— Цял ден бях в гората! — обясни запъхтян. — Арагог е още по-зле, четох му… чак сега дойдох на вечеря и професор Спраут ми каза за Рон! Той как е?
— Не много зле — отвърна Хари. — Твърдят, че ще се оправи.
— Най-много по шестима души едновременно на свиждане! — подвикна Мадам Помфри, след като излезе забързано от кабинета си.
— С Хагрид сме шестима — напомни Джордж.
— А… да… — съгласи се Мадам Помфри, която заради огромните размери на Хагрид явно го броеше за няколко души.
За да прикрие смущението си, тя се втурна да чисти с магическата пръчка калните следи от стъпки.
— Направо не мога да повярвам! — заяви хрипливо Хагрид, като поклати огромната си чорлава глава и се взря в Рон. — Направо не мога… да лежи сега тука… Кой ще тръгне да му причинява зло, а?
— Точно това обсъждахме и ние — каза Хари. — Не знаем кой.
— Дали някой няма зъб на куидичния отбор на „Грифиндор“? — предположи разтревожен Хагрид. — Първо Кейти, сега пък Рон…
— Не виждам кой ще реши да изтребва цял куидичен отбор — рече Джордж.
— Оливър Ууд на драго сърце щеше да избие до крак слидеринци, стига да беше сигурен, че ще му се размине — напомни уместно Фред.
— Според мен куидичът няма нищо общо… мисля, че между нападенията има някаква връзка — прошепна тихо Хърмаяни.
— Как стигна до този извод? — попита Фред.
— Първо, и двете са замислени като смъртоносни, но не постигнаха целта си, макар и по чиста случайност. И второ — и отровата, и огърлицата явно не са достигнали до човека, когото е трябвало да убият. Е, да, това в известен смисъл прави човека зад тях още по-опасен — допълни тя замислено, — той очевидно нехае колко хора ще пострадат, докато се добере до истинската си жертва.
Но още преди някой да е казал каквото и да било за зловещото й предположение, вратата на отделението отново се отвори и вътре забързано влязоха господин и госпожа Уизли. При предишното си посещение само се бяха уверили, че Рон ще се възстанови напълно, и сега госпожа Уизли сграбчи Хари и го притисна с все сила до себе си.
— Дъмбълдор ни разказа как си го спасил с безоара — изхлипа тя. — О, Хари, какво да кажем? Спаси Джини… спаси Артър… сега спаси и Рон…
— Недейте… аз… — смотолеви притеснен Хари.
— Сега си давам сметка, че половината семейство ти дължим живота си — промълви задавено господин Уизли. — Единственото, което мога да кажа, Хари, е, че денят, когато Рон реши да седне в твоето купе в експреса „Хогуортс“, е бил щастлив за всички нас.
Хари не знаеше какво да отговори и почти се зарадва, когато Мадам Помфри им напомни отново, че край леглото на Рон може да има най-много шест души на свиждане. Двамата с Хърмаяни веднага се изправиха, за да си тръгнат, и Хагрид реши да отиде с тях, за да остави Рон със семейството му.
— К’ъв ужас! — изръмжа той в брадата си, докато тримата вървяха по коридора към каменното стълбище. — К’ви мерки за сигурност въведоха, а пак има пострадали деца… Дъмбълдор ще умре от притеснение, не говори много, ама аз си усещам…
— Не му ли е хрумнало нещо, Хагрид? — попита отчаяна Хърмаяни.
— Предполагам, че при тоз негов ум са му хрумнали сто неща — отвърна прегракнало Хагрид. — Ама и той не знае кой е пратил огърлицата и кой е сложил отровата, инак щяха да го хванат, нали тъй? Виж, притеснява ме — сниши той глас и погледна през рамо (а Хари за всеки случай огледа и тавана, да не би да се навърта Пийвс) — да не ’земат да затворят „Хогуортс“ при тия нападения срещу децата. Пак се повтаря Стаята на тайните, нали! Родителите ще се паникьосат, ще хукнат да си прибират децата от училището и току-виж настоятелите… — Хагрид млъкна, защото покрай тях ведро се пронесе призракът на дългокоса жена, сетне продължи през дрезгав шепот: — Та настоятелите кат’ нищо ще ’земат да ни затворят завинаги.
