си беше съвсем бистър. — Едва ли някой ще съжалява да види гърба му.
— Убеден съм, че си давате сметка — не можем да го държим при нас постоянно — напомни Дъмбълдор. — Ще се наложи от време на време да се връща тук, поне за летните ваканции.
— Пак е по-добре, отколкото някой да те цапардоса по носа с ръждив ръжен — рече госпожа Коул и хлъцна. Тя се изправи и Хари с възхищение забеляза, че се държи на крака, въпреки че две трети от джина вече беше заминал. — Вероятно искате да го видите.
— Много — потвърди Дъмбълдор и също стана.
Директорката го изведе от кабинета си и тръгна заедно с него нагоре по каменното стълбище, като пътем даваше указания и правеше забележки на своите помощнички и на децата. Хари видя, че всички сираци са облечени в нещо като сивкави куртки. По всичко личеше, че за тях се грижат доста добре, но не можеше да се отрече, че сиропиталището си беше мрачно място, ако си принуден да растеш в него.
— Ето тук — оповести госпожа Коул, като стигнаха на стълбищната площадка на втория етаж и спряха пред първата врата в дългия коридор. Тя почука два пъти и влезе. — Том! Имаш посетител. Това е господин Дъмбъртън… извинете, Дъндърбор. Дошъл е да ти съобщи… всъщност нека го направи сам.
Хари и двамата Дъмбълдоровци влязоха в стаята и госпожа Коул затвори вратата след тях. Помещението беше малко и голо, в него нямаше никаква покъщнина, освен стар дрешник, обикновен дървен стол и желязно легло. Върху сивите одеяла седеше момче с изпружени срещу тях крака и държеше книга.
По лицето на Том Риддъл нямаше и следа от рода на Гонт. Предсмъртната мечта на Меропа се беше сбъднала: момчето беше умалено копие на красивия си баща, беше високо за своите единайсет години, тъмнокосо и бледо. Докато Том оглеждаше Дъмбълдор заради неговия ексцентричен вид, очите му се поприсвиха. За миг настъпи мълчание.
— Приятно ми е, Том! — рече Дъмбълдор и тръгна към него с протегната ръка.
Момчето се подвоуми, сетне пое ръката и двамата се здрависаха. Дъмбълдор притегли единствения стол до Риддъл и сега двамата приличаха на пациент в болница и човек, който му е дошъл на свиждане.
— Аз съм професор Дъмбълдор.
— „Професор“ ли? — повтори Риддъл. Веднага застана нащрек. — Това като „доктор“ ли е? Защо сте дошъл? Тя ли ви повика, за да ме прегледате?
Той посочи вратата, откъдето госпожа Коул току-що беше излязла.
— Не, не — усмихна се Дъмбълдор.
— Не ви вярвам! — отсече Риддъл. — Тя иска да ме прегледате, нали? Кажете истината!
Изрече последните две думи с кънтяща мощ, която беше почти стъписваща. Прозвуча като заповед, която момчето е казвало многократно преди това. Очите му се бяха разширили и то се беше втренчило в Дъмбълдор, който не отговори, само продължи да се усмихва мило. След малко Риддъл престана да го гледа вторачено, макар че, меко казано, седеше като на тръни.
— Кой сте вие?
— Обясних ти вече. Казвам се професор Дъмбълдор и работя в училище на име „Хогуортс“. Дошъл съм да ти предложа да се запишеш в моето училище… в твоето ново училище, стига да нямаш нищо против.
Риддъл посрещна вестта по крайно изненадващ начин. Скочи от леглото и разярен се дръпна от Дъмбълдор.
— Няма да се хвана на тези лъжи! От лудницата, ето откъде сте дошъл, нали? „Професор“ значи… Да бе, как не… е, аз пък няма да дойда, ясно ли е? Не аз, а онази дърта кокошка трябва да иде в лудница. Не съм причинявал нищо на малките Ейми Бенсън и Денис Бишоп, питайте ги, те ще потвърдят!
