Хари Потър и Нечистокръвния принц

Рон. — Като се натъкнем в тъмна уличка на нещо такова, ще се наложи да проверим дали е плътно и не върви да го попитаме „Извинявайте, но вие какво сте — отпечатък, оставен от душата на покойник ли?“.

Гръмна смях, мигновено утихнал след погледа, с който Снейп изгледа класа.

— Отнемам още десет точки на „Грифиндор“ — оповести той. — Не съм и очаквал по-сериозно прозрение от теб, Роналд Уизли, момчето, което е толкова плътно, че не може да се магипортира и на сантиметър през стаята.

— Недей! — прошепна Хърмаяни и сграбчи за ръката Хари, който беше направо вбесен и се канеше да каже нещо. — Безсмислено е, най-много да си докараш още едно наказание, не се занимавай повече!

— А сега отворете учебниците на двеста и тринайсета страница — каза Снейп с подигравателна усмивчица — и прочетете първите два абзаца за проклятието Круциатус…

До края на часа Рон седя съвсем притихнал. След звънеца Лавендър настигна Рон и Хари (щом тя се приближи, Хърмаяни тайнствено се стопи от поглед) и започна да сипе какви ли не обиди по адрес на Снейп, задето се е заял с Рон заради магипортирането, но от това той само се подразни още повече и се отърва от нея — двамата с Хари предприеха обходна маневра и се шмугнаха в момчешката тоалетна.

— Но Снейп е прав, нали? — попита той, след като минута-две се гледа в пукнатото огледало. — Не знам дали изобщо си струва да се явявам на изпита. Не ми върви с това магипортиране и това си е.

— Защо не се запишеш за допълнителните упражнения в Хогсмийд, може да ти помогнат — благоразумно предложи Хари. — Във всеки случай там ще бъде по-интересно, отколкото да се опитваш да влезеш в някакъв си тъп обръч. После, ако пак не си добър колкото… колкото ти се иска, можеш да отложиш изпита и да се явиш заедно с мен през ля… Миртъл, това тук е момчешка тоалетна!

От тоалетната чиния в кабинката отзад се беше появил Дух на момиче, който сега се рееше из въздуха и ги наблюдаваше през дебели кръгли бели очила.

— А! — възкликна мрачно момичето. — Вие двамата!

— А ти кого очакваше? — попита Рон, като я гледаше в огледалото.

— Никого — отвърна Миртъл и зачопли умислено една пъпка на брадичката си. — Той ми каза, че щял да се върне, за да ме види, но и ти обеща, че ще наминаваш… — Тя погледна с укор Хари. — А не съм те виждала от толкова месеци! Научих се да не очаквам много от момчетата.

— Мислех, че обитаваш момичешката тоалетна — каза Хари, който вече няколко години внимаваше много и отдалеч заобикаляше въпросната тоалетна.

— Така е — сви нацупено рамене Миртъл, — но това не означава, че не ходя и другаде. Веднъж дойдох да те видя във вашата баня, помниш ли?

— Много ярко — потвърди Хари.

— Но си мислех, че той ме харесва — продължи жално Миртъл. — Може би ако вие двамата си тръгнете, ще се върне… имаме толкова много общи неща… сигурна съм, че го е усетил…

И тя погледна обнадеждена към вратата.

— Когато казваш, че имате много общи неща — намеси се и Рон, който вече бе доста развеселен, — какво имаш предвид, че и той живее в тръбите ли?

— Не — отговори предизвикателно Миртъл и гласът й прокънтя силно в старата, облицована с плочки тоалетна. — Имам предвид, че е чувствителен, хората обиждат и него, той се чувства самотен и си няма никого, с когото да разговаря, освен това не се плаши да показва чувствата си и да плаче!

— Тук да не е идвало момче, което е плакало? — полюбопитства Хари. — Малко момче ли?

— Това не ви засяга! — отсече Миртъл, вперила насълзени очички в Рон, който вече направо се хилеше. — Обещах да не казвам на никого и да отнеса тайната му в…

— Не в гроба, нали? — прихна Рон. — Може би в канализацията…

Миртъл ревна гневно и се гмурна обратно в тоалетната чиния, при което отстрани и по пода се разплиска вода. Вилнеещата Миртъл като че ли подейства насърчително на Рон.

