обърка нещо, Доби ще се хвърли от най-високата кула, Хари Потър!
— Не се налага — припряно рече Хари.
— Господарят ме праща да следя най-младия от рода Малфой? — изграчи Крийчър. — Господарят иска да шпионирам чистокръвния племенник на старата господарка?
— Точно така — потвърди Хари, който вече бе съзрял огромната опасност и реши незабавно да я предотврати. — Забранено ти е, Крийчър, да го предупреждаваш или да му показваш какво правиш, забранено ти е изобщо да разговаряш с него, да му пишеш писма или… или да поддържаш каквато и да е връзка с Малфой. Разбра ли?
Стори му се, че Крийчър се мъчи да намери някаква пролука в указанията, които току-що е получил, и зачака. След миг-два за огромно удовлетворение на Хари Крийчър се поклони още веднъж доземи и каза с горчиво негодувание:
— Господарят мисли за всичко и Крийчър е длъжен да му се подчини, макар че Крийчър предпочита да е слуга на малкия Малфой, ами да…
— Значи се разбрахме — прекъсна го Хари. — Искам да ми докладвате редовно, но първо се уверете, че наоколо няма никого, и чак тогава се появявайте. Рон и Хърмаяни не се броят… И не казвайте на никого какво правите… И да следите Малфой, да не се отделяте от него, все едно сте залепени като магарешки трън.
ГЛАВА ДВАЙСЕТА
ЖЕЛАНИЕТО НА ЛОРД ВОЛДЕМОР
Рано в понеделник сутринта Хари и Рон напуснаха болничното крило, напълно възстановени след грижите на Мадам Помфри, и сега можеха да се радват на ползите от това да те съборят от метлата или да те отровят, най-голямата от които бе, че Хърмаяни се сдобри с Рон. Дори тръгна с тях на закуска и донесе със себе си новината, че Джини се е скарала с Дийн. Съществото, задрямало в гърдите на Хари, внезапно надигна глава и обнадеждено подуши въздуха.
— Защо са се скарали? — попита той уж нехайно, след като завиха по коридора на седмия етаж, където нямаше никого, ако не броим едно съвсем мъничко момиченце, разглеждащо гоблен с тролове в балетни пачки.
Щом зърна шестокурсниците, момиченцето се ужаси и изпусна тежките месингови везни, които носеше.
— Няма страшно! — рече мило Хърмаяни и забърза да му помогне. — Ето, виж… — Тя чукна с върха на магическата си пръчка по разкачените везни и изрече: —
Момиченцето не благодари и докато те го подминаваха, продължи да стои като вкоренено и да ги гледа, а Рон се обърна да го види още веднъж.
— Стават все по-малки — отбеляза той.
— Остави я — каза донякъде нетърпеливо Хари. — Хърмаяни, защо са се скарали Джини и Дийн?
— О, Дийн се смееше заради онзи блъджър, с който те млатна Маклагън — отговори тя.
— Сигурно наистина си е било смешно — рече уместно Рон.
— Изобщо не изглеждаше смешно! — разгорещи се Хърмаяни. — Изглеждаше ужасно и ако Кут и Пийкс не бяха хванали Хари, той можеше да се нарани много тежко!
— Е, не е било нужно Джини и Дийн да се карат — каза Хари, като се опитваше и това да прозвучи нехайно. — Или още са заедно?
— Да, заедно са… но защо изведнъж се заинтересува толкова живо? — възкликна Хърмаяни и го погледна изпитателно.
— Просто не искам отборът ми по куидич да се разпадне отново — побърза да отговори той, но Хърмаяни продължи да го гледа подозрително и Хари изпита едва ли не облекчение, когато някой отзад го повика по име и той си намери оправдание да й обърне гръб. — О, Луна, здравей!
— Ходих да те търся в болничното крило — обясни тя, като бърникаше в чантата си. — Но ми казаха, че са те изписали…
Извади нещо, което приличаше на зелен лук, голяма отровна гъба на точки и значителни количества от някаква чудесия с вид на камъчета от котешка тоалетна, които пъхна в ръцете на Рон, та да може да измъкне доста замърсен пергаментов свитък, който връчи на Хари.
— Казаха ми да ти го предам.
Свитъкът беше малък и Хари веднага се досети, че е поредната покана за урок при Дъмбълдор.
— Довечера — оповести той на Рон и Хърмаяни, след като разгъна свитъка.
— На последния мач направи страхотен коментар — каза Рон на Луна, докато тя си прибираше лука, отровната гъба и камъчетата.
Момичето се усмихна отнесено.
— Подиграваш ми се, нали? — попита то. — Всички твърдят, че съм коментирала ужасно.
— Не, сериозно говоря — увери я Рон без следа от присмех. — Не помня друг коментар да ми е харесвал толкова. Какво е това, между другото? — попита той, след като вдигна нещото с вид на зелен лук на равнището на очите си.
— О, това е стражеви корен! — обясни тя, като напъха камъчетата от котешка тоалетна и отровната гъба обратно в чантата си. — Задръж го, ако искаш, предпазва от дългокраки риби гълтачи.
И си тръгна, оставяйки Рон да се гърчи от смях и да стиска в ръка стражевия корен.
— Знаете ли, тая Луна ми става все по-симпатична — заяви той, като поеха отново към Голямата зала. — Знам, че е чалната, но не е ли прекрасно, че…
Внезапно Рон млъкна. В долния край на мраморното стълбище стоеше Лавендър Браун, която приличаше на буреносен облак.
— Здравей! — рече той притеснен.
— Да вървим — промърмори Хари на Хърмаяни и двамата забързаха нататък, първо обаче чуха как Лавендър пита:
— Защо не ми каза, че днес те изписват? И защо
Когато след половин час се появи на закуска, Рон изглеждаше и обиден, и ядосан и макар че седна до Лавендър, Хари изобщо не ги видя да си проговорят. Хърмаяни се държеше сякаш изобщо не й прави впечатление, но един-два пъти Хари видя на лицето й необяснима ехидна усмивчица. Целия ден тя изглеждаше в особено добро настроение, а вечерта дори склони в общата стая да прегледа (с други думи — да допише) съчинението на Хари по билкология — нещо, което дотогава най-категорично отказваше, защото знаеше, че после Хари ще даде и на Рон да препише.
— Много ти благодаря, Хърмаяни — рече той и нервничко я потупа по гърба, защото си погледна часовника и видя, че наближава осем часът. — Виж какво, трябва да бързам, ще закъснея за Дъмбълдор…
Тя не отговори, само зачеркна някак уморено няколко от по-слабите му изречения. Ухилен, Хари се провря през дупката в портрета и се отправи към кабинета на директора. Щом чу за карамелизирани еклери, грозилището от водоливника отскочи встрани, а Хари изкачи спираловидната стълба, като взимаше по две стъпала наведнъж, и почука на вратата точно когато часовникът зад нея удари осем пъти.
— Влез — извика Дъмбълдор, но докато Хари се пресягаше да натисне дръжката на вратата, тя рязко се отвори отвътре.
Пред него застана професор Трелони.
— Аха! — провикна се тя и след като примигна няколко пъти срещу момчето иззад увеличаващите стъкла на очилата си, го засочи театрално. — Ето каква била причината да ме изхвърлите толкова безцеремонно от кабинета си, Дъмбълдор!
— Драга ми Сибила — рече донякъде отчаяно Дъмбълдор, — изобщо не става дума да ви изхвърлям най-безцеремонно от където и да било! Хари наистина е повикан за този час, а и не смятам, че имаме какво повече да си кажем…
— Прекрасно! — заяви като силно наранен човек професор Трелони. — Щом не желаете да отпратите крантата самозванец, така да бъде… вероятно ще намеря училище, където дарбата ми ще бъде оценена по-подобаващо…
Тя профуча покрай Хари и се скри надолу по спиралната стълба, по едно време се чу как се препъва и
