Хари предположи, че е стъпила на някой от своите влачещи се шалове.
— Затвори вратата, ако обичаш, и седни, Хари — покани го доста уморено Дъмбълдор.
Момчето се подчини и докато сядаше на обичайното си място пред писалището на директора, забеляза, че между тях отново е сложен мислоемът, както и поредните две кристални шишенца, пълни с въртящи се спомени.
— Значи професор Трелони продължава да недоволства, че и Фирензи преподава? — попита той.
— Да — потвърди Дъмбълдор. — Оказва се, че пророкуването ми създава много повече главоболия, отколкото съм предвиждал… Нали никога не съм изучавал предмета. Не мога да кажа на Фирензи да се върне в Забранената гора, сега всички там го презират, не мога да кажа и на професор Трелони да напусне. Между нас да си остане, тя дори не подозира на каква опасност ще бъде изложена извън замъка. Трелони не знае — и според мен ще бъде неразумно да я посвещаваме, — че именно тя е направила пророчеството за теб и Волдемор. — Дъмбълдор въздъхна тежко и продължи: — Но да не се занимаваме с проблемите ми с преподавателите. Имаме да обсъждаме много по-важни неща. Първо, изпълни ли задачата, която ти поставих в края на миналия урок?
— О! — възкликна смутен Хари. Покрай уроците по магипортиране, куидича, отравянето на Рон, собствения си пукнат череп и решимостта на всяка цена да разбере какво е намислил Драко Малфой Хари почти беше забравил за спомена, който Дъмбълдор му беше възложил да изтръгне от професор Слъгхорн. — В края на един час по отвари попитах професор Слъгхорн… но той отказа да отговори.
Настъпи кратко мълчание.
— Ясно — рече накрая Дъмбълдор, като се взря в него над очилата си като полумесеци и както обикновено, Хари изпита чувството, че го гледат на рентген. — И смяташ, че си направил всичко възможно, така ли? Че си впрегнал цялата си изобретателност, която никак не е малка? Че не си пестил средства и находчивост в стремежа да се сдобиеш със спомена?
— Амиии… — провлачи Хари, защото не знаеше какво да каже. Единственият опит да узнае спомена изведнъж му се стори смущаващо слаб. — Ами… в деня когато Рон се нагълта по грешка с любовен еликсир, го отведох при професор Слъгхорн. Казах си, че ако го предразположа и той е в достатъчно добро настроение…
— И успя ли? — попита Дъмбълдор.
— Не, сър, защото Рон беше отровен…
— Заради което ти, естествено, съвсем си забравил, че трябва да изтръгнеш спомена, ала аз не съм и очаквал друго — все пак в опасност е бил най-добрият ти приятел. Но след като се е изяснило, че господин Уизли ще се възстанови напълно, се надявах ти отново да се заемеш със задачата, която ти поставих. Мисля, че ти обясних пределно ясно колко ключов е този спомен. Всъщност по всякакъв начин се постарах да ти внуша, че това е най-същественият от всички спомени и че без него само си губим времето.
От главата на Хари по цялото му тяло сякаш плисна горещ болезнен срам. Дъмбълдор не му беше повишил тон, дори не говореше ядосано, но Хари предпочиташе да беше се развикал — това хладно разочарование бе по-страшно от всичко.
— Не че не съм си направил труда, сър, просто имах други… други неща… — заломоти той отчаяно.
— Други неща, за които си мислел — завърши вместо него Дъмбълдор. — Разбирам.
Отново настана мълчание, най-тягостното, което Хари беше изживявал някога с Дъмбълдор, и то продължи сякаш цяла вечност, от време на време нарушавано от тихото хъхрещо хъркане на Армандо Дипит от портрета над главата на директора. Хари се почувства странно смален, сякаш откакто беше влязъл в кабинета, се беше свил.
Когато вече не издържаше, каза:
— Наистина съжалявам, професор Дъмбълдор. Би трябвало да се постарая повече… Би трябвало да осъзная, че нямаше да ме молите, ако не е наистина важно.
— Благодаря, че го казваш, Хари — промълви Дъмбълдор. — В такъв случай нали мога да се надявам, че занапред ще отделяш повече внимание на този въпрос? От днес нататък срещите ни почти ще се обезсмислят, ако не разполагаме с този спомен.
— Ще го направя, професоре, ще взема спомена — обеща сериозно Хари.
— Тогава няма да говорим повече за това — рече по-благо Дъмбълдор — и ще продължим разказа оттам, докъдето стигнахме. Помниш ли къде?
— Да, сър — побърза да потвърди Хари. — Волдемор уби баща си, баба си и дядо си и направи така, че да изглежда, сякаш го е извършил вуйчо му Морфин. После се върна в „Хогуортс“ и попита… попита професор Слъгхорн за хоркруксите — промърмори той засрамен.
— Чудесно — рече Дъмбълдор. — А сега, надявам се, помниш как още в началото на тези срещи ти казах, че ще навлезем във владенията на догадките и предположенията.
— Да, помня, сър.
— Надявам се, съгласен си, че дотук посочвах сравнително безспорни източници на факти, с помощта на които съм си направил съответните изводи за извършеното от Волдемор преди да стане пълнолетен.
Хари кимна.
— Но сега, Хари — продължи Дъмбълдор, — сега нещата стават по-неясни и заплетени. Беше трудно да намеря доказателства за невръстния Риддъл, но стана почти невъзможно да открия човек, готов да си спомни нещо за вече зрелия Волдемор. Всъщност се съмнявам да има жив човек, освен самия Волдемор, който да ни разкаже от самото начало до сега живота му след напускането на „Хогуортс“. И все пак разполагам с два последни спомена, които бих искал да споделя с теб. — Дъмбълдор посочи двете кристални шишенца, които проблясваха до мислоема. — След това ще се радвам да чуя мнението ти доколко правдоподобни ти се струват заключенията, които съм направил, след като ги видях.
Като разбра колко много Дъмбълдор цени мнението му, Хари се засрами още повече, че не е изпълнил задачата и не се е добрал до спомена за хоркруксите, и се намести гузно на стола. Дъмбълдор вдигна първото от двете шишенца и го разгледа срещу светлината.
— Дано не си се уморил да се гмуркаш в чуждата памет, защото тези два спомена тук са прелюбопитни — обясни той. — Първият е на едно много старо и грохнало домашно духче Хоуки. Преди да видим на какво е станала свидетелка, трябва да ти разкажа набързо как Лорд Волдемор напусна „Хогуортс“. Както вероятно очакваш, той премина в седми курс с най-високите оценки по всички изпити, на които се яви. Съучениците му вече обмисляха на какво поприще да се посветят, след като завършат „Хогуортс“. Почти всички очакваха подвизи от Том Риддъл — префект, Отличник, удостоен с Награда за особени заслуги към училището. Знам, че мнозина учители, сред които и професор Слъгхорн, му предлагали да постъпи на работа в Министерството на магията, искали да му уредят срещи, да го свържат с влиятелни хора. Той все отказвал. После преподавателите научиха, че Волдемор се е хванал на работа в „Боргин и Бъркс“.
— В „Боргин и Бъркс“? — повтори Хари изумен.
— В „Боргин и Бъркс“ — повтори и Дъмбълдор, но спокойно. — Като проникнем в спомена на Хоуки, ще разбереш какво толкова го е привличало там. Но това не е първата работа, която Волдемор е избрал. По онова време не знаеше почти никой — аз бях сред малцината, на които директорът довери тайната, — но Волдемор първо е отишъл при професор Дипит и е помолил да остане в „Хогуортс“ като учител.
— Искал е да остане тук? Защо? — попита Хари още по-смаян.
— Смятам, че е имал няколко причини, макар че не е споделил с професор Дипит нито една от тях — продължи Дъмбълдор. — Първо и много важно, според мен Волдемор е бил привързан към училището ни повече, отколкото някога е бил към човек. Именно в „Хогуортс“ е бил най-щастлив, това е било първото и единствено място, където се е чувствал у дома си.
При тези думи Хари се посмути, защото и той изпитваше съвсем същото към „Хогуортс“.
— Второ, замъкът е хранилище за древна магия. Волдемор безспорно е проникнал в много повече от тайните му, отколкото почти всички ученици, минали някога през „Хогуортс“, но може би е смятал, че има още загадки, които не е разбулил, още скрити магии, които не е усвоил. И, трето, като учител е щял да има огромна власт и влияние върху невръстните магьосници и вещици. Това навярно му е хрумнало покрай професор Слъгхорн — преподавателя, с когото бил в най-добри отношения и който му е показал каква важна роля може да играе един учител. И за миг не ми минава през ума, че Волдемор е възнамерявал да прекара остатъка от живота си в училището, но съм убеден, че го е разглеждал като чудесно място да набира последователи и да започне да попълва своето войнство.
