Хари Потър и Нечистокръвния принц

Риддъл свали потракващата кутия. Беше стреснат.

— В кутията има ли нещо, което не би трябвало да е у теб? — попита Дъмбълдор.

Момчето му хвърли дълъг, прям, пресметлив поглед.

— Предполагам, че е така, сър — рече накрая с безизразен глас.

— Отвори я — каза Дъмбълдор.

Риддъл махна капака и без да гледа, изсипа съдържанието на кутията върху леглото. Хари беше очаквал нещо много по-вълнуващо, а видя купчинка най-обикновени дребни вещи и сред тях едно йо-йо, сребърен напръстник и потъмняла от времето устна хармоника. Извадени от кутията, те престанаха да се тресат и сега си лежаха мирно и кротко върху протритите одеяла.

— Ще върнеш нещата на собствениците и ще им се извиниш — заръча спокойно Дъмбълдор, докато прибираше магическата пръчка обратно в сакото си. — Ще знам дали си го направил. И те предупреждавам: в „Хогуортс“ не търпим крадци.

Риддъл не изглеждаше ни най-малко засрамен — продължаваше да наблюдава Дъмбълдор студено и преценяващо. Накрая каза с равен глас:

— Добре, сър.

— В „Хогуортс“ — продължи Дъмбълдор — ви учим не само как да правите магии, но и как да контролирате своята власт над тях. Ти си използвал — сигурен съм, съвсем неволно — способностите си по начин, който ние нито преподаваме, нито търпим в нашето училище. Не си първият, няма да бъдеш и последният, допуснал магиите да те главозамаят. Но трябва да знаеш, че в „Хогуортс“ изключваме ученици, а Министерството на магията — да, има и такова министерство, — наказва закононарушителите още по- сурово. Всички нови магьосници, влезли в нашия свят, трябва да знаят, че са длъжни да спазват законите ни.

— Добре, сър — повтори Риддъл.

Беше невъзможно да се разбере какво мисли: лицето му си остана съвсем безизразно, докато той прибираше малкото си съкровище от крадени вещи в мукавената кутия. След като приключи, Риддъл се извърна към Дъмбълдор и заяви дръзко:

— Нямам никакви пари.

— Не бери грижа за това — увери го Дъмбълдор и извади от джоба си кожена кесийка. — В „Хогуортс“ има заделени средства за онези, които се нуждаят от помощ за снабдяване с учебници и мантии. Може би ще се наложи да купиш на старо някои от книгите със заклинания…

— А откъде се купуват книги със заклинания? — прекъсна го Риддъл, който беше прибрал тежката кесия, без да благодари на Дъмбълдор, и сега разглеждаше един дебел златен галеон.

— На „Диагон-али“ — отговори Дъмбълдор. — Нося ти списъка с учебниците и ученическите принадлежности. Мога да ти помогна да набавиш всичко…

— С мен ли ще идвате? — вдигна очи Риддъл.

— Разбира се, стига да…

— Нямам нужда от вас! — оповести момчето. — Свикнал съм да върша всичко сам и през цялото време си обикалям самичък из Лондон. Как се стига до тази „Диагон-али“… професоре? — добави той, забелязал погледа на Дъмбълдор.

Хари очакваше, че Дъмбълдор ще настоява да придружи Риддъл, но и този път се изненада. Директорът подаде на момчето плика със списъка на ученическите принадлежности и след като му обясни най-подробно как да стигне от сиропиталището до „Продънения котел“, му рече:

— Ще го видиш, макар че за мъгълите наоколо… тоест за не-магьосниците, той е невидим. Потърси кръчмаря Том… лесно ще запомниш името, същото е като твоето…

Риддъл трепна раздразнено, сякаш отпъждаше досадна муха.

— Не ти ли харесва името „Том“?

— Има много хора с това име — смотолеви Риддъл. И тогава зададе въпрос, който явно не успя да потисне, явно напираше отвътре: — Баща ми магьосник ли е бил? Споменавали са ми, че и той се е казвал Том Риддъл.

— Опасявам се, че не знам — тихо отвърна Дъмбълдор.

— Изключено е майка ми да е била магьосница… Ако е била, защо е умряла? — попита Риддъл по-скоро себе си, отколкото Дъмбълдор. — Значи остава той. Е… като събера нещата… кога да се явя в този „Хогуортс“?

— Всички подробности са на втория пергамент в плика — каза Дъмбълдор. — На първи септември заминаваш от гара Кингс Крос. Вътре има и билет за влака.

Риддъл кимна. Дъмбълдор се изправи и пак протегна ръка. Момчето я пое с думите:

— Мога да разговарям със змии. Разбрах го по време на излетите извън града… Те ме намират, те ми нашепват. Това нормално ли е за магьосник?

Хари долови, че той нарочно споменава най-странната си способност чак сега, за да смае Дъмбълдор.

— Необичайно е — рече след кратко колебание Дъмбълдор, — но не е нещо нечувано.

Каза го нехайно, ала очите му с любопитство обходиха лицето на Риддъл. Известно време двамата — мъжът и момчето — стояха и се гледаха втренчено. После отлепиха ръце и Дъмбълдор отиде при вратата.

— Довиждане, Том! Ще се видим в „Хогуортс“.

— Смятам, че е достатъчно — заяви беловласият Дъмбълдор до Хари и след броени мигове те отново се извисиха безтегловно през мрака и се приземиха право в сегашния кабинет.

— Сядай — подкани Дъмбълдор, след като стъпи до Хари.

Момчето се подчини, още не можеше да се отърси от мислите си за онова, което беше видяло току- що.

— Той повярва много по-бързо от мен… когато му казахте, че е магьосник де — подхвана Хари. — В началото, когато Хагрид ми каза, аз не му повярвах.

— Да, Риддъл беше напълно готов да повярва, че е… както самият той се изрази, „по-особен“ — съгласи се Дъмбълдор.

— Тогава… знаехте ли? — попита Хари.

— Какво да съм знаел — че току-що съм срещнал най-опасния Черен магьосник на всички времена ли? — рече директорът. — Не, нямах представа, че ще се превърне в това, което е днес. Но при всички положения Риддъл събуди любопитството ми. Върнах се в „Хогуортс“ твърдо решен да го държа под око, което и без това би трябвало да правя, още повече че Риддъл беше сам, без приятели… ала вече чувствах, че това се налага не само заради самия него, но и заради другите. Както сам чу, способностите му бяха удивително развити за такъв невръстен магьосник и което е най-любопитното и зловещото — той вече беше осъзнал, че може да ги насочва, и беше започнал да ги прилага съвсем съзнателно. И както видя, неговите магии не са били случайни експерименти, каквито правят начинаещите магьосници: Риддъл вече ги беше прилагал срещу други хора, за да ги сплаши, да ги накаже, да им влияе. Твърде показателни са дребните случки с обесеното зайче и с момченцето и момиченцето, които е примамил в пещерата… „Стига да поискам, мога да направя така, че да ги боли“…

— Освен това е знаел змийски — напомни Хари.

— Точно така, рядка способност, за която се предполага, че е свързана с Черните изкуства, въпреки че, както знаем, и сред великите добри вълшебници има такива, които владеят змийски. Всъщност това, че Риддъл може да разговаря със змии, не ме притесни чак толкова, както очевидно вродената му жестокост, прикритост и жажда за власт. Времето отново ни се подиграва — допълни Дъмбълдор и кимна към тъмното небе зад прозорците. — Но преди да се разделим, искам да насоча вниманието ти към някои подробности в сцената, на която току-що станахме свидетели, защото са тясно свързани с въпроси, които ще обсъдим при бъдещи срещи. Първо, надявам се, забеляза реакцията на Риддъл, когато споменах, че и друг носи малкото му име „Том“.

Хари кимна.

— Така той показа презрението си към всичко, което го свързва с други хора, към всичко, което го прави обикновен. Дори тогава искаше да бъде различен, да се откроява, да е прочут. Само няколко години след този разговор се отказа от името си и създаде маската на „Лорд Волдемор“, зад която се крие вече толкова