когато рече:
— О, да, това е въпрос на споделени тайни, не бих искал да любопитствам излишно… не, не… Пък и толкова ли е важно дали точно ти си Избрания?
На Хари му трябваха няколко секунди да осмисли последните думи, после той отвърна:
— Наистина не разбирам за какво говорите, господин министър.
— Е, за теб, разбира се, е изключително важно — засмя се Скримджър. — Но за магьосническото общество като цяло… това са само догадки, нали? Важно е в какво вярват хората.
Хари не каза нищо. Помисли си, че вече знае приблизително какво ще последва, но нямаше намерение да помага на Скримджър да стига дотам. Гномчето под рододендрона се беше запретнало да копае и да търси в корените му червеи и Хари не сваляше очи от него.
— Хората вярват, че
Гномчето тъкмо се бе добрало до червей, теглеше го с все сила и се опитваше да го извади от замръзналата пръст. Хари мълча толкова дълго, че накрая Скримджър каза, като премести поглед от него към гномчето:
— Големи симпатяги са, нали? Но какъв е твоят отговор, Хари?
— Не разбирам какво точно искате — бавно отвърна момчето. — Какво означава „да застана редом до министерството“?
— Уверявам те, нищо чак толкова обременително — отговори Скримджър. — Например ако от време на време те виждат да влизаш и да излизаш от министерството, това ще създаде нужното впечатление. И докато си там, разбира се, ще имаш прекрасната възможност да поприказваш с Гауейн Робардс, който пое от мен служба „Аврори“. Долорес Ъмбридж ми е споменавала, че мечтаеш да станеш аврор. Това би могло да се уреди много лесно…
Хари усети как у него се надига гняв: значи Долорес Ъмбридж още беше в министерството!
— И така — подхвана той, сякаш просто за да изясни някои неща, — в общи линии искате да създадете впечатление, че работя за министерството.
— Духът на всички ще се повдигне, ако се разчуе, че ти, Хари, си съпричастен — заяви Скримджър, доволен, че момчето се е предало толкова бързо. — Нали разбираш, Избрания… става дума да обнадеждим хората, да им вдъхнем увереност, че се случват вълнуващи неща…
— Но ако аз постоянно влизам и излизам от министерството — рече Хари, като се мъчеше гласът му да си остане дружелюбен, — няма ли всички да си помислят, че одобрявам онова, което се върши там?
— Ами… — понавъси се Скримджър, — именно заради това отчасти ни се иска…
— Не, няма да стане — заяви любезно Хари. — Не одобрявам някои от нещата, които се вършат в министерството. Например задържането на Стан Шънпайк.
Известно време Скримджър мълча, но лицето му в миг стана студено.
— Не очаквам да разбереш — заяви министърът и за разлика от Хари не успя да прикрие така успешно гнева в гласа си. — Времената са смутни, трябва да се вземат някои мерки. Ти си на шестнайсет години…
— Дъмбълдор е на много повече от шестнайсет, но също смята, че Стан не би трябвало да е в Азкабан — натърти Хари. — Превръщате Стан в изкупителна жертва, точно както искате да превърнете мен в талисман.
Гледаха се дълго и враждебно. Накрая Скримджър каза, вече без да се преструва на мил:
— Разбрах. Точно както своя кумир Дъмбълдор ти предпочиташ да се разграничиш от министерството, така ли?
— Не искам да ме използват — обясни Хари.
— Някои биха казали, че е твой дълг да бъдеш използван от министерството!
— Да, други пък биха казали, че е ваш дълг да проверявате дали хората наистина са смъртожадни, преди да ги пращате зад решетките — заяви Хари, вече без да сдържа все по-силния си гняв. — Правите това, което правеше и Барти Крауч. Все не случваме на министър! Или ще е Фъдж, който се прави, че всичко върви по мед и масло, когато под носа му убиват хора, или пък вие, дето пращате в тъмница не когото трябва и се опитвате да изкарате, че Избрания ви подкрепя!
— Значи не си ти Избрания? — попита Скримджър.
— Нали казахте, че не е толкова важно кой е Избрания? — засмя се горчиво Хари. — Поне за вас.
— Не биваше да го казвам — разкая се веднага Скримджър. — Не беше тактично…
— Но беше искрено — увери го Хари. — Едно от малкото искрени неща, които чух от вас. Все ви е едно дали ще умра, или ще живея, но много държите да ви помогна да убедите всички, че печелите войната срещу Волдемор. Не съм забравил, господин министре…
Той вдигна десния си юмрук. Там, по премръзналата му ръка, се белееха лъскавите белези, останали от наказанието, когато Долорес Ъмбридж го беше накарала да пише върху собствената си плът „Няма да лъжа“.
— Не помня да сте ме подкрепил, когато убеждавах всички, че Волдемор се е завърнал. Миналата година в министерството не държахте чак толкова да сме приятели.
Продължиха да стоят в мълчание, ледено като земята под краката им. Градинското гномче най-сетне беше успяло да издърпа червея и сега го смучеше, щастливо облегнато на най-ниските клони на рододендроновия храст.
— Какво е намислил Дъмбълдор? — попита внезапно Скримджър. — Къде ходи, когато отсъства от „Хогуортс“?
— Нямам представа — отговори Хари.
— И да знаеше, пак нямаше да ми кажеш, нали? — попита Скримджър.
— Не, нямаше — призна си Хари.
— Е, в такъв случай ще се наложи да проверя дали не мога да науча с други средства.
— Опитайте — рече безразлично Хари. — Но ми се виждате по-умен от Фъдж, очаквах да сте си взел поука от грешките му. Той се опита да се меси в „Хогуортс“. Сигурно сте забелязал, че вече не е министър, а Дъмбълдор продължава да си е директор. На ваше място щях да оставя Дъмбълдор на мира.
Настъпи дълго мълчание.
— Е, ясно ми е, че добре те е обработил — заяви Скримджър със студен суров поглед иззад очилата с телени рамки. — Верен до гроб на Дъмбълдор, нали така, Потър?
— Да, точно така — отвърна Хари. — Радвам се, че го изяснихме.
И като обърна гръб на министъра на магията, той се запъти обратно към къщата.
ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
ПЛИТКА ПАМЕТ
Няколко дни след Нова година Хари, Рон и Джини се наредиха привечер до огъня в кухнята, за да се върнат в „Хогуортс“. Министерството беше уредило тази еднократна връзка с пудролиниите, та учениците да се приберат бързо и безопасно в училището. Изпращаше ги само госпожа Уизли — господин Уизли, Фред, Джордж, Бил и Фльор бяха на работа. В мига преди да се разделят госпожа Уизли не се сдържа и се разплака. Вярно, напоследък тя плачеше за щяло и нещяло, особено след като на Коледа Пърси беше побързал да си тръгне разярен, с напръскани с пюре от пащърнак очила (заслугата за което си приписваха и Фред, и Джордж, и Джини).
— Недей да плачеш, мамо — взе да я успокоява Джини и я потупа по гърба, докато госпожа Уизли хлипаше на рамото й. — Всичко ще бъде наред…
— Да, не се притеснявай за нас — присъедини се и Рон, който разреши на майка си да го млясне много влажно по бузата, — и за Пърси. Голям тъпанар е, не е кой знае каква загуба.