— Е, едва ли — разтревожи се Хърмаяни.
— Погледни ги нещата през техните очи — прикани угрижен Хагрид. — Винаги си е било малко опасно да си пратиш детето в „Хогуортс“, нали тъй? Очакваш злополуки, нали тук заедно са затворени стотици непълнолетни магьосници, но виж, опит за убийство — това вече си е друго. Нищо чудно че Дъмбълдор му е толкоз ядосан на Сн…
Хагрид млъкна насред думата и върху онази част от лицето му, която се виждаше изпод сплъстената черна брада, се изписа познато гузно изражение.
— Какво? — побърза да уточни Хари. — Дъмбълдор е ядосан на Снейп ли?
— Никога не съм го казвал — заяви Хагрид, макар че едва ли имаше нещо, което би го издало повече от подплашения му вид. — Я колко е станало, наближава полунощ, тряб’а да…
— Защо Дъмбълдор е ядосан на Снейп, Хагрид? — попита на висок глас Хари.
— Шшшт! — изшътка великанът и притеснен, и гневен. — Не крещи тъй, Хари, искаш да си изгубя работата ли? Е, теб едва ли те е грижа, нали се отказа от грижата за маг…
— Не се опитвай да ми внушиш чувство за вина, няма да стане! — прекъсна го Хари. — Какво е направил Снейп?
— Не знам, Хари, изобщо не тряб’аше да чувам това. Ами аз… завчера вечерта тъкмо излизам от гората и що да чуя — двамата си приказват нещо… карат се де. Не исках да привличам вниманието, затуй се спотаих и се помъчих да не слушам, ама… разправията си беше доста разгорещена и не беше лесно да не чувам.
— И? — подкани Хари, защото Хагрид затътрузи притеснено огромните си ходила.
— Уф… чух само как Снейп подметна, че Дъмбълдор смятал това за нещо, дето се разбирало от само себе си, ама той… Снейп де… може би вече не искал да го прави…
— Да прави какво?
— Не знам, Хари, просто Снейп ми се стори жегнат… ама Дъмбълдор рече и отсече, че той вече бил склонил и толкоз. Доста твърд беше с него. После каза нещо от рода Снейп да направел разследване в дома си, в „Слидерин“ де. Е, в туй няма нищо странно! — побърза да добави Хагрид, защото Хари и Хърмаяни се спогледаха многозначително. — Всички ръководители на домове бяха задължени да я направят тая проверка след огърлицата…
— Да, но Дъмбълдор не се кара заради това с другите ръководители — напомни Хари.
— Виж к’во… — Хагрид започна да върти притеснено арбалета в ръцете си, докато не се чу силен пукот като от цепнато дърво и той се прекърши на две. — Знам, Хари, к’во мислиш за Снейп, ама не искам да хвърляш на цялата тая работа повече, отколкото си заслужава.
— Внимавай! — предупреди стресната Хърмаяни. Обърнаха се точно навреме, за да видят сянката на Аргус Филч, изникнала върху стената отзад, а после иззад ъгъла се показа и самият пазач, сгърбен и с трепереща челюст.
— Охо! — изхъхри той. — Я кое време е, а вие не сте в леглата! Край, наказани сте!
— Не, не са наказани, Филч — отсече Хагрид. — Те са с мен.
— И какво от това? — заяде се Филч.
— Ами такова, че все пак съм учител тук, гаден подмолен безмощен! — кипна великанът.
Филч се изду от ярост и се чу гадно съскане — неусетно при тях беше дошла Госпожа Норис, която се заогъва между кльощавите глезени на пазача.
— Разкарайте се! — подкани Хагрид с ъгълчето на устата.
Хари не чака да му казват втори път: двамата с Хърмаяни забързаха, после се затичаха, а зад тях екнаха все по-високите гласове на Хагрид и Филч. Малко преди да свърнат към Грифиндорската кула, подминаха Пийвс, който се носеше щастлив към източника на крясъците, като хихикаше и подвикваше:
