когато съм го виждал ядосан колкото мама. Фред твърди, че оттогава задникът му отляво вече не е същият.
— Дай да го пропуснем задника на Фред…
— Моля? — екна гласът на Фред и в кухнята влязоха близнаците. — Аааа, Джордж, я ги виж! Режат с ножове! Горките!
— След два месеца и малко ставам на седемнайсет — оповести нацупено Рон, — и тогава вече ще мога да го правя с магия!
— Но междувременно — заяви Джордж, след като седна на кухненската маса и си качи краката отгоре, — можем да ти се порадваме, докато ни показваш как всъщност се борави с… хей, внимавай!
— Заради теб стана! — ядоса се Рон и засмука порязания си палец. — Чакай само да стана на седемнайсет…
— Не се и съмнявам, че ще ни зашеметиш всички с неподозирани магически способности — прозина се Фред.
— И понеже стана дума за неподозирани способности, Роналд — намеси се отново Джордж, — какво чуваме от Джини за теб и за някаква млада дама на име Лавендър Браун… освен ако сведенията ни не са погрешни…
Рон поруменя, но не изглеждаше сърдит, когато се обърна отново към брюкселското зеле.
— Гледай си работата!
— Какъв остроумен отговор! — подсмихна се Фред. — Направо не знам как ти хрумват. Не, искахме само да разберем… как е станало.
— Кое как е станало?
— Въпросната дама да не е преживяла злополука?
— Моля?
— В смисъл откъде й е това трайно и всеобхватно умопомрачение? Внимавай сега!
Госпожа Уизли влезе в кухнята точно навреме, за да види как Рон мята ножчето за брюкселското зеле по Фред, който лениво замахна с магическата пръчка и ножът се превърна в хартиено самолетче.
—
— Няма… — рече Рон — да допускам да виждаш — смотолеви накрая той и отново се извърна към планината брюкселско зеле.
— Фред, Джордж, съжалявам, милички, но довечера пристига Ремус, ще се наложи Бил да се смести при вас двамата!
— Разбира се — отвърна Джордж.
— Тъй като Чарли няма да се прибере, Хари и Рон ще останат в таванската стая, а ако Фльор отиде при Джини…
— Джини ще си изкара страхотна Коледа, няма що — промърмори Фред.
— Всички ще се чувстват добре. Или поне ще имат топла постеля — довърши госпожа Уизли донякъде измъчено.
— Значи Пърси наистина няма да ни покаже грозната си физиономия, така ли? — попита Фред.
Госпожа Уизли се извърна и чак тогава отговори:
— Не, зает е, предполагам, в министерството.
— О, не знам по света да има по-голям тъпанар! — отбеляза Фред, след като госпожа Уизли излезе от кухнята. — Всъщност има още един. Е, да тръгваме тогава, Джордж.
— Какво сте намислили? — попита Рон. — Толкова ли не можете да ни помогнете с това брюкселско зеле? Достатъчно е да замахнете с магическата пръчка и ние също ще бъдем свободни!
— Не, едва ли ще го направим — сериозно отвърна Фред. — Докато белиш без магия брюкселско зеле, си каляваш волята и разбираш колко им е трудно на мъгълите и безмощните…
— И ако искаш, Рон, хората да ти помагат — допълни Джордж, след като му метна хартиеното самолетче, — няма да ги замеряш с ножове. Нека ти е за урок. Отиваме в селото, там в книжарницата работи едно много хубаво момиче, което смята фокусите ми с карти за страхотни… почти като истинска магия…
— Гадняри! — изсъска свъсен Рон, докато гледаше как близнаците прекосяват отрупания със сняг двор. — Щеше да им отнеме някакви си десет секунди и ние също щяхме да отидем с тях.
— Аз не мога — напомни Хари. — Обещах на Дъмбълдор, докато съм тук, да не мърдам от къщата.
— А, да — рече Рон. Обели още няколко главички брюкселско зеле и попита: — Ще кажеш ли на Дъмбълдор за разговора между Снейп и Малфой?
— Да — отговори Хари. — Ще кажа на всеки, който може да ги спре, и Дъмбълдор е пръв в списъка ми. Вероятно ще поговоря отново и с баща ти.
— Жалко обаче, че не си чул какво всъщност прави Малфой.
— Нямаше как да чуя. Точно там е работата, той не искаше да каже на Снейп.
След кратко мълчание Рон отбеляза:
— Е, знаеш, естествено, какво ще отсъдят всички. Татко, Дъмбълдор и останалите. Ще кажат, че Снейп всъщност не иска да помогне на Малфой и само се е опитвал да разбере какво е намислил.
— Понеже не са го чули — отсече Хари. — Дори Снейп не е чак толкова добър актьор.
— Да… обаче все пак ще видиш, че ще стане така — вметна Рон.
Хари се извърна към него със свъсено лице.
— Но ти смяташ, че съм прав, нали!
— Да — бързо отговори Рон. — Сериозно ти говоря. Но всички те са убедени, че Снейп е в Ордена.
Хари не каза нищо. Вече му беше хрумнало, че това ще бъде най-вероятното възражение при поредните му доказателства, дори сякаш чуваше Хърмаяни: „Очевидно, Хари, само се е преструвал, че е готов да помогне на Малфой, за да го прилъже да му каже какво точно прави…“
Но това бяха просто предположения, защото той не беше успял да й каже какво е чул. Беше си тръгнала от празненството у Слъгхорн още преди Хари да се върне там, или поне така му каза ядосаният Маклагън, а когато Хари отиде в общата стая, Хърмаяни вече се беше прибрала да си легне.
Рано на другата сутрин двамата с Рон трябваше да заминат за „Хралупата“ и Хари само бе успял да й пожелае весела Коледа и да подметне, че щом се върнат след ваканцията, има да й съобщава важна новина. Но не беше съвсем сигурен, че тя го е чула: точно по това време Рон и Лавендър си взимаха подчертано безсловесно „довиждане“ зад гърба му.
Ала дори Хърмаяни нямаше как да отрече едно: Малфой определено кроеше нещо и Снейп знаеше. Ето защо Хари се чувстваше напълно в правото си да й заяви „Нали ти казах!“, както вече многократно беше повтарял на Рон.
Не успя да разговаря с господин Уизли вечерта преди Коледа, защото той работеше до много късно в министерството. Семейство Уизли и гостите им седяха във всекидневната, където Джини беше попрекалила с украсата, та сякаш седяха насред взривен склад за хартия. Само Фред, Джордж, Хари и Рон знаеха, че ангелчето на върха на коледното дърво всъщност е градински гном, който ухапал Фред по глезена, докато той вадел моркови за предколедната вечеря. Вцепенено, оцветено в златисто, издокарано в мъничка балеринска поличка, със залепени на гърба му крилца, гномчето ги оглеждаше злобно отвисоко и беше най- грозният ангел, който Хари беше виждал някога — с голяма плешива глава като картоф и доста космати крака.
Всички би трябвало да слушат коледната радиопрограма с участието на любимата певица на госпожа Уизли — Селестина Уорбек, чийто глас се лееше от големия дървен радиоприемник. Но Фльор, която явно смяташе Селестина за много скучна, говореше на висок глас в ъгъла и намръщената госпожа Уизли беше принудена да държи магическата си пръчка насочена към копчето за силата на звука, така че Селестина се чуваше все по-силно и по-силно. На фона на едно подчертано сърцераздирателно парче на име „Котел, пълен с жарка силна любов“, Фред и Джордж започнаха да играят с Джини на избухващи карти. Рон непрекъснато стрелкаше крадешком Бил и Фльор с поглед, сякаш за да натрупа опит. Междувременно Ремус Лупин, по-слаб и по-дрипав отвсякога, седеше край огъня и гледаше в дълбините му, сякаш изобщо не чуваше гласа на Селестина:
