Хари Потър и Нечистокръвния принц

позна веднага — висок, блед, тъмнокос и красив, Волдемор като юноша.

Очите му се плъзнаха бавно из колибата и накрая попаднаха на мъжа в креслото. Известно време двамата се гледаха, сетне мъжът се изправи със залитане, а множеството празни бутилки в краката му затракаха и се затъркаляха по пода.

— АХ, ТИ! — ревна той. — ТИ!

И се нахвърли пиянски върху Риддъл, като държеше високо магическата пръчка и ножа.

— Спри!

Риддъл го каза на змийски. Мъжът се блъсна в масата, с което запрати покритите с мухъл съдове на пода и те се натрошиха. Той се взря в Риддъл. Настъпи дълго мълчание, докато двамата се наблюдаваха. Пръв се обади старецът.

— Знаеш го?

— Да, знам го — потвърди Риддъл.

Той влезе в стаята, като остави вратата зад себе си да се люшне и да се затвори. Хари неволно изпита сърдито възхищение, задето Волдемор изобщо не се страхува. На лицето му беше изписано само отвращение и може би разочарование.

— Къде е Мерсволуко? — попита той.

— Мъртъв е — каза другият. — Мъртъв от години.

Риддъл се свъси.

— А ти кой си тогава?

— Аз съм Морфин.

— Синът на Мерсволуко?

— Че кой друг…

Морфин вдигна косата от мръсното си лице, за да разгледа по-добре Риддъл, и Хари забеляза, че той носи на дясната си ръка пръстена с черния камък на Мерсволуко.

— Рекох, че си онзи мъгъл — прошепна Морфин. — Приличаш страшно много на онзи мъгъл.

— На кой мъгъл? — рязко попита Риддъл.

— На онзи мъгъл, по който сестра ми беше луднала, живее в господарската къща оттатък пътя — поясни Морфин и най-неочаквано се изплю на пода между тях. — Одрал си му кожата! Риддъл. Ама сега той е по-голям. Като се замисля… да, по-голям е от теб.

Морфин изглеждаше леко зашеметен и залитна, без да пуска масата, на която се крепеше.

— Ами да, той се върна — добави ни в клин, ни в ръкав.

Волдемор се беше вторачил в Морфин, сякаш преценяваше на какво е способен. После се приближи още малко и попита:

— Риддъл ли се е върнал?

— Ъхъ, заряза я, така й се падаше, да се омъжва за някаква отрепка! — изсъска Морфин и пак се изплю на пода. — Но преди да избяга, ни ограби, представи си… Къде е медальонът с капачето, а, къде е медальонът на Слидерин?

Волдемор не отговори. Морфин отново изпадна в ярост — размахваше ножа и крещеше:

— Опозори ни тая малка никаквица, да! А ти кой си, та си дошъл тук да разпитваш? Всичко това е минало… минало…

Морфин погледна встрани и пак залитна леко, а Волдемор тръгна към него. Докато вървеше, се спусна необичаен мрак, който угаси светилника на Волдемор и свещта на Морфин, угаси всичко…

Дъмбълдор стисна силно между пръстите си ръката на Хари и двамата отново се устремиха назад към настоящето. След непрогледния мрак меката златиста светлина в кабинета на Дъмбълдор направо заслепи Хари.

— Това ли беше всичко? — попита веднага той. — Защо стана тъмно, какво се случи?

