— Докато ме нямаше, не си скучал — рече Дъмбълдор. — Доколкото разбрах, си станал свидетел на злополуката с Кейти.
— Да. Тя как се чувства?
— Никак не е добре, макар че все пак е извадила късмет. Очевидно е докоснала огърлицата с възможно най-малка част от кожата си — на ръкавицата й е имало дупчица. Ако беше сложила огърлицата, ако дори я беше вдигнала с гола ръка, щеше да умре, може би на място. За щастие професор Снейп успя да стори достатъчно, за да предотврати бързото разпространение на проклятието…
— Защо той? — прекъсна го Хари. — Защо не Мадам Помфри?
— Наглец! — обади се тих глас откъм един портрет на стената и Финиъс Нигелус Блек, прапрадядото на Сириус, който уж спеше, отпуснат върху ръцете си, надигна глава. — По мое време не бих допуснал ученик да оспорва начина, по който се действа в „Хогуортс“.
— Да, благодаря ти, Финиъс — умиротворително рече Дъмбълдор. — Професор Снейп, Хари, знае за Черните изкуства много повече от Мадам Помфри. Така или иначе, от „Свети Мънго“ ми докладват на всеки кръгъл час и аз се надявам, че с времето Кейти ще се възстанови напълно.
— Къде бяхте в края на седмицата, сър? — полюбопитства Хари, след като се пребори със силното чувство, че може би си позволява прекалено много — чувство, явно споделяно и от Финиъс Нигелус, който подсвирна тихо.
— Точно сега предпочитам да не ти обяснявам — отвърна Дъмбълдор. — Но ще ти кажа, когато му дойде времето.
— Наистина ли? — трепна Хари.
— Да, надявам се — потвърди директорът, извади изпод мантията си ново шишенце със сребристи спомени и като го боцна с магическата си пръчка, махна корковата запушалка.
— Професоре — плахо подхвана Хари, — срещнах в Хогсмийд Мъндънгус…
— А, да, вече съм уведомен, че Мъндънгус се е отнесъл презрително, с лека ръка към наследството ти — понавъси се Дъмбълдор. — Откакто си му се нахвърлил пред „Трите метли“, се е спотаил някъде, явно го е страх да ме погледне в очите. Но ти бъди сигурен, че повече няма да посяга на вещи, принадлежали навремето на Сириус.
— Какво, онзи нечистокръвен дърт нещастник краде от наследствените реликви на рода Блек? — избухна Финиъс Нигелус и изчезна от рамката си безспорно за да посети своя портрет на площад „Гримолд“ номер дванайсет.
— Професоре — продължи след кратко мълчание Хари, — професор Макгонъгол спомена ли ви какво й разказах след злополуката с Кейти? За Драко Малфой?
— Да, каза ми за твоите подозрения.
— И вие…
— Ще взема съответните мерки и ще проуча всеки, който би могъл да е свързан по някакъв начин с произшествието — обеща Дъмбълдор. — В момента обаче това, което ме занимава, Хари, е нашият урок.
При тези думи момчето се почувства леко обидено: щом уроците бяха толкова важни, защо между първия и втория беше минало толкова време? Въпреки това не отвори повече дума за Драко Малфой, само загледа как Дъмбълдор излива в мислоема новите спомени, после разклаща още веднъж каменния съд между дългопръстите си ръце.
— Сигурен съм, че си запомнил — в разказа за Лорд Волдемор стигнахме до времето, когато красивият мъгъл Том Риддъл зарязал жена си, вещицата Меропа, и се върнал в бащиния си дом в Литъл Хангълтън. Меропа останала сам-сама в Лондон, очаквайки детето, което един ден ще се превърне в Лорд Волдемор.
— Откъде знаете, професоре, че е била в Лондон?
— Карактакус20 Бърк ми каза — обясни Дъмбълдор, — а той по странно стечение на обстоятелствата е подпомогнал отварянето на същия магазин, откъдето е дошла обсъдената току-що от нас огърлица.
Точно както Хари го беше виждал и друг път да прави, той разтръска съдържанието на мислоема като златотърсач, който разклаща пясък, за да отсее златото. От въртящата се сребриста маса се издигна дребно старче, което закръжи бавно из мислоема — сребърно като привидение, но много по-плътно, с гъста коса, покрила изцяло очите му.
