— Извинявай, Сивиръс, че ти се изтърсвам така, но трябваше непременно да те видя. Мисля, че само ти можеш да ми помогнеш…
Снейп вдигна ръка да я спре, после отново насочи магическата си пръчка към скритата врата към стълбището. Чуха се силен трясък и писък, а сетне и бързите стъпки на Опаш обратно към стълбите.
— Извинявайте — рече Снейп. — Напоследък си е създал навика да подслушва по вратите и не разбирам защо го прави… Та какво казваше, Нарциса?
Тя потрепери, пое дълбоко въздух и подхвана отново:
— Знам, Сивиръс, че не би трябвало да съм тук, бях предупредена да не казвам нищо на никого, но…
— В такъв случай си длъжна да си държиш езика зад зъбите! — изръмжа Белатрикс. — Особено в тази компания!
— В тази компания ли? — язвително повтори Снейп. — Как да го разбирам, Белатрикс?
— Че ти нямам доверие, Снейп, и ти много добре го знаеш.
Нарциса издаде звук, нещо като сух хлип, и зарови лице в дланите си. Снейп остави чашата си на масата и отново седна, отпусна ръце върху страничните облегалки на креслото и се усмихна срещу смръщеното лице на Белатрикс.
— Според мен, Нарциса, не е зле да чуем какво напира да каже Белатрикс. Това ще ни спести досадните прекъсвания. Е, продължавай, Белатрикс — подкани той. — И защо нямаш доверие в мен?
— По сто причини! — заяви тя високо, като излезе иззад дивана и остави с трясък чашата си върху масата. — Откъде ли да започна! Къде беше, когато Черния лорд изгуби мощта си? Защо нито веднъж не се опита да го намериш, след като той изчезна? Какво правеше през всичките тези години, докато си живуркаше под крилото на Дъмбълдор? Защо попречи на Черния лорд да вземе философския камък? Защо не се върна веднага след като Черния лорд се въздигна? Къде беше преди няколко седмици, когато водихме битка, за да вземем пророчеството за Черния лорд? И защо, Снейп, Хари Потър е още жив, при положение че е в ръцете ти вече пет години?
Тя замълча, гърдите й се повдигаха учестено, страните й бяха поруменели. Зад нея Нарциса седеше неподвижно, с все още скрито зад дланите лице.
Снейп се усмихна.
— Преди да ти отговоря… о, да, Белатрикс, смятам да ти отговоря! А ти ще предадеш думите ми на другите, които шушукат зад гърба ми и разпространяват небивалици за измяна към Черния лорд! Та преди да ти отговоря, нека аз на свой ред те попитам нещо. Нима наистина смяташ, че Черния лорд не ми е задал всеки от тези въпроси? И нима наистина смяташ, че ако не съм успял да му дам удовлетворителни отговори, ще седя тук и ще си приказвам с теб?
Тя се поколеба.
— Знам, че той ти вярва, но…
— Според теб греши? Или аз по някакъв начин съм го измамил? Заблудил съм Черния лорд, най-великия магьосник, най-добрия легилимант, когото светът някога е виждал?
Белатрикс не каза нищо, но за пръв път като че ли се посмути. Снейп реши да не я притиска. Вдигна пак чашата, отпи и продължи:
— Попита ме къде съм бил, когато Черния лорд е изгубил мощта си. Бях там, където той ми беше наредил — в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“, защото Черния лорд искаше да следя Албус Дъмбълдор. Предполагам, знаеш, че приех да стана преподавател именно по заповед на Черния лорд?
Тя кимна едва забележимо и отвори уста, но Снейп я изпревари.
— Питаш защо не съм се опитал да го намеря, когато изчезна. По същата причина като Ейвъри, Йаксли, семейство Кароу, Грейбек, Луциус — той леко наклони глава към Нарциса — и мнозина други. Бях убеден, че с него е свършено. Не се гордея с това, сбърках, но… ако той не беше простил на всички нас, които по онова време изгубихме вяра в него, сега щеше да има съвсем малко последователи.
— Щеше да има мен! — разпалено подвикна Белатрикс. — Мен! Заради него гних толкова години в Азкабан.
