— О! — възкликна момичето, докато оглеждаше смаяно странния на вид посетител. — Хм… един момент… ГОСПОЖО КОУЛ! — изкрещя то през рамо.
Хари чу как някой отговаря на висок глас от дълбочината на къщата. Момичето пак се извърна към Дъмбълдор.
— Заповядайте, тя ще дойде всеки момент.
Дъмбълдор влезе в антрето, облицовано с черно-бели плочки. Всичко тук издаваше беднотия, но блестеше от чистота. Хари и по-възрастният Дъмбълдор също влязоха. Още преди входната врата да се е затворила, към тях забърза кльощава жена с измъчен вид. Беше с остри черти, изглеждаше по-скоро притеснена, отколкото проклета, и докато вървеше към Дъмбълдор, каза през рамо на друга своя помощничка:
— И качи горе йода за Марта, Били Стъбс си чопли коричките, а Ерик Уоли е омърлял целите чаршафи… За капак сега и дребна шарка! — рече жената напосоки, сетне погледът й падна върху Дъмбълдор и тя спря като закована — беше изумена, сякаш току-що през прага й е минал жираф.
— Добър ден! — поздрави Дъмбълдор и протегна ръка.
Госпожа Коул само го зяпна.
— Казвам се Албус Дъмбълдор. Писах ви с молба да ме приемете и вие бяхте така любезна да ме поканите днес.
Госпожа Коул примига. Очевидно реши, че Дъмбълдор не е халюцинация, и каза вяло:
— А, да. Ами… в такъв случай… заповядайте в стаята ми. Да.
Заведе го в малка стая, която изглежда служеше и за гостна, и за кабинет. Както и антрето, беше обзаведена бедно, с разностилни вехти мебели. Госпожа Коул покани Дъмбълдор на разнебитен стол и след като седна зад отрупаното с какво ли не писалище, го изгледа притеснено.
— Както ви обясних и в писмото си, идвам, за да поговорим за Том Риддъл и да обсъдим бъдещето му — рече посетителят.
— Роднина ли сте му? — попита госпожа Коул.
— Не, преподавател съм — каза Дъмбълдор. — Дошъл съм да предложа на Том да постъпи в моето училище.
— Кое училище?
— Казва се „Хогуортс“ — уточни Дъмбълдор.
— И защо изведнъж проявявате интерес към Том?
— Смятаме, че притежава способности, каквито търсим.
— Искате да кажете, че е спечелил стипендия? И как така? Та той изобщо не е кандидатствал!
— Името му е вписано в списъците на училището още при раждането му…
— Кой го е записал? Родителите ли?
Нямаше съмнение, че госпожа Коул е притеснително любопитна. Младият Дъмбълдор навярно си помисли същото, защото Хари видя как той неусетно извади от джоба на кадифеното си сако магическата пръчка и същевременно взе от писалището на госпожа Коул чисто бял лист хартия.
— Заповядайте — рече Дъмбълдор, като замахна само веднъж с пръчката, докато й подаваше листа, — мисля, че това изяснява всичко.
Очите на жената се разфокусираха, после пак си дойдоха на мястото, докато се взираше в празния лист.
— Всичко изглежда съвсем наред — оповести тя любезно и върна листа.
Сетне погледът й падна върху бутилката джин и двете чаши, които допреди няколко секунди със сигурност не бяха там.
— Ъъъ… нека ви почерпя чаша джин — предложи госпожа Коул с изключително благ глас.
— Много ви благодаря! — грейна Дъмбълдор.
Скоро се разбра, че директорката не е новачка в пиенето на джин. След като наля и на двамата щедра доза, тя пресуши своята на един дъх. Примлясна, без да се притеснява, и за пръв път се усмихна на Дъмбълдор, а той не се поколеба да се възползва.
— Питах се дали е възможно да ми поразкажете малко за Том Риддъл. Той май се е родил тук, в сиропиталището, нали?
— Точно така — потвърди госпожа Коул и си сипа още джин. — Помня всичко много ясно, тъкмо бях постъпила на работа тук. Навечерието на Нова година, ужасен студ, сняг… Гадна вечер! Момичето, което не беше много по-голямо от мен, дойде на вратата… не знам как не се свлече на стълбите! Е, не ни беше за пръв път. Пуснахме я вътре и след един час тя роди. След още един вече беше издъхнала.
Госпожа Коул закима развълнувано и отпи поредната юнашка глътка джин.
— Не каза ли нещо преди да умре? — попита Дъмбълдор. — Например за бащата на момченцето?
— Всъщност каза — отвърна с готовност госпожа Коул, която явно вече се чувстваше прекрасно с джина в ръка и с жаден за разказа й слушател. — Помня, жената ми рече: „Дано прилича на баща си.“ И защо да си кривя душата, имаше основания да го иска, самата тя не беше първа красавица… после ме помоли да наречем детето Том — на баща му, и Мерсволуко — на нейния баща… да, знам, странно име, нали? Чудехме се дали момичето не идва от цирк… спомена също, че презимето на момчето е Риддъл. Малко след това издъхна, без да каже и дума повече. Е, нарекохме детето както беше поискало клетото момиче, това очевидно беше много важно за него, но никой — нито Том, нито Мерсволуко, нито Риддъл, — нито един от роднините никога не е идвал да търси момчето, затова то остана в сиропиталището и досега си е тук.
Госпожа Коул си наля почти разсеяно поредната щедра доза джин. Високо по скулите й бяха избили две розови петна. После тя каза:
— Странно момче!
— Да — рече Дъмбълдор. — Очаквах да е така.
— Странен си е още от пеленаче. Почти не плачеше. А след това, като поотрасна, започна да се държи… особено.
— В какъв смисъл особено? — предпазливо попита посетителят.
— Ами…
Но госпожа Коул млъкна насред изречението и в изпитателния поглед, с който стрелна Дъмбълдор над чашата джин, нямаше нищо замъглено или неясно.
— Сигурно ли е, че е записан в училището ви?
— Повече от сигурно — увери я Дъмбълдор.
— И няма да го отпишете каквото и да ви кажа?
— Не, няма — отсече мъжът.
— Каквото и да ви разправя, ще го вземете, така ли?
— Да — сериозно повтори Дъмбълдор.
Жената го погледна с присвити очи, сякаш за да реши дали може да му има доверие. Очевидно отсъди, че той няма да я излъже, защото най-неочаквано избълва:
— Той плаши другите деца.
— В смисъл че ги тормози ли? — попита Дъмбълдор.
— Струва ми се, че е така — свъси се леко директорката, — но е много трудно да го заловим. Имаше няколко неприятни случая… ужасни неща…
Дъмбълдор не я подкани да продължи, но Хари виждаше, че му е любопитно. Госпожа Коул отново отпи от джина и румените й бузи станаха още по-румени.
— Зайчето на Били Стъбс… Том каза, че не го е направил той, и самата аз не разбирам как би могъл да го извърши, но все пак животинката не се е обесила сама на тавана, нали?
— Едва ли — тихо се съгласи Дъмбълдор.
— Но да опустея, ако знам как се е качил там и как го е направил. Знам само, че предния ден те двамата с Били се скарали. А после… — Госпожа Коул пак отпи от джина, като този път разля малко по брадичката си. — По време на летния лагер… веднъж в годината ги водим извън града, някъде в провинцията или на море… та след това Ейми Бенсън и Денис Бишоп така и не дойдоха на себе си и единственото, което успяхме да откопчим от тях, бе, че са ходили заедно с Том Риддъл в някаква пещера. Той се кълнеше, че само са влезли да разгледат, но там се е случило
