Хари Потър и Нечистокръвния принц

време. Уверен съм, забеляза също, че Том Риддъл вече беше изключително саможив и потаен, без приятели. Не поиска да му помогна и да го придружа до „Диагон-али“. Предпочете да действа сам. И като порасна, си остана същият. Ще чуеш от мнозина смъртожадни, че той им се доверявал, че единствени те му били близки и дори го разбирали. Заблуждават се. Лорд Волдемор никога не е имал приятели и според мен не е искал да има. И накрая… Дано не ти се спи много, Хари, искам да обърнеш внимание на това… младият Том Риддъл е обичал да събира трофеи. Видя кутията с крадените вещи, която беше скрил в стаята си. Беше ги взел от своите жертви, от хората, които е тормозел, и това, ако щеш, бяха нещо като сувенири от особено враждебните му магии. Обърни внимание на тези негови сврачешки наклонности, защото по- нататък това ще бъде от особено значение. А сега наистина е време да лягаш.

Хари се изправи. Докато прекосяваше кабинета, погледът му падна върху масичката, където последния път беше оставен пръстенът на Мерсволуко Гонт, сега обаче го нямаше там.

— Да, Хари? — рече Дъмбълдор, защото той беше спрял.

— Пръстена го няма — рече момчето и се обърна. — Но си помислих, че някъде тук сигурно държите устната хармоника.

Дъмбълдор грейна в усмивка и го погледна над очилата си.

— Много прозорливо от твоя страна, Хари, но устната хармоника никога не е била нищо повече от най- обикновена устна хармоника.

И след тези загадъчни думи той помаха с ръка на Хари, който разбра, че вече е свободен.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТАФЕЛИКС ФЕЛИЦИС

На другата сутрин първият час беше по билкология. От страх да не го подслушват на закуска Хари не успя да разкаже на Рон и Хърмаяни за урока с Дъмбълдор, но после най-подробно им обясни всичко, докато вървяха през зеленчуковите лехи към парниците. Свирепият вятър от края на предишната седмица най- сетне беше утихнал, странната мъгла се беше завърнала и им отне малко повече време от обикновено да намерят определения парник.

— Ау, какъв ужас, момчето Ти-знаеш-кой! — прошепна тихо Рон, след като заеха местата си около една от драките вероломки, които щяха да изучават този срок, и започнаха да надяват предпазните ръкавици. — Но пак не проумявам защо Дъмбълдор ти е показал всичко това. Да, наистина е интересно и така нататък, ама какъв е смисълът?

— Не знам — отвърна Хари, докато си слагаше предпазна гума на зъбите. — Но той твърди, че било много важно и щяло да ми помогне да оцелея.

— Според мен е страхотно — намеси се сериозно Хърмаяни. — Напълно логично е да знаеш колкото може повече за Волдемор. Как иначе ще разбереш кои са слабите му места?

— А как мина последното празненство при Слъгхорн? — изфъфли Хари през гумата.

— Всъщност беше забавно — отвърна Хърмаяни, докато си слагаше предпазни очила. — Пак дърдореше за някогашните си ученици, които са се прочули, и направо се прехласва по Маклагън, понеже е голям връзкар, но наистина ни поднесе много вкусни неща за ядене и ни запозна с Гуеног Джоунс.

— С Гуеног Джоунс ли? — възкликна Рон и очите му се ококориха зад очилата. — Онази Гуеног Джоунс? Капитанката на „Холихедските харпии“?

— Същата — потвърди Хърмаяни. — Лично на мен ми се видя малко надута, но…

— Престанете с разговорите там! — подвикна живо професор Спраут и се засуети със строг вид. — Изоставате, всички останали вече започнаха, а Невил дори успя да вземе първия пашкул!

Те се обърнаха и наистина — Невил седеше с разкървавена устна и няколко гадни драскотини отстрани на лицето, затова пък стискаше неприятна туптяща зелена чудесия приблизително колкото грейпфрут.

— Добре, професоре, почваме ей сега! — извика Рон и добави вече през шепот, когато учителката се завъртя с гръб: — Хари, трябваше да й направим едно „Муфлиато“.

— Не, не е трябвало! — отсече веднага Хърмаяни, както винаги силно ядосана при мисълта за Нечистокръвния принц и заклинанията му. — Хайде, идвайте… да започваме…

Погледна загрижено двете момчета, после всички поеха дълбоко въздух и се приведоха към чепатия пън между тях.

