Хари Потър и Нечистокръвния принц

Рон също беше извадил магическата си пръчка и Хари побърза да застане между двамата.

— Не се чуваш какво говориш! — продължи да фучи Рон, като прекрачи, за да вижда сестра си и да заобиколи Хари, който беше разперил ръце пред нея. — Само защото не го правя пред всички…

Джини прихна в писклив пренебрежителен смях и също се опита да изтласка от пътя си Хари.

— Да не се целуваш с Пигуиджин? Или си скрил под възглавницата снимка на леля Мюриъл?

— Ах, ти…

Под лявата ръка на Хари прелетя лъч оранжева светлина, която мина на сантиметри от Джини, и Хари долепи Рон до стената.

— Не прави глупости…

— Хари се натискаше с Чо Чан! — извика Джини, която беше на път да се разплаче. — А Хърмаяни се натискаше с Виктор Крум… Само ти, Рон, се държиш така, сякаш това е нещо гнусно, защото имаш опит колкото дванайсетгодишно хлапе!

И с тези думи тя си тръгна вбесена. Хари веднага пусна Рон, който изглеждаше така, сякаш бе готов да убие човек. Двамата останаха запъхтени, докато иззад ъгъла не се появи Госпожа Норис, котката на Филч, която разсея напрежението.

— Да вървим — подкани Хари, когато чуха как Филч тътрузи крака в далечината.

Забързаха нагоре по стълбите, сетне по коридора на седмия етаж.

— О, не ми се пречкай в краката! — изджафка Рон на едно малко момиченце, което отскочи подплашено и изпусна шишето си с попови лъжички.

Хари смътно чу звука от счупено стъкло, чувстваше се объркан, зашеметен, както вероятно се чувства човек, ударен от гръм. „Само защото е сестра на Рон! — започна да си втълпява той. — Само защото е сестра на Рон, затова ти стана неприятно, че си я видял да се целува с Дийн…“

Но най-неочаквано в съзнанието му изникна гледка от същия безлюден коридор, където самият той се целува с Джини… чудовището в гърдите му измърка…

Сетне обаче Хари видя как Рон разкъсва завесата на гоблена, вади магическата си пръчка и я насочва към него с крясъци, че е „предал доверието му“… а „уж бил най-добрият му приятел“…

— Мислиш ли, че Хърмаяни наистина се е натискала с Крум? — попита внезапно Рон, когато приближиха до Дебелата дама.

Хари трепна гузно и си наложи да не си представя коридор, където не нахълтва никакъв Рон и те двамата с Джини са съвсем сами…

— Какво? — попита той объркан. — О… ъъъ…

Честният отговор беше „да“, но той не искаше да го изрича. Все пак Рон се досети по лицето му за най- лошото.

— Супа топчета! — каза той мрачно на Дебелата дама и двамата се прекатериха през дупката в портрета в общата стая.

Не отвориха повече дума за Джини или Хърмаяни — всъщност цяла вечер почти не разговаряха и си легнаха в мълчание, всеки погълнат от мислите си.

Хари дълго лежа буден, гледаше нагоре към балдахина на леглото и се опитваше да си внуши, че чувствата му към Джини са изцяло братски. Ами да, цяло лято бяха живели като брат и сестра, бяха играли куидич, бяха се заяждали с Рон и се бяха смели на Бил и Флегмата! Той познаваше Джини от години… беше си съвсем естествено да иска да я закриля… да разкъса на парченца Дийн, задето я целува… не… май се налагаше да озапти точно това свое братско чувство…

Рон изхърка шумно.

„Тя е сестра на Рон — каза си твърдо Хари. — Сестра на Рон. Не мога да имам нищо общо с нея.“ За нищо на света не би заложил на карта приятелството си с Рон. Оправи възглавницата, за да му е по-удобно, и зачака да го споходи сънят, като се мъчеше да отклони мислите си от Джини.

На другата сутрин се събуди леко замаян и объркан от сънищата, в които Рон го беше гонил с бухалка на бияч. По обяд обаче вече предпочиташе Рон от съня пред истинския Рон, който не само странеше от Джини и Дийн като от чумави, но и се държеше с обидената и изумена Хърмаяни с ледено присмехулно безразличие. Сякаш не стигаше това, ами за една нощ бе станал и страшно докачлив и избухлив като средно сприхав раконог огнемет. Цял ден Хари безуспешно се опитваше да помири Рон и Хърмаяни, която накрая разгневена отиде да си легне, а Рон се отправи към момчешката спалня, след като ядосано наруга няколко подплашени първокурсници, задето го зяпали.

