Докато притискаше в обятията си Хари, госпожа Уизли се разрида още по-безутешно.
— Обещай, че ще се пазиш… и няма да си навличаш неприятности…
— Винаги се пазя, госпожо Уизли — увери я Хари. — Нали си ме знаете, предпочитам спокойния живот.
Тя се засмя през сълзи и се дръпна назад.
— Е, и всички да слушате…
Хари стъпи в изумрудения огън и изкрещя:
— „Хогуортс“!
Видя за последно кухнята на семейство Уизли и разплаканото лице на госпожа Уизли, сетне пламъците го погълнаха и докато се въртеше стремглаво, той зърваше за миг стаите на други магьосници, които се скриваха шеметно от погледа му още преди да е надникнал, после забави скоростта и накрая стъпи право в камината в кабинета на професор Макгонъгол. Когато излезе от нея, Макгонъгол бегло вдигна очи от онова, което работеше.
— Добър вечер, Потър! Внимавай да не изцапаш килима с пепел.
— Няма, професоре.
Хари намести очилата и приглади косата си точно когато с въртене изникна и Рон. След като пристигна и Джини, тримата излязоха от кабинета на Макгонъгол и се отправиха към Грифиндорската кула. Докато вървяха, Хари надзърна през прозорците в коридора — слънцето вече залязваше над парка, застлан с по- дебели преспи, отколкото в градината на „Хралупата“. Забеляза в далечината Хагрид, който хранеше Бъкбийк пред къщата си.
— Джунджурийки — каза уверено Рон, щом излязоха при Дебелата дама — тя бе по-бледа от обикновено и трепна от силния му глас.
— А, не! — отсече Дебелата дама.
— Как така „не“?
— Има нова парола — уточни тя. — И ако обичаш, не ми крещи.
— Но нас ни нямаше, откъде да…
— Хари! Джини!
Към тях бързаше Хърмаяни, силно поруменяла и с наметало, шапка и ръкавици.
— Върнах се преди два часа, само отидох да посетя Хагрид и Бък… Уидъруингс де — обясни тя задъхана. — Добре ли изкарахте на Коледа?
— Да — отговори начаса Рон, — беше доста бурно откъм събития, Руфъс Скримдж…
— Имам нещо за теб, Хари — каза Хърмаяни, без изобщо да поглежда към Рон и да дава някакви признаци, че го е чула. — О, чакайте… паролата.
— Точно така — потвърди отмаляла Дебелата дама и се дръпна напред, за да разкрие дупката в портрета.
— Какво я прихваща? — учуди се Хари.
— На Коледа очевидно е попрекалила — отвърна Хърмаяни и завъртя очи, като тръгна пред другите към претъпканата обща стая. — Двете с приятелката й Вайълет се черпили през целия път, докато стигнат онази картина с пияните монаси в коридора на кабинета по вълшебство, после изпили и всичкото им вино. Но както и да е…
Тя потършува за миг в джоба си, после извади пергаментов свитък с почерка на Дъмбълдор отгоре.
— Страхотно! — възкликна Хари и го разгъна незабавно. Прочете, че следващият му урок с Дъмбълдор е насрочен за другата вечер. — Имам да му разказвам толкова много неща… на теб също. Хайде да седнем…
Точно тогава обаче екна силен писък „Бон-Бон!“ и Лавендър Браун изникна сякаш отдън земя, за да се хвърли в обятията на Рон. Мнозина от присъстващите на сценката се ухилиха ехидно, а Хърмаяни се засмя звънливо и каза:
— Ето там има една маса… Джини, идваш ли?
— Не, благодаря, имам среща с Дийн — отвърна тя, но Хари забеляза, че го казва без особено въодушевление.
Хари остави Рон и Лавендър в нещо като схватка по борба в стоеж и поведе Хърмаяни към свободната маса.
— Е, ти как прекара?
— О, добре — сви тя рамене. — Нищо особено. А как беше у Бон-Бон?
— Ще ти кажа след малко — обеща Хари. — Виж какво, Хърмаяни, не можеш ли…
— Не, не мога! — отсече тя. — Затова не ме моли.
— Мислех си, че след Коледата…
— Не аз, Хари, а Дебелата дама е изгълтала цяла бъчва отлежало петвековно вино. Та каква важна новина искаше да ми съобщиш?
Изглеждаше много ядосана, затова Хари реши да не спори точно сега за Рон и й разказа какво е чул от разговора на Малфой и Снейп.
След като приключи, Хърмаяни помисли малко и попита:
— Не смяташ ли, че…
— Че се е преструвал как иска да помогне на Малфой, колкото да го накара да издаде какво прави ли?
— Ами да — рече Хърмаяни.
— Бащата на Рон и Лупин са на същото мнение — смръщи се Хари. — Но това доказва по безспорен начин, че Малфой крои нещо, не можеш да го отречеш.
— Не, не мога — потвърди бавно тя.
— И го прави по заповед на Волдемор, точно както ти казвах!
— Хмм… някой от двамата спомена ли наистина името на Волдемор?
Хари сбърчи чело и се помъчи да си спомни.
— Не съм убеден… Със сигурност Снейп каза „твоят господар“, кой друг може да е?
— Не знам — прехапа устна Хърмаяни. — Може би баща му? — Очевидно замислена, тя погледна към отсрещния край на стаята и дори не забеляза, че Лавендър гъделичка Рон. — Как е Лупин?
— Не е много добре — отвърна Хари и разказа за бойната му задача сред върколаците и за трудностите, на които се натъква. — Чувала ли си за Фенрир Грейбек?
— Да, чувала съм! — сепна се Хърмаяни. — И ти си чувал, Хари!
— Кога — в часовете по история на магията ли? Прекрасно знаеш, че никога не съм слушал…
— Не, не по история на магията! Нали Малфой заплаши с него Боргин! — припомни Хърмаяни. — На „Мракон-али“, не помниш ли? Каза на Боргин, че Грейбек е стар семеен приятел и ще наминава, за да провери дали Боргин работи по въпроса.
Хари зяпна.
— Забравил съм! Но това
— Доста подозрително си е — пошушна Хърмаяни. — Освен ако…
— О, престани! — възкликна отчаян Хари. — За това вече няма как да си затвориш очите!
— Ами… не е изключено да са празни закани.
— Теб човек не може да те убеди — поклати глава Хари. — Ще видим кой ще излезе прав… Ще си вземеш думите назад, Хърмаяни, точно както онези от министерството. А, да, скарах се и с Руфъс Скримджър…
Двамата прекараха остатъка от вечерта в приятелски разговор, по време на който обиждаха как ли не Министерството на магията, защото и Хърмаяни като Рон смяташе, че си е направо нахално да молят сега Хари за помощ след всичко, на което са го подложили предната година.
На следващата сутрин срокът започна с приятна изненада за шестокурсниците: през нощта някой беше окачил на дъската за обяви в общата стая голяма табела:
