Подир кратко колебание двама-трима дребосъци от „Рейвънклоу“ излязоха на бегом от игрището, като се превиваха от смях.
След два часа, много недоволство и няколко внезапни изблици и произшествия, при едно от които се счупи „Комета двеста и шейсет“ и бяха избити няколко зъба, Хари вече си беше намерил три гончийки: Кейти Бел след блестящо представяне се завърна в отбора, един нов талант на име Демелза Робинс, която притежаваше рядко умение да се изплъзва от блъджърите, и Джини Уизли — тя удари в земята цялата конкуренция, като летя по-бързо от всички и за капак отбеляза седемнайсет гола. Колкото и да беше доволен от избора си, Хари просто прегракна да крещи и да се разправя с недоволните, които съвсем не бяха малко, а сега понасяше същата битка и с отхвърлените биячи.
— Това е окончателното ми решение и ако не направите път на пазачите, ще ви направя магия — ревна той.
Никой от избраните биячи нямаше някогашния блясък на Фред и Джордж, но все пак Хари беше сравнително доволен от тях: Джими Пийкс, нисък, ала широкоплещест третокурсник, вдигнал с яростно запратен блъджър цицина колкото яйце на тила на Хари, и Ричи Кут, който уж изглеждаше слабичък, но се целеше добре. Двамата отидоха на трибуните при Кейти, Демелза и Джини, за да наблюдават подбора на последните си съотборници.
Хари преднамерено беше оставил пробите за пазач накрая — надяваше се стадионът да бъде по-празен и участниците да не са подложени на такова напрежение. За беда обаче към гъмжилото се бяха присъединили всички отхвърлени и неколцина, които бяха закусвали до по-късно, и сега зяпачите бяха повече и отпреди. Докато всеки от кандидатите летеше към головите обръчи, множеството ревеше и в еднаква степен ги подкрепяше или освиркваше. Хари хвърли поглед към Рон, който открай време си имаше проблеми с нервите — беше се надявал миналогодишната победа на финала да го е излекувала, но очевидно нещата не стояха така и приятелят му направо си беше позеленял от притеснение.
Никой от първите петима кандидати не спаси повече от два удара. За огромно разочарование на Хари Кормак Маклагън отби четири от общо петте изстреляни топки. При последния удар обаче се метна точно в обратната посока, насъбралите се прихнаха и се раздюдюкаха, а Маклагън се върна на земята, скърцайки със зъби.
Докато яхваше своята „Чистометка единайсет“, Рон направо си беше взел-дал.
— Успех! — провикна се някой откъм трибуните.
Хари се обърна, очакваше да види Хърмаяни, но се оказа, че е Лавендър Браун. Дощя му се да захлупи длани върху лицето си точно както направи тя, но отсъди, че като капитан трябва да проявява мъжество, затова се извърна и загледа как ще се представи Рон.
Излезе, че не е трябвало да се притеснява — Рон спаси един… два… три… четири… пет наказателни удара поред. От щастие Хари едва устоя на изкушението и той да закрещи заедно с тълпата, после се обърна да каже на Маклагън, че за съжаление Рон го е победил, и видя червеното лице на момчето само на сантиметри от своето. Побърза да се отдръпне.
— Сестра му само се преструваше — застрашително заяви Маклагън. На слепоочието му туптеше вена точно като на вуйчо Върнън, на която Хари се беше възхищавал толкова често. — Би така, че той да спаси.
— Глупости! — хладно отсече Хари. — Рон едва спаси точно този удар.
Маклагън направи още една крачка към Хари, който този път не помръдна.
— Нека опитам още веднъж.
— Не — отсече Хари. — Вече опита. Спаси четири, а Рон спаси пет. Пазач ще бъде Рон, спечели си го честно и почтено. Махни се от пътя ми.
За миг му се стори, че Маклагън ще го удари, той обаче се задоволи с грозна гримаса и хукна нанякъде, като сипеше закани.
Хари се обърна и видя новия си отбор, грейнал срещу него.
