превърнали в цепки, каквито щяха да станат по-късно, както Хари вече знаеше. Волдемор беше облечен в дълго черно наметало, а лицето му беше бяло като снега, проблясващ по раменете му.
Дъмбълдор зад писалището не прояви признаци на изненада. Срещата явно беше предварително уговорена.
— Добър вечер, Том! — поздрави спокойно директорът. — Няма ли да седнеш?
— Благодаря — рече гостът и седна на стола, който Дъмбълдор му беше показал с ръка — същия стол, от който Хари току-що беше станал в настоящето. — Чух, че са ви назначили като директор — продължи Волдемор с малко по-писклив и студен глас от предишния спомен. — Достоен избор.
— Радвам се, че одобряваш — усмихна се Дъмбълдор. — Да ти предложа ли нещо за пиене?
— С удоволствие — отвърна Волдемор. — Идвам отдалеч.
Дъмбълдор се изправи и забърза към шкафа, където сега държеше мислоема, който по онова време е бил пълен с бутилки. Подаде на Волдемор бокал с вино, наля и на себе си и пак седна зад писалището.
— Е, Том… на какво дължа това удоволствие?
Волдемор не отговори веднага, само отпи от виното.
— Вече не ме наричат „Том“ — отбеляза той. — Напоследък съм известен като…
— Знам как си известен — усмихна се любезно Дъмбълдор. — Но се опасявам, че за мен винаги ще си останеш Том Риддъл. Това е едно от дразнещите неща у старите учители — те така и не забравят откъде са тръгнали техните възпитаници.
Той вдигна чашата сякаш за наздравица в чест на Волдемор, чието лице си остана безизразно. Въпреки това Хари усети как обстановката в кабинета се промени едва доловимо: отказът на Дъмбълдор да употребява името, което Волдемор сам си беше избрал, бе отказ да му разреши той да определя условията на срещата и Хари разбра, че Волдемор го е изтълкувал точно така.
— Изненадан съм, че се задържахте тук толкова дълго — заяви след кратко мълчание Волдемор. — Винаги съм се чудел защо магьосник като вас не желае да напуска училището.
— За магьосник като мен няма по-важно от това да предава древните умения и да допринася за израстването на младите умове — отговори все така с усмивка Дъмбълдор. — Ако не ме лъже паметта, и ти навремето смяташе за привлекателно да преподаваш.
— И досега смятам така — уточни Волдемор. — Просто съм се питал защо, при положение че толкова често ви искат съвети от министерството и май на два пъти са ви предлагали да станете министър…
— Всъщност с последния път предложенията станаха три — каза Дъмбълдор. — Но министерството никога не ме е привличало като поприще. Ето още нещо, по което, струва ми се, си приличаме с теб.
Без да се усмихва, Волдемор наклони глава и отново отпи от виното. Вместо да наруши мълчанието, което вече ставаше потискащо, Дъмбълдор продължи да чака с любезен вид Волдемор да заговори пръв.
— Завърнах се — рече той след малко, — може би по-късно, отколкото е очаквал професор Дипит… но все пак се завърнах, за да поискам отново онова, за което той навремето реши, че съм твърде млад. Дошъл съм да ви помоля да разрешите да се върна в замъка и да преподавам. Според мен със сигурност знаете, че откакто напуснах училището, съм разбрал и постигнал много. Мога да покажа и да обясня на учениците ви неща, които няма да чуят от друг магьосник.
Известно време Дъмбълдор се взираше над чашата на Волдемор, сетне каза:
— Да, определено знам, че откакто ни напусна, си разбрал и си постигнал много — промълви той спокойно. — Слуховете за деянията ти, Том, достигнаха до старото ти училище. Но не ми се иска да вярвам и на половината от тях.
Лицето на Волдемор остана невъзмутимо, когато той отговори:
— Величието поражда завист, завистта води до злоба, злобата бълва лъжи. Би трябвало да го знаете, Дъмбълдор.
— Значи определяш като „величие“ онова, което вършиш? — попита ненатрапчиво директорът.
— Естествено! — потвърди Волдемор и очите му сякаш пламнаха в червено. — Правех експерименти, разширих пределите на магията повече от когато и да било…
— На някои видове магия — поправи го тихо Дъмбълдор. — Само на някои. Ще прощаваш, но колкото и да е тъжно, за други магии си оставаш печално невеж…
Волдемор се усмихна за пръв път. Това по-скоро бе напрегнато злостно ухилване, което съдържаше повече заплаха, отколкото гняв.
— Отколешният спор — рече той тихо. — Но нищо от онова, което видях по широкия свят, Дъмбълдор, не подкрепя прословутите ви твърдения, че любовта е по-силна от моя вид магия.
— Може би не си търсил където трябва — предположи Дъмбълдор.
— В такъв случай какво по-подходящо място за подновеното ми търсене от „Хогуортс“? — възкликна Волдемор. — Ще позволите ли да се завърна? Ще позволите ли да предам познанията си на вашите ученици? Предоставям себе си и дарбите си, те са на ваше разположение. Сега съм във вашата власт.
Дъмбълдор вдигна вежди.
— А какво ще стане с онези, които са в твоята власт? Какво ги чака онези, които са се нарекли — или поне така говори мълвата — смъртожадни?
Хари долови, че Волдемор не е очаквал Дъмбълдор да знае това име — видя как очите му отново проблясват в червено, а цепките на ноздрите му се разширяват.
— Сигурен съм, че моите приятели ще се справят и без мен — заяви той след кратко мълчание.
— Радвам се да чуя, че ги смяташ за приятели — отбеляза Дъмбълдор. — Бях останал с впечатлението, че са по-скоро слуги.
— Грешите — отсече Волдемор.
— Значи ако довечера отида в „Свинската глава“, няма да заваря там група от тях — Нот, Розие, Мълсибър, Долохов, — които те чакат да се завърнеш, така ли? Наистина какви предани приятели — да се вдигнат от толкова далеч в такава фъртуна само за да ти пожелаят успех, докато ти се опитваш да си издействаш преподавателско място.
Не можеше да има никакво съмнение — на Волдемор му стана още по-неприятно поради факта, че Дъмбълдор знае най-подробно с кого е пътувал, въпреки това той незабавно се окопити.
— Както винаги, Дъмбълдор, знаете всичко.
— О, не, просто тукашните кръчмари са ми приятели — небрежно възрази Дъмбълдор. — А сега, Том… — Той остави празната си чаша, после стана, като долепи по характерния начин върховете на пръстите си. — Да говорим открито. Защо дойде тази вечер, заобиколен от свои верни хора, да молиш за работа, която — както и двамата знаем — изобщо не искаш?
Волдемор изглеждаше хладно изненадан.
— Работа, която не искам? Напротив, Дъмбълдор, искам я, и то силно.
— О, искаш да се върнеш в „Хогуортс“, но изобщо не ти се иска да преподаваш, точно както и на осемнайсет години. Какво целиш, Том? Защо поне веднъж не заявиш открито желанията си?
Волдемор се изхили.
— Щом не искате да ми дадете работата…
— То се знае, че не искам — потвърди Дъмбълдор. — И според мен ти и за миг не си се надявал да ти я дам. Въпреки това дойде тук и ме помоли да те назнача като учител, значи имаш някаква цел.
Волдемор се изправи. Сега по-малко отвсякога приличаше на Том Риддъл, лицето му беше обезобразено от ярост.
— Това ли е окончателното ви решение?
— Да — отсече Дъмбълдор и също се изправи.
— В такъв случай нямаме какво повече да си кажем.
— Не, нямаме — съгласи се Дъмбълдор и по лицето му се изписа огромна тъга. — Отдавна е минало времето, когато можех да те уплаша с пламнал дрешник и да те принудя да платиш за престъпленията си. Но ми се ще да можех, Том… ще ми се да можех…
За миг Хари беше на ръба да изкрещи безсмислено предупреждение — беше сигурен, че Волдемор посяга към джоба и магическата си пръчка; след секунда обаче той се обърна, вратата се захлопна и Волдемор си отиде.
Хари усети как Дъмбълдор отново го стиска над лакътя и след броени секунди двамата вече стояха