За ужас на Хари новопридобитата войнственост на Рон не се разсея и през следващите дни. За капак тя съвпадна и с още по-големия спад в уменията му на пазач, от което той освирепя още повече, така че на последната тренировка преди куидичния мач в събота не спаси нито един от ударите, отправени към него от гончиите, и така крещеше на всички, че докара Демелза Робинс до сълзи.

— Млъквай и я остави на мира! — извика Пийкс, който му стигаше някъде до раменете, въпреки че като компенсация носеше тежка бухалка.

— СТИГА! — ревна Хари, като забеляза, че Джини гледа Рон на кръв, и понеже помнеше славата й, че владее до съвършенство проклятието за летящи сополи, се извиси, за да се намеси, докато нещата не са станали неуправляеми. — Пийкс, върви да прибереш блъджърите. Стегни се, Демелза, днес игра наистина страхотно. Рон… — Той изчака другите от отбора да се отдалечат, за да не ги чуват. — Ти си ми най- добрият приятел, но ако и занапред се държиш с останалите по този начин, ще те изритам от отбора.

За миг наистина му се стори, че Рон ще го удари, после обаче се случи нещо много по-страшно — Рон сякаш се свлече върху метлата, цялата борбеност го напусна и той пророни:

— Отказвам се. Пълна скръб съм.

— Не си пълна скръб и не се отказваш! — кипна Хари, като сграбчи Рон отпред за мантията. — Когато си във форма, можеш да спасиш всеки удар, просто психиката ти е слаба.

— Психар ли ме наричаш?

— Да, може би.

За миг се гледаха ядно, после Рон уморено поклати глава.

— Знам, че нямаш време да търсиш друг пазач, затова утре ще играя, но ако паднем, а ние ще паднем, наистина се махам от отбора.

Каквото и да говореше, Хари не постигаше нищо. По време на цялата вечеря се опитваше да повдигне духа на Рон, но той беше погълнат от това да се цупи и муси на Хърмаяни и изобщо не му обърна внимание. Вечерта Хари продължи да упорства и в общата стая, но твърдението му, че целият отбор ще започне да си скубе косите, ако Рон напусне, бе донякъде опровергано от самия отбор — всички се бяха струпали в далечния ъгъл и очевидно одумваха Рон, като му хвърляха злостни погледи.

Накрая Хари пак опита да се ядоса с надеждата да предизвика Рон и той отново да се държи дръзко и да спасява ударите. Тази стратегия обаче удари на камък точно както и насърчаването — Рон си легна по- унил и отчаян отвсякога.

Хари много дълго лежа буден в мрака. Не искаше да губи предстоящия мач: не само че му беше първият като капитан, но и беше решен да бие Драко Малфой на куидич, макар засега да не можеше да докаже подозренията си за него. Но ако Рон играеше както на последните няколко тренировки, вероятността да победят клонеше към нулата…

Де да можеше Хари някак да накара Рон да се стегне… да покаже по време на играта най-доброто, на което е способен!… Да можеше да измисли нещо, с което да осигури на Рон наистина добър ден!…

И отговорът дойде във внезапен славен пристъп на вдъхновение.

На другата сутрин закуската, както обикновено преди мач, мина доста бурно — слидеринци дюдюкаха и освиркваха всеки от отбора на „Грифиндор“ веднага щом влезеше в Голямата зала. Хари погледна към тавана и видя ясно светлосиньо небе: добро знамение.

Масата на грифиндорци — истинско червено-златно море — посрещна Хари и Рон с насърчителни възгласи. Хари се усмихна и махна с ръка, а Рон се свъси унило и поклати глава.

— По-бодро, Рон! — провикна се Лавендър. — Сигурна съм, че ще бъдеш неотразим.

Рон не й обърна внимание.

— Чай? — попита го Хари. — Кафе? Сок от тиква?

— Все едно — отговори той нацупено и умислено отхапа от препечената филийка.