристото съдържание на шишенцето в мислоема, където то се завъртя и затрепка — нито течност, нито газ.
— Първо ти — подкани Дъмбълдор и махна с ръка към съда.
Хари се надвеси, пое дълбоко въздух и топна лице в сребристото вещество. Усети как краката му се отделят от пода на кабинета, започна да пада и да пада през кръжащия мрак и после най-неочаквано замига срещу ослепителна слънчева светлина. Още преди очите му да свикнат, до него се приземи и Дъмбълдор.
Стояха на селски път, от двете страни на който се издигаха стени от висок гъст жив плет, а лятното небе горе беше ясно и синьо като незабравка. На около три метра пред тях стоеше нисък възпълен мъж с невероятно дебели стъкла на очилата, зад които очите му бяха смалени до размерите на мушици. Той четеше дървената табела, щръкнала от къпинака вляво от пътя. Хари знаеше, че това сигурно е Огдън — наоколо не се виждаше никой друг, освен това мъжът беше облечен в дрехи, каквито неосведомените магьосници избират доста често в опитите си да изглеждат като мъгъли, при това съчетани твърде причудливо: в този случай гети и редингот над раиран цял бански костюм. Хари само бе успял да огледа от горе до долу странния му вид, когато Огдън се обърна и забърза по пътя.
Дъмбълдор и Хари го последваха. Докато минаваха покрай дървената табела, Хари вдигна очи към двете стрелки. Първата сочеше назад, откъдето бяха дошли, и на нея пишеше „Грейт Хангълтън, 8 км“. Над стрелката, която сочеше след Огдън, имаше надпис „Литъл Хангълтън, 1,5 км“.
Известно време вървяха, без да виждат нищо друго, освен стените на живия плет, необгледното синьо небе горе и шеметно крачещата фигура в редингот пред тях. Скоро пътят зави наляво и хлътна надолу, стана много стръмен и се заспуска по баир, така че най-неочаквано пред тях се ширна гледка към долината
