аз обаче не съм ги проверявала едно по едно, просто я пазя тук на сигурно…
Тя откачи чашката от дългия показалец на Волдемор и внимателно я върна в кутията — хвърли толкова усилия да я намести добре, че не забеляза как по лицето на госта мина сянка, когато му отне чашата.
— И така — изгука щастлива Хефциба, — къде е Хоуки? А, ето те и теб… хайде, прибери я, Хоуки…
Домашното духче покорно отнесе чашата, а Хефциба насочи вниманието към много по-плоската кутия на коленете си.
— Според мен, Том, това ще ти хареса още повече — прошепна тя. — Наведи се малко, скъпо момче, за да виждаш добре… Бърк, разбира се, знае, че е у мен, купила съм го от него и предполагам, че с удоволствие би си го прибрал, след като си отида…
Старицата отвори тънката филигранна закопчалка и вдигна с лек пукот капака на кутията. Вътре, върху гладкото алено кадифе, лежеше тежък златен медальон с капаче.
Този път Волдемор се пресегна без покана, вдигна медальона и го огледа на светлината.
— Знакът на Слидерин — каза той тихо, докато светлината играеше върху извитата като змийче първа буква на името.
— Точно така! — възкликна Хефциба, очевидно възхитена от факта, че Волдемор гледа медальона като омагьосан. — Охарчих се с цяло състояние, за да се сдобия с него, но не исках да го изпускам — това си е същинско съкровище, бях длъжна да го прибавя към колекцията си. Доколкото разбрах, Бърк го е купил от някаква дрипла, явно го е откраднала, защото не е и подозирала истинската му стойност…
Този път не можеше да има грешка: при думите й очите на Волдемор проблеснаха в алено и Хари забеляза, че кокалчетата на пръстите, в които той стискаше верижката на медальона, побеляват.
— Предполагам, че Бърк й е броил жалки пари, но сега медальонът е мой, красив е, нали? На него също му приписват какви ли не вълшебни свойства, но аз просто го пазя на сигурно…
Тя се пресегна да си прибере медальона. За миг Хари помисли, че Волдемор няма да го пусне, обаче верижката се плъзна между пръстите му и отново се озова върху възглавничката си от червено кадифе.
— Е, скъпи ми Том, това беше, надявам се да са ти харесали!
Хефциба го погледна право в лицето и Хари забеляза как глупавата й усмивка помръква за пръв път.
— Добре ли си, скъпи?
— О, да — отвърна тихо Волдемор. — Да, добре съм…
— Помислих си, че… но сигурно е от светлината — рече притеснена Хефциба и Хари предположи, че и тя също е съзряла червения пламък, блеснал за миг в очите на Волдемор. — Хайде, Хоуки, отнеси ги и отново ги заключи… обичайните заклинания…
— Време е да си тръгваме, Хари — подкани едва чуто Дъмбълдор и точно когато дребното домашно духче заподскача с кутиите към вратата, отново стисна Хари над лакътя и двамата се извисиха през забвението, за да се върнат в кабинета на директора. — Хефциба Смит е починала два дни след тази сценка — обясни Дъмбълдор вече в кабинета, после седна и покани и Хари да се настани. — Министерството осъди домашното духче Хоуки за това, че по грешка е сложило отрова в чашата какао, която господарката е пиела вечер.
— Не може да бъде! — ядоса се Хари.
— Виждам, че сме на еднакво мнение — отбеляза Дъмбълдор. — Със сигурност има много прилики между тази смърт и смъртта на семейство Риддъл. И в двата случая вината е поел друг — някой, който е помнел много добре как е причинил смъртта…
— Хоуки е направила самопризнания?
— Спомнила си е, че е сложила в какаото на господарката си нещо, за което се оказало, че не е захар, а малко позната смъртоносна отрова — уточни Дъмбълдор. — Решили са, че Хоуки не го е направила умишлено, а поради преклонната възраст се е объркала…
— Волдемор е пренастроил паметта й точно както и при Морфин!
— Да, и аз стигнах до същия извод — рече Дъмбълдор. — И точно както в случая с Морфин, в министерството бяха склонни да заподозрат Хоуки…
— Защото е била домашно духче — довърши Хари.
Рядко беше изпитвал по-голяма съпричастност към СМРАД — сдружението в защита на духчетата, учредено от Хърмаяни.
— Именно — потвърди Дъмбълдор. — Хоуки беше стара, призна си, че е слагала нещо в напитката, и никой в министерството не си направи труда да проведе разследване. Както и в случая с Морфин, когато успях да издиря Хоуки и да изтръгна от нея този спомен, дните й вече бяха преброени… ала споменът й, разбира се, не доказва нищо, освен че Волдемор е знаел за съществуването на чашата и на медальона с капачето. Когато осъдиха Хоуки, роднините на Хефциба вече се бяха усетили, че две от най-ценните й вещи липсват. Трябваше да мине известно време, докато се уверят, защото старицата имаше много скривалища и открай време пазеше изключително ревностно своята колекция. Но докато се убедят по безспорен начин, че и чашата, и медальона ги няма, продавачът в „Боргин и Бъркс“, младежът, който беше посещавал толкова редовно Хефциба и я беше омаял тъй успешно, беше напуснал магазина и беше изчезнал. Шефовете му нямаха никаква представа къде е отишъл, и те като всички останали бяха изненадани, че е изчезнал така внезапно. После доста дълго нямаше ни вест, ни кост от Том Риддъл… А сега — поизправи се Дъмбълдор, — стига да нямаш нищо против, Хари, ми се иска отново да спрем и да привлека вниманието ти към някои подробности в нашия разказ. Волдемор е извършил още едно убийство — дали то е първото след убийството на семейство Риддъл, не мога да кажа, но според мен не е имало други. Както видя, този път е убил не за да си отмъсти, а за да се сдобие с нещо — прочутите реликви, които онази клета изкуфяла старица му е показала. Точно както навремето е крадял от децата в сиропиталището, точно както е взел пръстена на вуйчо си Морфин, този път е избягал с чашата и медальона на Хефциба.
— Но това изглежда налудничаво! — свъси се Хари. — Да заложи на карта всичко, да си зареже работата само за да притежава тези…
— За теб може и да е налудничаво, но не и за Волдемор — напомни Дъмбълдор. — Надявам се, Хари, когато му дойде времето, да разбереш какво точно са означавали тези вещи за него, но трябва да признаеш — никак не е трудно да си представим, че според него поне медальонът му е принадлежал по право.
— Медальонът може би, но защо е взел и чашата? — учуди се Хари.
— Тя е била на друг основател на „Хогуортс“ — обясни Дъмбълдор. — Според мен Волдемор още се е чувствал силно привързан към училището и не е устоял на изкушението да се сдобие с реликва, до такава степен пропита с историята на „Хогуортс“. Мисля, че е имало и други причини… надявам се, когато му дойде времето, да успея да ти ги посоча. А сега за последния спомен, който имам да ти показвам — поне докато не измъкнеш онзи спомен от професор Слъгхорн. Между спомена на Хоуки и този има десет години — цели десет години, през които можем само да се досещаме какво е правел Лорд Волдемор…
Хари отново стана от стола, а Дъмбълдор изсипа в мислоема последния спомен.
— На кого е? — попита Хари.
— Мой — отговори Дъмбълдор.
Хари се гмурна след него в мърдащото сребърно вещество, за да се приземи в съвсем същия кабинет, който току-що беше напуснал. Тук беше Фоукс, който спеше щастливо на поставката, тук зад писалището беше и Дъмбълдор, който много приличаше на другия Дъмбълдор, застанал до Хари, но и двете му ръце бяха здрави и невредими, а лицето му не бе набраздено с толкова много бръчки. Единствената разлика между кабинета от настоящето и този кабинет тук беше, че в миналото валеше сняг и в мрака зад прозореца се сипеха синкави снежинки, които се трупаха отвън на перваза.
По-младият Дъмбълдор сякаш чакаше нещо и наистина броени мигове след като пристигнаха на вратата се почука и той каза:
— Влез.
Хари ахна, но успя да скрие изумлението си. В помещението беше влязъл Волдемор. Чертите му не бяха както онзи път преди близо две години, когато Хари го беше видял да изниква от големия каменен котел, той не приличаше толкова много на змия, очите му не бяха червени, лицето не наподобяваше маска и все пак това вече не беше красивият Том Риддъл. Чертите му сякаш бяха прогорени и замъглени, някак восъчни и странно изкривени, бялото на очите имаше кръвожаден вид, въпреки че зениците още не се бяха
