понесъл накъдето му падне, а беше зърнал онова, което Хари беше пропуснал — високо над тях се стрелкаше сничът, който проблясваше ярко на фона на ясното синьо небе.
Хари набра скорост, вятърът засвистя в ушите му и заглуши и коментара на Смит, и възгласите на запалянковците. Харпър обаче още беше пред него и грифиндорци водеха само със сто точки: ако слидеринецът стигнеше пръв, отборът на Хари щеше да загуби… Ето, Харпър беше само на две-три педи от снича и протягаше ръка към него…
— Ей, Харпър! — изкрещя отчаяно Хари. — Колко ти плати Малфой, за да играеш вместо него?
Не знаеше какво го накара да го изрече, но Харпър се смути, хвана лошо снича, който се изплъзна между пръстите му и се стрелна, а Хари само замахна широко с ръка и улови малката пърхаща топчица.
— УРА! — извика той с цяло гърло, зави и се устреми надолу, вдигнал високо снича.
Запалянковците по трибуните забелязаха какво стана и ревнаха мощно, с което почти заглушиха свирката, оповестяваща края на мача.
— Къде отиваш, Джини? — извика Хари, озовал се в прегръдките на съотборниците си, които се бяха скупчили във въздуха около него, но Джини профуча точно покрай тях, а после се вряза с пълна сила в подиума на коментатора.
Докато множеството пищеше и се смееше, отборът на грифиндорци се приземи до дъсчените отломки, под които Закарайъс едва мърдаше. Хари чу как Джини весело обяснява на вбесената професор Макгонъгол:
— Забравих да намаля скоростта, професоре, извинете.
Хари прихна, отскубна се от съотборниците си и прегърна Джини, но после я пусна много бързо. Като избягваше погледа й, потупа по рамото ликуващия Рон и забравили за всяка враждебност, всички от отбора на „Грифиндор“ си тръгнаха от игрището, хванати за ръце, като от време на време замахваха във въздуха от радост или за да поздравят поддръжниците си.
И в съблекалните цареше радостен дух.
— Ще го отпразнуваме в общата стая, Шеймъс ми каза — ревна щастлив Дийн. — Хайде, идвайте, Джини, Демелза!
Рон и Хари останаха последни в съблекалните. Тъкмо щяха да си тръгнат и те, когато се появи Хърмаяни. Мачкаше в ръце грифиндорското шалче и изглеждаше разстроена, но преизпълнена с решимост.
— Искам да си поговоря с теб, Хари. — Тя си пое дълбоко въздух. — Не биваше да го правиш. Чу какво каза Слъгхорн — незаконно е.
— И какво сега, ще идеш да ни натопиш ли? — подвикна Рон.
— За какво говориш всъщност? — попита Хари и се обърна да си закачи мантията, та двамата да не го видят, че се подсмихва.
— Прекрасно знаеш за какво говоря! — изписка Хърмаяни. — На закуска капна в сока на Рон от отварата за късмет! От Феликс Фелицис!
— Не, не съм! — отрече Хари и отново се извърна с лице към тях.
— Друг начин няма, Хари, точно затова всичко се нареди толкова добре — имаше контузени играчи на „Слидерин“ и Рон спаси всички удари до един!
— Не съм слагал нищо в сока му — повтори Хари и грейна в усмивка до уши.
Бръкна в джоба на якето си и извади мъничкото шишенце, което сутринта Хърмаяни беше видяла в ръката му. То беше пълно със златиста отвара, а запушалката си стоеше непокътната и здраво запечатана с восък.
— Исках Рон да си помисли, че съм го направил… затова се престорих, че му капвам от отварата точно когато видях, че ме гледаш. — Той се извърна към Рон. — Спаси всички удари, защото се чувстваше късметлия. Направи го благодарение единствено на собствените си умения. Той отново прибра в джоба шишенцето си.
— Наистина ли нямаше нищо в тиквения ми сок? — изуми се Рон. — Но времето е хубаво… и Вейзи не можеше да играе… Наистина ли не си ми дал от отварата за късмет?
Хари поклати глава. Рон го гледаше известно време с отворена уста, после се извърна към Хърмаяни и я изимитира с тъничко гласче:
—
— Никога не съм твърдяла, че не можеш… но и ти, Рон, си мислеше, че си пил от отварата!
Той обаче вече я беше подминал и нарамил метлата, крачеше към вратата.
— Ъъъ… — заговори Хари сред внезапно настъпилата тишина: не беше очаквал планът му да има и такива последици. — Отиваме ли… отиваме ли да празнуваме?
— Ти върви! — рече Хърмаяни, като примига, за да спре сълзите. — В момента тоя Рон ми е съвсем опротивял, не проумявам какво толкова съм направила…
И тя също излезе с гръм и трясък от съблекалните.
Хари бавно тръгна през гъмжилото в парка към замъка, мнозина го поздравяваха с възгласи, но той се чувстваше едва ли не измамен: беше сигурен, че ако Рон спечели мача, двамата с Хърмаяни моментално ще се сдобрят. Не виждаше как би могъл да обясни на Хърмаяни, че Рон й се сърди, задето се е целувала с Виктор Крум — все пак това беше станало преди много време.
Хари не видя Хърмаяни на купона на грифиндорци, който беше в разгара си. Когато се появи, той беше посрещнат с възобновени възгласи и аплодисменти и не след дълго бе обкръжен от цяла тълпа — всички искаха да му честитят. Мина доста време, докато Хари отпрати братята Крийви, които държаха да направят разбор на мача гол по гол, и голяма група момичета, които го наобиколиха, кикотеха се и на най-дребната смешка, изречена от него, и го гледаха с премрежени очи, и той вече не знаеше къде да търси Рон. Накрая се отскубна от Ромилда Вейн, която му намекваше доста явно, че й се иска да отиде с него на коледното тържество на Слъгхорн. Докато се промушваше към масата с напитките, се озова точно пред Джини с пухкавела мъник Арнолд на рамото й и Крукшанкс, който мяукаше обнадежден след нея.
— Рон ли търсиш? — подсмихна се тя. — Ей там е мръсният му двуличник!
Хари погледна към ъгъла, който посочи Джини. Там пред очите на всички Рон се прегръщаше толкова страстно с Лавендър Браун, че човек не можеше да каже кои ръце на кого са.
— Още малко, и ще й изяде лицето — спокойно отбеляза Джини. — Май трябва да усъвършенства малко техниката. Добре се представихме на мача, Хари.
Тя го потупа по ръката и Хари усети как му причернява, но Джини тръгна да си вземе още бирен шейк. Крукшанкс я последва, вперил жълтите си очи в Арнолд.
Хари обърна гръб на Рон, за когото нямаше изгледи да се откопчи скоро, точно когато дупката в портрета се затваряше. Той изтръпна: стори му се, че в отвора бе хлътнала бухнала кестенява коса.
Спусна се нататък, като отново заобиколи Ромилда Вейн, и бутна портрета на Дебелата дама, за да го отвори. Коридорът отвън изглеждаше безлюден.
— Хърмаяни!
Намери я в първата незаключена класна стая, която отвори. Тя седеше на преподавателската катедра и беше сама, ако не броим ореола от няколко прехвърчащи жълти птички, които кръжаха около главата й — несъмнено Хърмаяни току-що ги беше измагьосала от въздуха.
Волю-неволю Хари се възхити на магьосническите й умения в миг като този.
— О, здрасти, Хари! — рече с тих гласец тя. — Упражнявам се.
— Да… наистина са… много красиви — отбеляза Хари.
Нямаше представа какво още да й каже. Запита се дали изобщо е възможно Хърмаяни да не е забелязала Рон и да си е тръгнала от празненството просто защото й се е сторило прекалено шумно, но точно тогава тя каза с неестествено писклив глас:
— Рон явно страхотно се забавлява на купона.
— Ъъъ… така ли? — рече Хари.
— Не се правѝ, че не си го видял. Не бих казала, че той се криеше особено…
Най-неочаквано вратата зад тях се отвори. За ужас на Хари Рон нахълта през смях, като теглеше за ръката Лавендър.
— О! — възкликна той и спря като закован при вида на Хари и Хърмаяни.