— Да, наистина възхитително — отегчено рече Снейп. — Е, ти не му беше от голяма полза в тъмницата, но постъпката ти безспорно беше благородна…
— Постъпката! — изпищя тя, в яростта си изглеждаше леко луда. — Докато аз търпях дименторите, ти си стоеше в „Хогуортс“ и се правеше на верен домашен любимец на Дъмбълдор!
— Е, не съвсем — спокойно възрази Снейп. — Той отказваше да ми повери часовете по защита срещу Черните изкуства. Явно смяташе, че ще се върна към миналото си… ще се изкуша да поема пак по стария път.
— Такава ли е жертвата, която си направил за Черния лорд — не си преподавал любимия си предмет? — изсмя се Белатрикс подигравателно. — Защо, Снейп, остана там през цялото това време? За да следиш Дъмбълдор по заповед на господар, когото си смятал за мъртъв?
— Не точно — отговори Снейп, — въпреки че Черния лорд е доволен, задето не съм напуснал поста си. Когато се върна, бях готов да му предоставя за Дъмбълдор сведения, събирани в продължение на шестнайсет години — такъв подарък за „добре дошъл“ със сигурност е по-полезен от безкрайните спомени колко неприятно е било в Азкабан…
— Но ти все пак остана…
— Да, Белатрикс, останах — натърти Снейп и в тона му за пръв път се прокрадна нотка на нетърпение. — Имах хубава работа, която предпочетох пред вероятността да ме затворят в Азкабан. Задържаха смъртожадните наред. Благодарение на защитата, която ми осигури Дъмбълдор, избегнах тъмницата, за мен това беше само добре дошло и аз се възползвах. Повтарям: Черния лорд не недоволства, че съм останал там, не виждам защо го правиш ти. Ако не ме лъже паметта, след това ме попита — продължи той малко по-високо, понеже Белатрикс даваше всички признаци, че ще го прекъсне, — защо съм застанал между философския камък и Черния лорд. Лесно е да ти отговоря. Той не знаеше дали може да ми се довери. Точно като теб смяташе, че от верен смъртожаден съм се превърнал в блюдолизец на Дъмбълдор. Беше в окаяно състояние, съвсем изнемощял, делеше тялото на посредствен магьосник. Не смееше да се разкрие пред бившия си съюзник от страх да не го издаде пред Дъмбълдор или в министерството. Наистина съжалявам, че не ми се довери. Щеше да си възвърне мощта цели три години по-рано. А така единственото, което виждах, беше как онзи алчен и недостоен тип Куиръл се опитваше да открадне камъка и признавам — направих всичко по силите си да му попреча.
Устата на Белатрикс се изкриви, сякаш беше глътнала доза горчиво лекарство.
— Но ти не отиде при него, когато той се завърна, не полетя веднага щом усети, че Черния знак пламти…
— Точно така. Отидох два часа по-късно. По заповед на Дъмбълдор.
— На Дъмбълдор ли? — подхвана тя възмутено.
— Помисли! — подкани отново нетърпеливо Снейп. — Мисли! Като изчаках два часа, само два часа, си осигурих да остана шпионин в „Хогуортс“! Оставих Дъмбълдор да отсъди, че се връщам при Черния лорд само защото самият той ми е наредил, и оттогава имам възможност да предавам сведения за Дъмбълдор и за Ордена на феникса! Разсъди сама, Белатрикс, от няколко месеца Черния знак ставаше все по-силен, аз знаех, че Черния лорд е на път да се завърне, всички смъртожадни го знаехме! Разполагах с предостатъчно време да реша какво да правя, да обмисля следващия си ход, да избягам като Каркаров, нали? Уверявам те, първоначалното недоволство на Черния лорд заради моето забавяне изчезна напълно, когато обясних, че съм му останал верен, макар Дъмбълдор да ме смята за негов човек. Да, Черния лорд мислеше, че съм го напуснал окончателно, ала грешеше.
— Но с какво си бил полезен? — подвикна присмехулно Белатрикс. — Какви полезни сведения сме получили от теб?
— Сведенията се предават направо на Черния лорд — отвърна Снейп. — Щом той е решил да не ги споделя с теб…
— Черния лорд споделя с мен всичко — изстреля начаса Белатрикс. — Нарича ме най-вярната, най- преданата…
— Така ли? — възкликна Снейп, като се постара в гласа му да прозвучи едва доловимо неверие. — Така ли те нарича и след провала в министерството?