— Защото Морфин не можа да си спомни нищо от този миг нататък — обясни Дъмбълдор, като покани с ръка Хари да се разполага на стола. — На другата сутрин, когато се събудил, лежал сам на пода. Пръстена на Мерсволуко го нямало. През това време в селцето Литъл Хангълтън една прислужница тичала по главната улица и пищяла, че в гостната на господарската къща има три трупа — Том Риддъл старши, майка му и баща му. Мъгълските власти били озадачени. Доколкото ми е известно, и до ден-днешен не знаят как точно са умрели семейство Риддъл, защото проклятието Авада Кедавра обикновено не оставя никакви следи от увреждания… Единственото изключение седи пред мен — добави Дъмбълдор и кимна към белега на Хари. — В министерството обаче веднага разбраха, че това е убийство, извършено от магьосник. Там знаеха, че в другия край на долината, където е къщата на Риддъл, живее заклет мъгъловраг, който вече е излежавал присъда за нападение срещу един от убитите. И така, от министерството веднага пратиха хора при Морфин. Не се наложило дори да го разпитват, да му дават веритасерум или да прилагат легилимантика. Той начаса си признал, че е извършил убийството, и посочил подробности, каквито е могъл да знае единствено убиецът. Заявил, че се гордее, задето е убил мъгълите, от години бил чакал да му падне сгоден случай. Предал магическата си пръчка и веднага се установило, че семейство Риддъл са убити именно с нея. Морфин изобщо не оказал съпротива, оставил се да го отведат в Азкабан. Единственото, което го притеснявало, било изчезването на пръстена на баща му. „Той ще ме убие, дето съм го изгубил — повтарял като навита пружина на хората, които били отишли да го задържат. — Той ще ме убие, че съм изгубил неговия пръстен.“ И както личи, това било всичко, което е казал тогава. Остана в Азкабан до края на дните си и все не можеше да прежали последната вещ от наследствените реликви на Мерсволуко. Погребан е край тъмницата редом с други клетници, издъхнали в нея.

— Значи Волдемор е откраднал магическата пръчка на Морфин и я е използвал — каза Хари, както седеше с изправен гръб на стола.

— Точно така — потвърди Дъмбълдор. — Не разполагаме със спомени, които да ни го покажат, но според мен можем да бъдем почти сигурни какво точно се е случило. Волдемор е направил на вуйчо си зашеметяващо заклинание, взел е магическата му пръчка и е отишъл в другия край на долината, в „господарската къща оттатък пътя“. Там убил мъгъла, който бил зарязал неговата майка магьосница, и в допълнение баба си и дядо си, също мъгъли: по този начин изтребил недостойния род на Риддъл и си отмъстил на баща си, който не го е искал. После се върнал в съборетината на Гонт, направил сложна магия, за да вкара в съзнанието на вуйчо си лъжливи спомени, взел старинния пръстен от ръката на Морфин и си тръгнал.

— Значи Морфин така и не е разбрал, че не го е извършил той?

— Не, не е разбрал — рече Дъмбълдор. — Както вече ти споменах, направил пълни самопризнания, в които дори се е хвалел.

— Но през цялото време е носел в съзнанието си този истински спомен!

— Да, ала за да излезе наяве, трябваше да поработи изключително подготвен легилимант — вметна Дъмбълдор. — Пък и кой ще тръгне да рови в съзнанието на Морфин, при положение че той вече се е признал за извършител на престъплението? Все пак през последните седмици от живота на Морфин аз успях да си издействам свиждане с него — по онова време вече се опитвах да открия възможно най-много за миналото на Волдемор. Трудно изтръгнах този спомен от него. Щом го видях, се помъчих да го използвам, за да уредя да пуснат Морфин от Азкабан. Но докато в министерството се наумуват, той вече беше починал.

— Но как там не са се досетили, че именно Волдемор е причинил всичко това на Морфин? — ядоса се Хари. — По онова време той все още не е бил пълнолетен, нали? Мислех, че могат да засекат магия, направена от непълнолетен!

— Абсолютно прав си — могат да засекат магията, но не и кой я е направил: сигурно помниш как от министерството обвиниха теб за хвърковатата магия, която всъщност беше направена от…

— От Доби — изръмжа Хари, защото още го болеше заради тази черна несправедливост. — Значи ако си непълнолетен и направиш магия в къщата на пълнолетна вещица или магьосник, в министерството няма да разберат?

— Със сигурност няма да са в състояние да посочат кой точно е направил магията — потвърди Дъмбълдор и се подсмихна заради огромното възмущение, изписано по лицето на Хари. — Разчитат, че вътре в дома родителите магьосници знаят как да накарат потомците си да слушат.