отпред. Хари забеляза и село, безспорно Литъл Хангълтън, сгушено между два стръмни хълма, ясно се виждаха църквата и гробищата. В другия край на долината имаше красива господарска къща, кацнала на баир и заобиколена от зеленото кадифе на ливадите.
По стръмното нанадолнище Огдън волю-неволю вече не бързаше толкова. Дъмбълдор ускори крачка и Хари започна да подтичва, за да не изостава. Реши, че Литъл Хангълтън е крайната точка на пътуването, и както в нощта, когато бяха намерили Слъгхорн, се учуди защо е трябвало да вървят толкова дълго. Скоро обаче установи грешката си в предположението, че отиват в селото. Пътят зави вдясно и Дъмбълдор и Хари видяха как пешовете на редингота на Огдън изчезват в една пролука в живия плет.
Тръгнаха след Огдън по тясна прашна уличка отново с жив плет от двете страни — по-висок и по-див от плета по пътя. Уличката криволичеше, беше камениста и изровена, освен това тя също се спускаше стръмно надолу и изглежда водеше към малка гора с тъмни дървета. Точно така се оказа и Дъмбълдор и Хари спряха зад Огдън, който стоеше с извадена магическа пръчка.
Въпреки безоблачното небе старите дървета отпред хвърляха дебела, тъмна и хладна сянка и трябваше да минат няколко секунди, докато очите на Хари различат постройка, полускрита сред плетеницата от дънери. Стори му се много странно някой да избере точно такова място за къща или да вземе необяснимото решение да остави дърветата да си растат наоколо и да затулват светлината и гледката към долината. Запита се дали къщата не е изоставена: стените й бяха покрити с мъх, а от покрива бяха изпопадали толкова много керемиди, че тук-там се виждаха гредите. Навсякъде около постройката беше избуяла коприва, която достигаше чак до прозорците, съвсем мънички и почернели от прахоляк. Но точно когато Хари заключи, че тук просто не би могло да живее някой, един от прозорците се отвори с дрънчене и отвътре на тънка струя излезе пара или дим, сякаш някой готвеше.
Огдън тръгна нататък тихо и както се стори на Хари — доста предпазливо. Когато тъмните сенки на дърветата се плъзнаха над него, той отново спря и се вторачи във входната врата, където някой беше приковал мъртва змия.
Нещо изшумоли и изпука. От най-близкото дърво скочи дрипав мъж и се приземи на крака точно пред Огдън, който се дръпна назад мигновено, настъпи пешовете на редингота си и се препъна.
—
Мъжът от дървото беше с гъста коса, толкова сплъстена и мръсна, че можеше да е всякаква на цвят. Много от зъбите му бяха окапали, а черните му очички бяха разногледи. Би трябвало да изглежда смешно, но всъщност действаше стряскащо и Хари не можеше да вини Огдън, задето първо се дръпна още няколко крачки назад и чак тогава каза:
— Ъъъ… добро утро, аз съм от Министерството на магията…
—
— Ъъъ… Моля?… Не ви разбирам — притеснено рече Огдън.
Хари отсъди, че той е изключително тъп — според момчето непознатият се беше изразил пределно ясно, а на всичкото отгоре размахваше магическа пръчка в едната ръка и зловещ нож в другата.
— Сигурен съм, че го разбираш, нали, Хари? — попита тихо Дъмбълдор.
— Да, естествено — потвърди момчето, донякъде объркано. — Защо Огдън не може…
Но погледът му отново падна върху мъртвата змия на вратата и Хари в миг проумя каква е работата.
— Той говори на змийски език, така ли?
— Браво на теб! — кимна усмихнат Дъмбълдор.
Дрипавият мъж тръгна към Огдън, насочил ножа в едната ръка и магическата пръчка в другата.
— Вижте сега… — подхвана Огдън, но прекалено късно: последва трясък и той се озова на земята, стиснал носа си, от който между пръстите му бликна гадна жълтеникава гъста течност.
— Морфин! — каза силен глас.
От къщата забързано излезе възрастен мъж, който затръшна след себе си вратата и мъртвата змия се люшна тъжно. Беше по-нисък от първия и странно несъразмерен: плещите му бяха много широки, а ръцете — прекалено дълги и заедно с блесналите кафяви очи, късата проскубана коса и сбръчканото лице му придаваха вид на яка стара маймуна. Той рязко спря при мъжа с ножа, който се заливаше от смях над просналия се на земята Огдън.
— От министерството значи? — попита по-възрастният мъж, като гледаше надолу към Огдън.
— Точно така — отвърна той ядосано и се пипна по лицето. — А вие, предполагам, сте господин Гонт.
— Да — потвърди Гонт. — Уцелил те е в лицето, а?
— Именно — сопна се Огдън.
— Трябваше да предупредиш, че ще дойдеш — укори го нападателно Гонт. — Това тук е частна собственост. Не можеш да си влизаш току-така и да очакваш синът ми да не се защити.
— От какво да се защитава, човече? — възкликна посетителят, докато тромаво ставаше на крака.
— От навлеци. От любопитковци. От мъгъли и боклуци.
Огдън насочи магическата пръчка към собствения си нос, който и досега пускаше големи количества от подобието на жълта гной, и течението спря веднага. Господин Гонт каза на Морфин с ъгълчето на устата си:
—
Този път Хари беше подготвен и разпозна змийския език, разбираше какво се казва, но и различи странния съскащ шум — единственото, което Огдън можеше да чуе. Морфин понечи да възрази, но баща му го стрелна със заплашителен поглед и той размисли — закрета към къщата със странно клатушкане и захлопна входната врата, а змията отново се люшна тъжно.
— Дошъл съм да се срещна със сина ви, господин Гонт — обясни Огдън, като избърса последните остатъци гной по предницата на редингота. — Това беше Морфин, нали?
— Аха, това беше Морфин — потвърди безразлично старецът. — Ти чистокръвен ли си? — попита той, но този път тонът му внезапно беше станал войнствен.
— Не виждам какво общо има това — хладно отвърна Огдън и Хари усети как започва да го уважава повече.
Но Гонт изглежда изпитваше други чувства към него. Взря се с присвити очи в лицето на посетителя и промърмори обидно:
— Сега се сещам, че съм виждал носове като твоя и долу в селото.
— Не се съмнявам, ако синът ви им е налетял — подметна Огдън. — Дали да не продължим разговора вътре?
— Вътре ли?
— Да, господин Гонт. Вече ви казах. Дошъл съм заради Морфин. Изпратихме сова…
— На мен не са ми притрябвали сови — отсече Гонт. — Не чета писма.
— В такъв случай не може да недоволствате, че не са ви предупредили за посещението — отбеляза кисело Огдън. — Тук съм заради тежко нарушение на магьосническия закон, извършено на това място малко след полунощ…
— Добре, добре, добре! — ревна Гонт. — Влизай в проклетата къща, щом толкова настояваш!
Вътре изглежда имаше само три тесни стаички. В две от тях се влизаше от основното помещение, което служеше за кухня и същевременно за всекидневна. Морфин седеше на мърляво кресло при пушещия огън — държеше между дебелите си пръсти жива пепелянка, с която си играеше и й пееше тихо на змийски език:
В ъгъла при отворения прозорец се чу нещо като тътрузене на крака и Хари забеляза, че в стаята има