Той оживя на мига и от горния му край се изстреляха дълги, бодливи и нагънати като къпина жилави клонки, които зашибаха въздуха. Една се заплете в косата на Хърмаяни и Рон заудря с градинарските ножици, за да я отпъди. Хари пък успя да улови две от пръчките и да ги завърже, а насред усуканите пипалести вейки зейна отвор, в който Хърмаяни бръкна храбро. Те обаче стиснаха като в капан лакътя й и Хари и Рон ги задърпаха и извиха, с което ги принудиха да отворят отново дупката и Хърмаяни отскубна ръката и пръстите си, стиснала в тях пашкул като на Невил. Бодливите клонки тутакси се скриха отново в чворестия пън, който пак си заприлича на невинно мъртъв къс дърво.

— Знаете ли, когато си имам моя къща, няма да си посадя такива в градината — заяви Рон, докато вдигаше очилата над челото си, за да избърше потта, избила по лицето му.

— Подай ми купа — подкани Хърмаяни, както държеше на една ръка разстояние туптящия пашкул, и когато Хари сложи купа пред нея, тя пусна пашкула с отвращение.

— Не се гнуси, изстискай го, най-добър е, докато е пресен — провикна се професор Спраут.

— Та Слъгхорн се кани да прави коледно празненство — продължи Хърмаяни прекъснатия разговор, сякаш тримата не са били нападнати току-що от парче дърво, — и този път, Хари, няма да успееш да се измъкнеш, защото той ме помоли изрично да проверя кои вечери си свободен, за да го насрочи.

Хари изпъшка. Междувременно Рон се мъчеше да пукне пашкула над купата, като го държеше прав с две ръце и го стискаше с все сила.

— Това поредният купон само за любимци на Слъгхорн ли е? — попита той ядосан.

— Да, само за хора от клуба — потвърди Хърмаяни.

Пашкулът отхвръкна изпод пръстите на Рон, удари се в стъклото на парника, оттам отскочи от тила на професор Спраут, като събори вехтата й шапка с кръпки. Хари отиде да го вдигне, а когато се върна, Хърмаяни тъкмо казваше:

— Виж какво, не съм го измислила аз този Слъг-кръг…

— Да де, Слъг-кръг! — повтори Рон с презрителна усмивка тип Малфой. — Жалка работа! Е, дано си прекараш добре. Защо не опиташ да се свалиш с Маклагън, тъкмо Слъгхорн ще ви провъзгласи за Крал и Кралица на клуба…

— Можем да заведем някого със себе си — прекъсна го Хърмаяни, която по неизвестни причини беше поруменяла в ален оттенък, близък до точката на кипене, — и аз мислех да поканя теб, но щом смяташ, че това са глупости, няма да си хабя патроните.

В този миг Хари съжали, че пашкулът не е отскочил малко по-надалеч, та сега да не седи с двамата си приятели. Без те да го забележат, грабна купата и се опита да разтвори пашкула с възможно най-шумните и енергични средства, за които се сети: за беда пак чуваше разговора им до последната дума.

— Мислела си да поканиш мен? — рече Рон със съвсем различен глас.

— Да — гневно потвърди Хърмаяни. — Но щом предпочиташ да се свалям с Маклагън…

Настъпи мълчание, през което Хари продължи да блъска с градинската лопатка по жилавия пашкул.

— Не, не предпочитам — каза едва чуто Рон.

Хари не уцели, вместо пашкула удари купата и тя се натроши на парчета.

— Репаро! — побърза да каже той, като побутна с върха на магическата пръчка парчетата и те отново се слепиха в купа.

Трясъкът обаче сякаш извади от унеса Рон и Хърмаяни и те забелязаха присъствието на Хари. Хърмаяни се смути и тутакси започна да се суети и да търси „Плътоядните дървета по света“, за да види как точно се стискат пашкули на драка вероломка, а Рон изглеждаше засрамен, но и доста доволен от себе си.

— Дай ми го, Хари — подкани припряно Хърмаяни. — Тук пише, че трябва да го продупчим с нещо остро…

Хари й подаде пашкула в купата, двамата с Рон отново си сложиха очилата и за втори път се надвесиха над пъна.

Докато се бореше с бодливите жилави пръчки, които сякаш си бяха наумили на всяка цена да го удушат,