Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Малфой използва Краб и Гойл за охрана. Току-що се скара с Краб. Искам да разбера… аха!

Беше намерил каквото търсеше: сгънат на квадрат наглед празен пергамент, който той изглади и почука леко с върха на магическата си пръчка.

— „Тържествено се кълна, че ще върша пакости“… ако не аз, то при всички случаи Малфой.

Върху пергамента веднага изникна Хитроумната карта. На нея най-подробно бяха изобразени всички етажи в замъка и по тях пъплеха мънички черни точици с написани до тях имена на обитателите на „Хогуортс“.

— Помогни ми да открия Малфой — нервно подвикна Хари.

Опъна картата върху леглото си, двамата с Рон се надвесиха над нея и затърсиха.

— Ето го! — възкликна Рон след около минута. — В общата стая на слидеринци е, виж… заедно с Паркинсън, Забини, Краб и Гойл…

Хари погледна разочарован картата, но веднага се окопити.

— Е, от тук нататък ще го държа под око — заяви той решително. — И още щом го засека да се навърта някъде, а Краб и Гойл да пазят отвън, замятам се с добрата стара мантия невидимка и отивам да видя какви…

Той замълча, защото в стаята влезе Невил, който внесе със себе си силна миризма на изгорял плат и се зае да рови в куфара си, за да търси нови гащи.

Въпреки решимостта си да спипа Малфой през следващите две седмици Хари нямаше никакъв късмет. Взираше се в картата възможно най-често, понякога дори правеше между часовете излишни посещения в тоалетната, за да я разглежда, но нито веднъж не видя Малфой да върши нещо подозрително. Вярно, засече Краб и Гойл да се придвижват само двамата из замъка по-често от обикновено и понякога да спират и да чакат в безлюдни коридори, но Малфой не само че не се забелязваше наблизо, а направо бе невъзможно да бъде открит на картата. Това си бе изключително загадъчно! Хари се зачуди дали всъщност Малфой не напуска територията на училището, но не проумяваше как би могъл да го направи при тези крайно строги мерки за сигурност вътре в замъка. Единственото, което му хрумваше, бе, че просто не може да открие Малфой сред стотиците черни точици върху картата. Колкото до това, че Малфой, Краб и Гойл преди не се разделяха, а сега не бяха непрекъснато заедно — е, такива неща се случват, когато хората пораснат. Хари помисли с горчивина, че Рон и Хърмаяни са живото доказателство.

Февруари вече се изнизваше, наближаваше март, а времето си беше същото, с тази разлика, че освен дъждовно, стана и ветровито. За всеобщо възмущение на дъската за обяви в общата стая се появи съобщение, че следващото посещение в Хогсмийд е отменено. Рон беше бесен.

— Падаше се на рождения ми ден! — възнегодува той. — Очаквах го с нетърпение!

— Но не е изненада — напомни Хари. — След случилото се с Кейти…

Тя още не се беше върнала от „Свети Мънго“. И не само това — в „Пророчески вести“ се съобщаваше за още безследно изчезнали, включително роднини на ученици в „Хогуортс“.

— Но сега единственото, което мога да очаквам, е тъпото магипортиране! — нацупи се Рон. — Страхотен рожден ден, няма що!

И след третия урок магипортирането си оставаше все така трудно, макар че още няколко души бяха успели да се разцепят. Витаеше все по-натрапчивото усещане за безсилие и мнозина се настроиха срещу Уилки Туайкрос и трите му „П“, вдъхновили не един и два негови прякора, най-учтивите сред които бяха Пръднята и Павиана.

— Честит рожден ден, Рон! — поздрави го Хари, когато на първи март бяха събудени от Шеймъс и Дийн, поели шумно за закуска. — Ето моя подарък.

Той метна към леглото на Рон пакет, който се приземи сред малката купчинка други подаръци — Хари отсъди, че през нощта са ги доставили домашните духчета.

— Ура! — рече сънено Рон и докато разкъсваше хартията, Хари стана от леглото, отвори куфара си и се зае да търси Хитроумната карта, която старателно криеше след всяка употреба.

Извади половината неща от куфара, докато я открие под сгънатите на клъбце чорапи, където пазеше и шишенцето с отвара за късмет Феликс Фелицис.

— Така — прошепна той и се върна заедно с картата в леглото, където я почука тихо и промълви „Тържествено се кълна, че ще върша пакости“, за да не го чуе Невил, който точно в този момент минаваше покрай долния край на кревата му.

— Страхотни са, Хари! — възкликна радостно Рон, като размаха чифта нови ръкавици за куидичен пазач, които Хари му беше подарил.

— За нищо — отвърна разсеяно Хари, докато се взираше в спалното помещение на слидеринци с надеждата да види Малфой. — Я… май не си е в леглото…

Рон не отговори, беше погълнат от подаръците, които разопаковаше, и от време на време се провикваше доволно.

— Тази година не мога да се оплача! — оповести той, вдигнал тежък златен часовник със странни символи по края и мърдащи звездички вместо стрелки. — Виж какво са ми подарили мама и татко! Леле, мисля и догодина пак да навърша пълнолетие…

— Страхотен — измърмори Хари, като удостои с бегъл поглед часовника и отново се взря още по- съсредоточено в картата.

Къде ли беше Малфой? Май го нямаше и на масата на слидеринци в Голямата зала, значи не беше отишъл на закуска… Не беше и при Снейп, който си седеше в кабинета… Нямаше го и по тоалетните, и в болничното крило…

— Искаш ли? — попита Рон с пълна уста и му поднесе кутия шоколадови пияни котли.

— Не, благодаря — отказа Хари, след като вдигна очи. — Малфой отново е изчезнал!

— Невъзможно! — възрази Рон, после лапна втори шоколадов бонбон и стана да се облече. — Хайде, ако не побързаш, ще се наложи да се магипортираш на празен стомах… всъщност така може би е по- лесно…

Той погледна замислено кутията пияни котли, сви рамене и си взе трети.

Хари почука с магическата си пръчка по картата и по-шушна „Пакост извършена“, макар че не беше извършена никаква пакост, после умислено се облече.

Трябваше да има някакво обяснение за периодичното изчезване на Малфой, ала Хари просто не се сещаше какво може да бъде то. Най-добрият начин да установи беше да го проследи, това обаче бе трудно осъществимо дори с мантията невидимка — нали имаше часове, тренировки по куидич, домашни и магипортиране, нямаше как по цял ден да дебне Малфой из училището, без да забележат отсъствието му.

— Готов ли си? — попита той Рон.

Беше преполовил пътя до вратата на спалнята, когато забеляза, че Рон не се е и помръднал дори, а се е облегнал на подпората на балдахина и със странно отнесено изражение на лицето гледа мокрия от дъжда прозорец.

— Рон! Закуска?

— Не съм гладен.

Хари се взря в него.

— Ама нали сам каза…

— Добре де, ще сляза с теб — въздъхна Рон, — но няма да ям.

Хари го изгледа подозрително.

— Току-що излапа половин кутия пияни котли.

— Не е заради това — въздъхна отново Рон. — Ти… ти няма да разбереш.

— Така си е — потвърди Хари, макар и озадачен, и се обърна да отвори вратата.

— Хари! — повика го внезапно Рон.

— Какво?

— Хари, вече не издържам!

— Какво не издържаш? — попита той вече определено разтревожен.

Рон беше пребледнял и изглеждаше сякаш се разболява.

— Не мога да спра да мисля за нея — сподели Рон хрипливо.