— Браво на вас! — изграчи той. — Летяхте наистина добре…
— Справи се блестящо, Рон…
Този път наистина го каза Хърмаяни, която тичаше към тях от трибуните, а Хари видя, че Лавендър си тръгва доста кисела от игрището, хванала Парвати за ръка. Рон изглеждаше страшно доволен от себе си и по-висок от обикновено, докато се усмихваше на съотборниците си и на Хърмаяни.
Насрочиха първата истинска тренировка за следващия четвъртък, после Хари, Рон и Хърмаяни се сбогуваха с другите от отбора и се отправиха към къщата на Хагрид. През облаците се опитваше да надзърне воднисто слънце, най-сетне беше спряло да ръми. Хари беше прегладнял и се надяваше, че у Хагрид ще се намери нещо за хапване.
— Мислех си, че ще пропусна четвъртия удар — щастливо започна да обяснява Рон. — Демелза би много хитро, направо фалцово…
— Да, да, беше страхотен — подкрепи го развеселена Хърмаяни.
— При всички положения бях по-добър от Маклагън — отбеляза до немай-къде доволен Рон. — Видяхте ли как при последния удар се юрна в обратната посока? Сякаш му бяха направили заклинание за заблуждение.
За изненада на Хари при тези думи лицето на Хърмаяни стана наситенорозово. Рон не забеляза нищо — беше зает да описва в захлас и с подробности всеки от останалите наказателни удари.
Пред къщурката на Хагрид беше завързан огромният сив хипогриф Бъкбийк. Щом тримата се приближиха, той затрака с острия си като бръснач клюн и извърна към тях грамадната си глава.
— О, ужас! — простена притеснена Хърмаяни. — Още си е страшничък.
— Стига глупости, нали си го яхвала! — напомни Рон.
Хари пристъпи напред и се поклони ниско на хипогрифа, без да мига и да сваля очи от неговите. След няколко секунди Бъкбийк също се поклони.
— Как си? — попита го Хари тихо, като се приближи, за да го помилва по перушинестата глава. — Мъчно ли ти е за него? Но тук си добре при Хагрид, нали?
— Ой! — високо каза някой.
Иззад къщата с широка крачка се беше появил Хагрид, който се беше препасал с голяма престилка на цветя и носеше чувал с картофи. По петите му припкаше неговата огромна хрътка Фанг, която излая гръмогласно и се втурна напред.
— Махни се! Ще ти изгризе пръстите… Ох! Я, вие ли сте!
Фанг подскачаше и се опитваше да лизне Хърмаяни и Рон по ушите. Хагрид за миг се вторачи в тях, после се врътна и влезе в къщата, като затръшна с все сила вратата след себе си.
— Ами сега! — ахна смаяна Хърмаяни.
— Не се притеснявай — мрачно рече Хари.
Отиде при вратата и похлопа силно.
— Хагрид! Отвори, искаме да поговорим с теб!
Отвътре не се чу и звук.
— Ако не отвориш, ще избия вратата! — закани се Хари и извади магическата си пръчка.
— Хари! — стъписа се Хърмаяни. — Не можеш…
— Да, мога! — възрази той. — Отдръпнете се…
Но още преди да е казал дори дума повече, точно според очакванията му вратата отново се отвори рязко и пред него застана Хагрид, който го изгледа свъсен и въпреки престилката на цветя определено си беше страшен.
— Аз съм учител — ревна той. — Учител, Потър! Как смееш да ме заплашваш, че ще ми избиеш вратата!
— Извинявайте, уважаеми господине — натърти Хари на последната дума, докато пъхаше магическата пръчка обратно под мантията си.
Хагрид се вцепени.
— Откога почна да ми викаш „уважаеми господине“ и да ми говориш на „вие“?
— Откакто ти почна да ми викаш „Потър“.
— О, много умно, няма що! — изръмжа Хагрид. — Много смешно! Надприказва ме, а! Добре де, влизайте вътре, малки неблагодарници…