— Прав си — каза той и преметна ученическата си чанта през рамо. — Първо ще се включа в упражненията в Хогсмийд и чак тогава ще решавам дали да се явя на изпита.

И така, в края на седмицата Рон се присъедини към Хърмаяни и останалите шестокурсници, които щяха да навършат седемнайсет години преди изпита след половин месец и щяха да имат право да се явят. Хари наистина им завидя, докато ги гледаше как се готвят да тръгнат към селото: посещенията там му липсваха, а и пролетният ден беше особено хубав — един от първите с ясно небе от доста време. Той обаче беше решил да използва момента за поредния щурм на Нужната стая.

— Я по-добре върви право в кабинета на Слъгхорн и се опитай да откопчиш от него онзи спомен — подметна Хърмаяни, когато Хари им повери във входната зала какво смята да прави.

— Колко пъти вече опитвам! — нацупи се той и това си беше самата истина.

Цялата седмица беше оставал след всеки час по отвари и се беше мъчил да попритисне Слъгхорн, учителят обаче винаги офейкваше от подземието толкова бързо, че Хари така и не успяваше да го причака. Два пъти беше ходил в кабинета и беше чукал на вратата, но не беше получил отговор, макар че втория път беше сигурен, че чу бързо заглушените звуци на стар грамофон.

— Хърмаяни, той не иска да разговаря с мен! Усетил е, че се опитвам отново да остана насаме с него, и прави всичко възможно да не го допуска!

— Но ти не бива да спираш с опитите, нали така?

Малката опашка от хора, чакащи да минат покрай Филч, който както обикновено изпълняваше ритуала с тайносензора, се придвижи с няколко крачки напред и Хари не отговори от страх пазачът да не го чуе. Пожела на Рон и Хърмаяни успех, после се обърна и отново тръгна нагоре по мраморното стълбище, твърдо решен въпреки приказките на Хърмаяни да посвети час-два на Нужната стая.

Веднага щом входната зала се скри от погледа му, извади от чантата си Хитроумната карта и мантията невидимка. След като се заметна с нея, почука по картата и прошепна „Тържествено се кълна, че ще върша пакости“.

После я огледа внимателно.

Нали беше неделя сутрин, почти всички ученици бяха в общите стаи: грифиндорци — в своята кула, хората от „Рейвънклоу“ — в тяхната, слидеринци — в подземията, а хафълпафци — недалеч от кухнята на приземния етаж. Имаше и единични точки — някой лъкатушеше из библиотеката или по коридорите… неколцина бяха отвън в парка… а Грегъри Гойл стоеше сам-самичък в коридора на седмия етаж. Нямаше и следа от Нужната стая, но това не притесни Хари: щом Гойл пазеше отвън, значи стаята беше отворена, независимо дали картата го знаеше или не. Ето защо Хари хукна нагоре по стълбите и забави крачка чак когато стигна при ъгъла, откъдето започваше коридорът, а там вече започна да се прокрадва много бавно към съвсем същото малко момиченце, което стискаше тежките месингови везни и на което Хърмаяни толкова услужливо беше помогнала преди половин месец. Хари изчака, докато не приближи съвсем до момиченцето, и чак тогава изшушука:

— Здрасти… ама много си хубава!

Ужасен, Гойл нададе писклив врясък, хвърли везните във въздуха и си плю на петите, като се скри от поглед много преди грохотът от разкачените везни да спре да оглася коридора. Хари се преви от смях, после се обърна да огледа плътната стена, зад която беше сигурен, че в момента е застинал Драко Малфой — със сигурност бе разбрал, че в коридора се е появил нежелан посетител, но не смееше да се покаже. Това вдъхна на Хари изключително приятното чувство за мощ и той се помъчи да си спомни какви думи още не е опитал.

Ала това белязано от надеждата настроение не продължи дълго. След половин час Хари беше пробвал още и още разновидности на молбата си да види какво прави Малфой, а стената пак си се възправяше без следа от врата. Хари бе неописуемо отчаян: Малфой вероятно беше само на няколко крачки от него, а той и досега не разполагаше дори с подобие на доказателство за онова, което става вътре. Съвсем изгубил търпение, Хари се засили към стената и я изрита.

— АУУУ!

Стори му се, че си е счупил палеца, и докато го стискаше и подскачаше на куц крак, мантията невидимка се свлече от гърба му.

— Хари!