Ако сте на седемнайсет години или ще ги навършите преди 31 август, имате право да изкарате тримесечен курс по магипортиране с инструктор от Министерството на магията. Ако желаете да се включите, запишете се отдолу.
Цена: 12 галеона
Хари и Рон се присъединиха към блъсканицата пред обявата, за да си изчакат реда и да се запишат и те. Рон тъкмо вадеше перото, за да се включи след Хърмаяни, когато Лавендър се промъкна зад него, долепи длани до очите му и изгука:
— Познай кой е, Бон-Бон!
Хари се обърна, видя, че Хърмаяни се отдалечава, и я догони, защото не му се стоеше с Рон и Лавендър, но за негова изненада след малко Рон също ги настигна при дупката в портрета с яркочервени уши и начумерено лице. Без да казва и дума, Хърмаяни ускори крачка и отиде при Невил.
— Магипортиране значи — подхвана Рон с тон, от който беше пределно ясно, че не желае да обсъжда случилото се току-що. — Дали ще бъде забавно, а?
— Не знам — отвърна Хари. — Може би когато го правиш сам, е по-хубаво, лично на мен не ми беше никак приятно, когато Дъмбълдор ме магипортира със себе си при онова пътуване.
— Бях забравил, че ти вече си го правил… Дано да си взема изпита от първия път — притесни се Рон. — Фред и Джордж са успели.
— Но Чарли са го скъсали, нали?
— Да, ама той е по-едър от мен — напомни Рон и разпери ръце, сякаш е горила, — затова Фред и Джордж не разказваха много-много за изпита… поне пред Чарли.
— А кога се явяваме?
— Веднага щом станем на седемнайсет. Аз ще ги навърша още през март.
— Да, но няма да можеш да се магипортираш тук, в замъка…
— Притрябвало ми е да се магипортирам тук! Важното е всички да знаят, че ако реша, бих могъл да го направя.
Не само Рон се вълнуваше при мисълта за магипортирането. Цял ден всички обсъждаха предстоящите уроци и се радваха, че ще могат да изчезват и после пак да се появяват, когато си поискат.
— Ще бъде страхотно, когато — хоп! — и… — възкликна Шеймъс и щракна с пръсти, за да покаже как ще изчезне. — Братовчед ми Фъргюс го прави само за да ме дразни, обаче като се науча и аз… няма да има и миг спокойствие…
Той дотолкова се залиса в щастливите мечти, че замахна прекалено вдъхновено с магическата пръчка и вместо извор бистра вода, каквато беше задачата на урока по вълшебство този ден, измагьоса мощна струя като от маркуч, която рикошира в тавана и събори по лице професор Флитуик.
— Хари вече се е магипортирал — обясни Рон на доста сконфузения Шеймъс, след като професор Флитуик се подсуши с леко движение на магическата пръчка и наказа Шеймъс да преписва
— Уааа! — пошушна Шеймъс и тримата с Дийн и Невил доближиха още малко глави, за да чуят какво усещаш по време на магипортиране.
Чак до вечерта Хари бе обсаждан от други шестокурсници, които го молеха да им разкаже по-подробно. Всички те по-скоро изпадаха във възторг, вместо да се обезсърчат, когато им обясни колко неприятно е усещането. В осем без десет вечерта още отговаряше на въпроси, затова се видя принуден да излъже, че има да връща една книга в библиотеката, за да се отскубне и да не закъснее за урока с Дъмбълдор.
В кабинета на Дъмбълдор светеше, портретите на предишните директори си похъркваха тихо в рамките, а мислоемът отново беше приготвен върху писалището. Ръцете на Дъмбълдор бяха отпуснати от двете страни на каменния съд, както и преди, дясната си беше черна и обгорена. Изобщо не бе зараснала и Хари се зачуди вероятно за стотен път от какво ли е тази рана, но не попита. Дъмбълдор му беше казал, че все някога ще научи, пък и сега Хари искаше да обсъди с него друго. Ала преди да е изрекъл и дума за Снейп и Малфой, Дъмбълдор рече:
— Подочух, че на Коледа си се срещнал с министъра на магията.
— Да — потвърди Хари. — Не остана особено доволен от мен.
— Така е — въздъхна Дъмбълдор. — И от мен не е доволен. Но ние с теб, Хари, ще се опитаме да не се давим в тази мъка и да продължим битката.
Хари се ухили.
— Скримджър искаше да кажа на магьосническата общност, че министерството върши чудесна работа.
Дъмбълдор се усмихна.
— Сам знаеш, идеята всъщност принадлежи на Фъдж. През последните му дни като министър, когато отчаяно се опитваше да се задържи на поста си, се чудеше как да си издейства среща с теб, надяваше се да го подкрепиш…
— След всичко, което направи миналата година? — ядоса се Хари. —
— Обясних на Корнелиус, че и дума не може да става, но идеята му явно не е умряла дори когато го свалиха от поста. Няколко часа след като Скримджър стана министър, двамата се видяхме и той настоя да му уредя среща с теб…
— Значи заради това сте се скарали! — избълва Хари. — Пишеше в „Пророчески вести“.
— Няма как, и „Пророчески вести“ са длъжни да съобщават от време на време истината, пък било то и случайно — отбеляза Дъмбълдор. — Да, скарахме се именно заради това. Е, както виждам, Руфъс най-после е измислил начин да те притисне до стената.
— Обвини ме, че съм ви верен до гроб.
— Колко грубо от негова страна!
— И аз потвърдих.
Дъмбълдор понечи да каже нещо, но се отказа. Зад Хари фениксът Фоукс изписука тихо, нежно и напевно. Хари силно се смути, когато най-неочаквано забеляза, че яркосините очи на Дъмбълдор май са се насълзили, и побърза да забие поглед в коленете си.
Но когато директорът заговори, гласът му беше съвсем спокоен.
— Много съм трогнат, Хари.
— Скримджър ме разпитваше къде ходите, когато ви няма в „Хогуортс“ — каза Хари, без да мести втренчен поглед от коленете си.
— Да, много е любопитен да узнае — потвърди Дъмбълдор вече развеселен и Хари реши, че отново е безопасно да го погледне. — Дори се опита да ме следи. Наистина забавно. Пратил ми Долиш за опашка. Не беше любезно от негова страна. Веднъж вече бях принуден да направя магия на Долиш, сега я повторих, а сърцето ми се късаше.
— Значи още не знаят къде ходите? — попита Хари с надежда да откопчи нещо по този прелюбопитен въпрос, но Дъмбълдор само се усмихна над очилата си с форма на полумесеци.
— Не, не знаят, но още не е дошло време да научаваш и ти. А сега предлагам да продължим, ако няма нещо друго…
— Всъщност има, професоре — потвърди Хари. — За Малфой и Снейп.
—
— Да, сър. По време на празненството при Слъгхорн ги чух… всъщност ги проследих…
Дъмбълдор изслуша разказа му с безизразно лице. След като Хари приключи, известно време директорът мълча, сетне рече:
— Благодаря ти, Хари, че ми каза, но ти предлагам да не мислиш за това. Според мен не е от особено значение.
— Не е от особено значение ли? — повтори с недоумение момчето. — Разбрахте ли, професоре…
— Да, Хари, надарен съм с изключителни умствени способности и разбрах всичко, което ми каза — отвърна малко рязко Дъмбълдор. — Дори можеш да допуснеш, че съм разбрал малко повече от теб. Още