— Да, сдобихме се с него при любопитни обстоятелства — потвърди старчето. — Точно в навечерието на Коледа преди много-много години ни го донесе млада вещица. Обясни, че златото й трябвало спешно… е, това си личеше и без да ни го казва. Беше дрипава такава… в доста напреднала бременност, щеше да роди всеки момент. Заяви, че медальонът с капачето бил на Слидерин. Е, постоянно чуваме подобни небивалици — „Ами да, принадлежал е на Мерлин, това му е любимият чайник!“… Но когато го погледнах, видях, че наистина е със знака на Слидерин, и няколко прости заклинания бяха достатъчни, за да ми кажат истината. Това, разбира се, правеше медальона направо безценен. Жената очевидно нямаше никаква представа колко струва. Зарадва се и на десет галеона. Никога не сме се спазарявали по-изгодно.
Дъмбълдор отново тръсна мислоема, този път много по-силно, и Карактакус Бърк се спусна обратно във въртящата се маса на спомена, откъдето беше дошъл.
— Дал й е само десет галеона? — възмути се Хари.
— Карактакус Бърк не се е славел като много щедър — отвърна Дъмбълдор. — И така, знаем, че към края на бременността си Меропа е била сама в Лондон и отчаяно се е нуждаела от злато, толкова отчаяно, че е продала едничката си ценна вещ — медальона с капаче от семейните реликви, наследени от Мерсволуко.
— Но нали тя е знаела да прави магии! — нетърпеливо възкликна Хари. — Могла е да си набави с тях храна и всичко останало!
— Е, сигурно е могла — каза Дъмбълдор. — Ала според мен — това отново са мои догадки, но съм сигурен, че съм прав, — когато мъжът й я е изоставил, Меропа е престанала да прави магии. Вече не искала да бъде вещица. Възможно е, разбира се, несподелената любов и отчаянието да са отслабили способностите й, понякога се случва и това. При всички положения, както ти предстои да видиш, Меропа е отказала да вдигне магическата пръчка дори за да спаси собствения си живот.
— Не е ли поискала да живее заради сина си?
Дъмбълдор вдигна вежди.
— Нима ти е мъчно за Лорд Волдемор?
— Не — побърза да каже Хари, — но Меропа е имала избор, а не като моята майка…
— И твоята майка е имала избор — тихо възрази Дъмбълдор. — Да, Меропа Риддъл е избрала смъртта въпреки сина си, който е имал нужда от нея, но ти, Хари, не я съди прекалено сурово. Била е омаломощена от дългите страдания и никога не е притежавала смелостта на майка ти. А сега стани, ако обичаш…
— Къде отиваме? — попита Хари, когато Дъмбълдор се изправи до него пред писалището.
— Този път ще навлезем в моите спомени — отговори Дъмбълдор. — Според мен ще установиш, че те са хем богати на подробности, хем задоволително точни. Първо ти, Хари…
Момчето се надвеси над мислоема, лицето му опря в хладната повърхност на спомена, а после отново пропадна през мрака… След броени секунди краката му удариха твърда почва, Хари отвори очи и видя, че двамата с Дъмбълдор стоят на оживена старовремска улица в Лондон.
— Ето ме и мен — оповести бодро Дъмбълдор и посочи висок мъж, който прекосяваше пътя пред теглена от кон кола за мляко.
Дългата коса и брада на този по-млад Албус Дъмбълдор бяха тъмнокехлибарени на цвят. Като стигна до тяхната страна на улицата, той закрачи, привличайки много любопитни погледи с лилавия си костюм от кадифе с екстравагантна кройка.
— Красив костюм, сър — отбеляза Хари, но Дъмбълдор само се подсмихна.
Двамата тръгнаха на известно разстояние след неговия по-млад Аз, докато накрая минаха през желязна порта и се озоваха в голия двор на доста мрачна квадратна постройка с висока ограда.
Той се качи по няколкото стъпала пред входната врата и почука веднъж. След миг-два отвори чорлаво момиче с престилка.
— Добър ден! Имам среща с госпожа Коул, нали тя е директорката тук?
