Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Но не е бил назначен, нали, сър?

— Не, не е бил. Професор Дипит му казал, че на осемнайсет е твърде млад, но го поканил да кандидатства отново след няколко години, стига все още да иска да преподава.

— А вие на какво мнение бяхте, професоре? — попита колебливо Хари.

— Бях много притеснен — призна Дъмбълдор. — Препоръчах на Армандо да не го назначава — не му изтъкнах причините, които изложих пред теб, защото професор Дипит много обичаше Волдемор и бе убеден в почтеността му. Аз обаче не исках Лорд Волдемор да се връща в нашето училище, особено облечен във власт.

— По какво искаше да стане учител, сър? Кой предмет искаше да преподава?

Неясно как, но Хари знаеше отговора още преди Дъмбълдор да го е изрекъл.

— Защита срещу Черните изкуства. По онова време го преподаваше възрастна професорка на име Галатея Мерисот, която беше в „Хогуортс“ от близо половин век. И така, Волдемор постъпи в „Боргин и Бъркс“ и всички преподаватели, които му се възхищаваха, решиха, че такъв блестящ млад магьосник само си губи времето в магазина. Волдемор обаче не бе най-обикновен продавач. Беше любезен, красив и умен и не след дълго взеха да му възлагат задачи, каквито може да има само в място като „Боргин и Бъркс“ — нали знаеш, Хари, там се продават предмети с необикновени могъщи свойства. Започнаха да пращат Волдемор да убеждава хората да се разделят със своите съкровища и да ги продадат на собствениците на магазина и той, откъдето и да го погледнеш, се е справял изключително добре с това.

— Не се и съмнявам — не успя да се сдържи Хари.

— Да, нямаш причини — усмихна се едва-едва Дъмбълдор. — А сега е време да изслушаме домашното духче Хоуки, която е работела при една много стара и много богата магьосница — Хефциба24 Смит.

Дъмбълдор почука с магическата си пръчка по едното от шишенцата, корковата тапа отхвърча и той изля в мислоема въртящия се спомен с думите:

— Първо ти, Хари.

Хари стана и отново се надвеси над нагънатото от вълнички сребристо съдържание на каменния съд, докато лицето му не опря в него. Понесе се през черното небитие и се приземи в гостна, пред невероятно дебела възрастна дама с бухнала червеникава перука и издута лъскава розова мантия, с която приличаше на сладкиш с разтопена глазура. Тя се оглеждаше в обсипано със скъпоценни камъни огледалце и си слагаше с голямо пухче руж по вече румените бузи, а най-дребното и най-старо домашно духче, което Хари беше виждал някога, обуваше на отеклите й крака тесни атлазени пантофки.

— Побързай, Хоуки! — заповяда властно Хефциба. — Той каза, че ще дойде в четири, а не закъснява никога, разполагаме само с две-три минути!

Жената прибра пухчето за пудра, а домашното духче се изправи. На ръст Хоуки едва достигаше седалката на стола, където се беше разположила Хефциба, а кожата й с вид на пергамент висеше около телцето точно като колосаното парче ленен плат, което тя носеше преметнато като тога.

— Как изглеждам? — попита Хефциба и започна да върти глава, за да се полюбува под различни ъгли на лицето си в огледалцето.

— Прелестно, уважаема госпожо — изписука Хоуки.

Хари можеше само да предполага, че в договора на Хоуки влиза да лъже най-безогледно всеки път, когато й задават този въпрос, защото Хефциба Смит изглеждаше всякак, но не и прелестно.

На вратата се позвъни и господарката и домашното духче скочиха на крака.

— Бързай, бързай, Хоуки, той вече е тук! — викна Хефциба.

Духчето излетя от стаята, която беше задръстена с какво ли не, направо да се чудиш как някой можеше да се промуши, без да събори поне десетина неща — вътре имаше бюфети, пълни с лакирани кутийки, шкафове, натъпкани с книги с изпъкнали златни букви на кориците, лавици с кристални кълба и сфери, изобразяващи небесни светила, и множество нацъфтели растения в месингови сандъчета. Помещението всъщност приличаше на нещо средно между антиквариат за магически предмети и оранжерия.

След броени минути домашното духче се върна, следвано от снажен младеж, когото Хари изобщо не се затрудни да познае като Волдемор. Беше облечен скромно в черен костюм, косата му беше малко по-дълга, отколкото в училището, а страните му бяха хлътнали, ала всичко това му отиваше и Волдемор бе по-красив отвсякога. Провря се в теснотията на задръстената с покъщнина стая — от вида му пролича, че е идвал тук многократно, — и се поклони ниско, като допря устни до възпълната ръчица на Хефциба.

— Нося ви цветя — промълви тихо Волдемор и измагьоса букет рози.

— Ах, ти, немирник такъв, нямаше нужда! — изписка грохналата Хефциба, но Хари забеляза, че е оставила на най-близката масичка празна ваза. — Само ме разглезваш, Том… заповядай, седни… седни… къде ли е Хоуки… ох…

Домашното духче се върна на бегом в стаята с поднос дребни сладки, който остави до лакътя на своята господарка.

— Почерпи се, Том — подкани Хефциба, — знам, че много обичаш моите сладки. И така, как си? Виждаш ми се бледичък. Съсипват те от работа в тоя магазин, казвала съм го стотици пъти…

Волдемор се усмихна заучено, Хефциба също изхихика превзето.

— Е, какъв повод си намерил, за да ме посетиш и днес? — попита тя с премрежен поглед.

— Господин Бърк би искал да направи ново, по-добро предложение за измайсторените от таласъми доспехи — обясни Волдемор. — Петстотин галеона… според него цената е повече от справедлива…

— Чакай, чакай, не бързай толкова, току-виж съм си помислила, че идваш само заради моите дрънкулки — нацупи се Хефциба.

— Наредено ми е да дойда заради тях — отвърна тихо Волдемор. — Аз, уважаема госпожо, не съм нищо повече от беден продавач, който изпълнява заповеди. Господин Бърк ми нареди да попитам…

— Ох, тоя господин Бърк, пфу! — махна с ръчица Хефциба. — Искам да видиш нещо, което никога не съм показвала на господин Бърк! Можеш ли да пазиш тайна, Том? Ще ми обещаеш ли да не издаваш пред господин Бърк, че е у мен? Няма да ме остави на мира, ако разбере, че съм ти го показала, а аз няма да го продам нито на Бърк, нито на никой друг! Но ти, Том, ти ще го оцениш заради историята му, а не заради купчината галеони, които човек може да вземе за него…

— Ще се радвам да видя всичко, което госпожица Хефциба реши да ми покаже — пророни Волдемор, а бабката отново се засмя лигаво като малко момиченце.

— Заръчах на Хоуки да го донесе… къде си, Хоуки? Искам да покажа на господин Риддъл най-ценното ни съкровище… всъщност донеси и двете неща, така и така ще се разкарваш…

— Заповядайте, госпожо — изписука домашното духче и Хари видя две сложени една върху друга кожени кутии, които сякаш самички се движеха през стаята — но той знаеше, че малкото духче ги носи върху главата си, докато лъкатуши между масите, табуретките и поставките за крака.

— И така — оповести щастлива Хефциба, след като взе от духчето кутиите, сложи ги в скута си и се приготви да отвори горната, — според мен, Том, това тук ще ти хареса… о, ако роднините ми знаеха, че ти го показвам… изгарят от нетърпение да сложат ръка върху него!

Тя вдигна капака. Хари се приближи малко, за да вижда по-добре, и съгледа нещо като златна чашка с две красиво изработени дръжки.

— Знаеш ли какво е това, Том? Вземи го, разгледай го хубаво! — пошушна Хефциба, а Волдемор посегна с дългите си пръсти, хвана чашката за едната дръжка и я вдигна от меката коприна, с която беше увита.

На Хари му се стори, че в черните му очи проблесна червен пламък. Алчното му изражение по странен начин се отрази като в огледало и върху лицето на Хефциба, само дето малките й очички бяха вперени в красивите черти на Волдемор.

— Язовец — пророни той, докато разглеждаше рисунката, гравирана върху чашката. — Тогава тя е…

— На Хелга Хафълпаф, както сам знаеш, понеже си ми умен — възкликна Хефциба, като се наведе напред под съпровода на силното пукане на корсетите и направо щипна Волдемор по хлътналата буза. — Не съм ли ти споменавала, че съм нейна далечна потомка? Вече години наред това се предава в рода от поколение на поколение. Прелестна е, нали? Предполага се, че притежава какви ли не чудотворни свойства,