— Не съм от лудницата — увери го търпеливо Дъмбълдор. — Учител съм и ако се успокоиш и седнеш, ще ти разкажа за „Хогуортс“. Е, ако ти не желаеш да се запишеш в училището, никой не може да те насили…
— Само да опитат! — изхили се Риддъл.
— „Хогуортс“ — продължи Дъмбълдор, сякаш не е чул последните думи, — е училище за хора с по- особени способности…
— Аз не съм луд!
— Знам, че не си. „Хогуортс“ не е училище за луди. Това е училище за магия.
Настъпи тишина. Риддъл се беше вцепенил с безизразно лице, но очите му шареха ту към едното, ту към другото око на Дъмбълдор, като че ли се опитваха да хванат някое от тях в лъжа.
— За магия ли? — повтори той през шепот.
— Точно така — потвърди Дъмбълдор.
— За магии… като тези, които аз умея?
— Ти какви умееш?
— Всякакви — избълва Риддъл. От гърдите към хлътналите му бузи се надигна прилив на вълнение, той сякаш бе обзет от треска. — Мога да местя предмети, без да ги докосвам. Мога да накарам животно да извърши едно или друго, без да съм го дресирал. Мога да направя така, че който ме дразни, да бъде сполетян от злини. Стига да поискам, мога да направя така, че да го боли. — Краката му трепереха. Той залитна напред и отново седна на леглото, вторачен в ръцете си и свел глава като за молитва. — Знаех си аз, че съм различен — прошепна момчето сякаш на разтрепераните си пръсти. — Знаех, че съм по-особен. Винаги съм знаел, че има нещо.
— Е, бил си прав — потвърди Дъмбълдор, който вече не се усмихваше и съсредоточено наблюдаваше Риддъл. — Ти си магьосник.
Риддъл вдигна глава. Лицето му се беше преобразило: на него се беше изписало свирепо щастие, но от това той не изглеждаше по-красив, напротив — прелестно изваяните му черти бяха станали някак по-груби, а изражението му бе почти като на звяр.
— И вие ли сте магьосник?
— Да, магьосник съм.
— Докажете го — рече веднага Риддъл със същия заповеднически тон, с който беше подканил: „Кажете истината!“
Дъмбълдор вдигна вежди.
— Доколкото разбирам, ти си съгласен да се запишеш в „Хогуортс“ и ако това наистина е така…
— Разбира се, че съм съгласен!
— В такъв случай ще ме наричаш „професоре“ или „сър“.
За стотна от секундата лицето на Риддъл стана сурово, после той рече с неузнаваемо любезен глас:
— Извинете, сър. Много ви моля, професоре, покажете ми…
Хари беше сигурен, че Дъмбълдор ще откаже и ще обясни на Риддъл как в „Хогуортс“ ще имат предостатъчно време за такива нагледни доказателства, но сега са в сграда, пълна с мъгъли, и затова трябва да бъдат предпазливи. За негова огромна изненада обаче Дъмбълдор извади от вътрешния джоб на сакото си магическата пръчка, насочи я към очукания дрешник в ъгъла и замахна нехайно.
Дрешникът лумна в пламъци.
Риддъл скочи на крака. Хари нямаше да го вини, ако той ревнеше от ужас и гняв: вътре в дрешника вероятно беше всичко, което Риддъл притежаваше на този свят, но още преди момчето да се нахвърли на Дъмбълдор, пламъците изчезнаха, а дрешникът си стоеше здрав и невредим.
Риддъл премести поглед от него към Дъмбълдор и посочи с алчен израз магическата му пръчка.
— Къде мога и аз да си намеря такава?
— Всичко с времето си — отвърна Дъмбълдор. — Струва ми се, че нещо се опитва да излезе от дрешника ти.
И наистина отвътре се чуваше тихо потракване. За пръв път Риддъл като че ли се уплаши.
— Отвори вратата — нареди му Дъмбълдор.
Момчето се поколеба, после прекоси стаята и рязко отвори вратата на гардероба. На най-горния рафт, над пръчката с накачени по нея износени дрехи, имаше мукавена кутийка, която се тресеше и подрънкваше, сякаш в нея като в капан бяха хванати няколко побеснели мишки.
— Извади я — подкани Дъмбълдор.
